ЗАЩО АВАНГАРДИТЕ?

Такъв въпрос може да се постави само в една страна като
нашата. И първо трябва да се кажат няколко думи за българския „културен манталитет“.

Ние не сме имали никога литературен печат, който да е
свободен от политически намерения и тенденции. Печатът е бил кооперативен, на туристическото движение, на есперантистите, на вегетарианците, на въздържателите, на водните синдикати, на синдикатите, на окултистите, на толстоистите, на дъновистите.

Всички те са имали нужда от „литература“, за да пропагандират своите тесни програми. Писателят и поетът е трябвало да приспособят себе си към едни такива нужди.

„Ние почитаме Древна Гърция като люлка на западната наука. Там за първи път е била създадена геометрията на Евклид – това чудо на мисълта, логическа система, чийто изводи следват един от друг с такава точност, че нито един от тях не е бил подложен на каквото и да било съмнение.“

Алберт Айнщайн

УСПОРЕДНИ ЛЮБОВНИЦИ

Някъде живеят
жени с бюстове
и мъже с носове.

Това е всичко, което знаем за тях.
Онова, което не знаем, е как те си мислят:

„… Някъде живеят
жени с бюстове
и мъже с носове,
които си мислят за нас:

„някъде живеят…

НОЩЕН БАР

Гръцка музика – тъмносиньо е
сърцето ми! – в пространството
на полунощите – натъпкано
с мъже – оси, залепнали
за безсъзнателното – с концентрати
се изгарят. Над всички
един опушен глас
– от прожекторите следван – пее
за морето, за слънцето,
за чувствената плът – изтръгва
викове. В опалената пещ
на бика на Фаларий
крещим
един през друг, един към друг –
за да се смесим –
да сме гъмжило,
удавници.

РАЗРАСТВАНЕ НА ПРАЗНОТАТА

Животът ни напуска и ни глътва здрачината,
довчерашното нищо продължава в нищо –
така се умножава и разраства празнотата
или така илюзия илюзия прикрива.
Заблуда е да търсим продължение чрез тялото,
по този път смъртта е вечната награда.
И фокусник е онзи, под чиито пръсти
расте дете дръвче. Цъфти. И се разпада.

Прочетете още Наталия Андреева – СТИХОВЕ →

/поема/

Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,
тогава ти бе малък като мене,
отваряха се за света очите ни
и синьото им пееше в зеленото.
Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка!
За всяко представление ме къпеха
на слънчогледа душовете златни.
Прочетете още Добромир Тонев – СИНЬО РАВНОВЕСИЕ →

/8. 3. 1975 – 8. 3. 2025/

Точно преди половин век, в нощта срещу този ден, аз и Манол – двама млади прощъпулника в поезията от Бургас – пътувахме с влака към София. Целта ни беше една – да отидем при Атанас Далчев и да го помолим да прочете стиховете ни.

Атанас Далчев /1904 – 1978/

Аз бях почти на 20, той – на малко повече. Само двама съвсем млади наивници могат да извършат такава щуротия – да се натресат сутринта в дома на любимия си поет – без уговорка по телефона, без разрешение. Диви времена, нали!?

Прочетете още Наталия Андреева – ЗА МАНОЛ И ДАЛЧЕВ →

АНКЕТА НА БОРЯНА ВЛАДИМИРОВА С НАТАЛИЯ АНДРЕЕВА
ОТ КНИГАТА „Литературни анкети – 18 поети от 80-те„

1. Какви уроци дава смъртта в поезията Ви?

Смъртта е онова събитие, което в младостта ни се случва винаги на другите, причинявайки къде по-трайни, къде по-кратки неуюти в душата ни. Кипежите на тялото ни мамят, че ни чака земна вечност и ние отпъждаме далече мисълта за нетрайността на материята. После, с всяка загуба на близки и приятели, черният човек придобива все по-реални очертания, докато накрая се материализира в плът и кръв и предяви правата си на наш единствен наследник. Когато тялото е младо, то се опитва да води диалог със смъртта. С напредването на възрастта става все по-ясно обаче, че тя е недиалогична и монолозите ни пред нея се обезсмислят.