/поема/
Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,
тогава ти бе малък като мене,
отваряха се за света очите ни
и синьото им пееше в зеленото.
Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка!
За всяко представление ме къпеха
на слънчогледа душовете златни.
Видях бразди да стигат до небето,
видях комбайни стихове да пишат,
разхвърляйки край себе си куплети
по черновите жълти на стърнището;
за пролетта пред всички настоявах –
шивачка е! – и като мама ласкаво
от есенните дрипи прекроява
костюм от кадифе за всяка праскова…
Оставих те невръстен сред тревата,
като яйце на пъдпъдък – с лунички.
Такъв те взех във себе си – оттатък,
в света, където заживяват всички –
защото инстинктивно предусещах,
че ще ми трябва твоята невинност –
за всичко онова, което срещна,
за всичко, със което се размина.
Бе весел цирк животът… Но отровата
проникваше и в теб.
Веднъж в полето
къпините ми взеха кръвна проба
и казаха: “Не е това момчето…”
Ти бе доскоро мисълта за полет,
болезнено затворена в яйцето
на моя страх – далеч от всеки поглед,
от устните далеч и от ръцете…
Мой двойнико, защо разби черупката
и кой ти каза: “Заповядай, нежно е
наоколо.”
Отсам е пълно с трупове
на твои братя, сине на надеждата.
Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства;
конкретен – като болка от изгаряне,
необратим – като натиснат спусък.
Тук ще умреш от стронция във хляба,
изтръгват рози тук и сеят опиум,
изсякохме горите, а ще трябват
в по-другата война – да правим копия…
Защо напусна замъците синкави
и скочи през високата ограда
в една реалност – може би красива
в началото с възможността да страдаш,
докато отстояваш правотата си
и срещаш със усмивка всеки удар!
Не си залоствай с доброта вратата,
оглеждай се, ако сънуваш буден.
Тук няма кой да ти пощипне бузките.
Бонбоните ще ти горчат в устата.
Тук няма детски ясли за илюзии –
бавачка ще ти бъде самотата.
Тук ще растеш, все повече ще мислиш,
ще стават цифри твоите идеи,
ще кимаш като мен, ще се подписваш –
и всички ще повярват, че живееш.
Какво непоносимо напрежение –
да примиряваш разума със чувствата…
Нима се умори, въображение!
Нима отслабват силните ти мускули!
Нима не можеш повече да носиш
товара на надеждата? И ставите
на твоята изящна анатомия
не могат да издържат на представата,
която си създаде за живота?
Възможно ли е тя да се разпадне
сега, когато трябва да работя,
сега, когато трябва да се радвам?
На разума ли вече ще се грея…
И виждам в помеждутъците кратки:
на есента под деколтето зреят
цинични плодове – развратно сладки,
Плътта им е отдавна безразлична
към първите ми юношески спазми…
Къде потъна думата “обичам”?
С иронии ли ще си правя празници?
Или пък ще навивам сам латерната
на скуката и ще решавам ребуси,
превърнат в размишляваща материя,
зазидан във представата за себе си;
и ще рисувам по тавана птици,
и по стените ще окачвам пушки
и ще се утешавам, че къртиците
си имат също замъци въздушни…
Не мога да изляза на площада
и да извикам, че обичам всички,
Не мога и да моля за пощада,
дори да го напиша – ще го сричам.
Дали ще бъде мъка или сплин –
не е въпрос на дума, а на болка.
Във множеството “всички са един
и всеки все пак сам”. Със Своя Болка.
За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.
… Излез навън със мен, подай ръката си,
задай ми пак предишните въпроси:
Дървото ли отсреща прави вятъра
или пък панталона на матроса?
Кой пали на светулките фенерите,
кой подковава кончетата водни…
Отнасяй се към мене с недоверие,
опитвам ли се да ти отговоря.
Короната на разума е тясна
за тебе, принце!
Малък мой приятелю,
заклевам те във тъжната династия
на мъртвите и живите мечтатели –
недей надраства своите въпроси,
в света на очевидното не влизай:
тук логиката ще те омагьосва
и ще те вкаменяват със девизи,
уют ще ти създават малки навици
и в хор джуджета ще те славословят…
Кой ще събуди спящата красавица,
когато ти самият си отровен?
Спестявах ти и болки и съмнения
чрез малки бягства във света на виното.
Звучеше тихо,
като извинeние
между цветя
гласът ти през годините.
Но имало е дни – не те обичах.
Намразвах безпощадната ти бдителност
с омразата, която си навлича
свидетелят на нещо унизително.
Там, вътре, в защитените пространства
навярно ти е лесно да си ангел!
Навярно е красиво да се страда,
навярно е красиво да се падне…
Защо си тук?
Дойде на поклонение
пред тленните останки на душата ми?
Не е дошъл мигът за опрощение,
не е дошъл денят на самотата.
Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,
че докато са успоредни с тялото –
не искам в шепи да държат лицето ми!
За мен браздите на плача са ялови.
Надеждата –
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните й замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми –
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип –
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш –
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.
… Подай ръка и докато стигна
във времето назад – ще те изпратя.
Написани са вече всички книги
със край щастлив.
Подай сега ръката си
и да прескочим като две животни
на утрото зад синята ограда…
Сега,
когато трябва да работя,
сега,
когато трябва да се радвам.
“В светлина и обич”, акрил върху платно, Ирен Михайлова, 2023
