ХРИСТОС В ДАФНИ

Ние с тебе някога премного се обичахме. Дори
готов бях в мъченичеството да те следвам.
И как съм плакал, след като узнах, че ти далеч
от мен е трябвало да страдаш и умреш.

Безкрайната ми мъка, знаеш сам, тъй малко
се утешаваше със възкресението ти. Докато
дойде часът, когато проумях, че неизбежно
и в мъченичество, и смърт до тебе се намирам.

И нещо повече: че ти и аз сме Едно цяло.

Но изведнъж, не зная как, започна ти да ме предаваш.
Не със това, че докато на мен оставяше смъртта си,
за себе си запазваше единствен възкресението, а
защото беше винаги зает със нещо важно,
когато плачех и се гърчех в отчаяние.

Ала внезапно /или неусетно – сам не знам/ Едното
се раздели на две – единият от нас от другия
се отдели. Понякога ме навестяваше среднощ,
но аз не бях уверен дали настина си ти,
или е сън. Друг път си спомнях със известно угризение
за времето, когато – нежна рожба –
в прегръдките си те притисках и ти се кълнях,
че ще умреш едва тогава, когато със смъртта си
няма да мога да те храня вече. Ала ти бързаше да порастеш
за мъченичество, за смърт, пък и, разбира се,
за възкресението си самодоволно. Самотен ли те правя?
О, не. Самотният съм аз. Ти ме остави сам. А да си сам
не е тъй лесна смърт. Единствено,
ако и на небето се умира, би ме разбрал,
и би се пак родил /или възкръснал/ на земята.

Аз исках да си ми приятел. Другар в разврата ми.
В лудешките ми нощни похождения, във пиянството
да идваш пръв и да си отиваш сетен, отдаден
на всички изкушения, за да познаеш
вината и невинността докрай, та да спечелиш
тъй своята божественост, а не
с намеса подозрителна отгоре или пък по наследство,
което всеки човек достоен би отхвърлил. Това от тебе исках,
забравил, че аз – гъркът, към негрък се обръщах.

Но ти се правеше на грък. На расата си цялото
лукавство бе употребил, за да ме вмъкнеш
във клопки, смъртоносни за боговете ми: капка по капка
със непознатите отрови на греха и разкаянието
ти ме отравяше и се опитваше кръвта ми и плътта ми
да промениш, да ме направиш чужденец във моята земя.

Предадох ли те аз? Или ти мене? Е, какво –
човек да има малко памет не му пречи: та нима
дори баща си, страшния, ти не предаде?
“Зарад око – око, и зъб за зъб” беше законът му човешки.
А ти се обяви внезапно против него, провъзгласи:
“Обичайте се един друг”, като поиска от човека
това, което сам не можеше да му дадеш.

О, колко чужд бе ти за нашата земя, едва сега,
след като преживях един живот, разбрах.
За да се нагодиш към нас какви ли форми не прие!
На първо място – младостта и някаква невинност нежна,
която, макар самоуверена, бе тъй съмнителна…

Но истинския образ свой ти не можа да скриеш
докрай: ти – подозрителният, ти – тиранинът,
ти – отмъстителният вседържател, такъв, какъвто си
изобразен във този извънградски манастир. Ти плашеше тълпите
и те полека-лека се оттеглиха и те оставиха сега
в това пустинно и печално място и те превърнаха
във зрелище за боледуващи за зрелища очи. А вънка Аполон
в короните на пиниите все още безгрижно си играе.

БОГЪТ-ЦАР

Не идва от пейзажа (бои и линии и окончателно
поставени обеми), не, а тялото ми хармонира със света,
с мелодията на пейзажа и трепти
като смълчана корда, с трепети, които определят
на моята държава беззаконието – безотговорни, но геометрични,
подобно неподвижното движение на гроба, – ах, не
единствено от мен излиза мелодията, която чувам,
и аз ехтя нестройно в този свят,
който в очите му доплува като кораб –
бавен, подвижен, пъстър.
Да, музиката на пейзажа е във мене, в бученето
на мойта кръв, тя я пронизва и трепти в кръвта ми
като прашинки в слънчев ден –
и аз изплувам между две еха.

Сега тази мелодия върви по един път,
тя е царствено шествие,
което си представям под дърветата,
зад нисичките хълмове, то следва
завоите на пътя,
съсредоточено във собствените си извивки.

Отпред са магите със инструментите си –
свещените соколи и змии; след тях вървят
със бавна стъпка царедворците и царските деца, принцесите.
После дървета ми закриват гледката. И пак дървета.
А, виждам Бога-Цар – но не, не е, то са джуджета,
които скачат или би трябвало да скачат
около Него.
И пак принцеси; майката-царица. Но няма роби –
нима сами носилките вървят? Навярно тъй вървят.
А Богът-Цар? И пак дървета
и хълмчета, дървета пак, но
над дърветата и хълмчетата – звуци от китари,
флейти и лири – навярно да не спирам
да си представям шествието.

Сега то свършва
със златните носилки. А на завоя
на пътя почва отначало: магите
със инструментите си, царедворците, принцесите.
Ето, сега ще трябва да Го видя. Не, само
тимпани чувам, виждам атлети, те скачат
неуморимо върху шиите на бикове; тълпа
придворни дами, джуджета и маймуни. Може би сега
ще следва Той? Танцьорки и танцьори (пет километра
и повече от родното ми място, но за това
друг път) вървят неспирно и вървят,
танцувайки. Но няма роби, ни отроци: сякаш ехата
вдигат атлетите, танцьорките и златните носилки
на Бога-Цар.
Но де е Той? Сега
нито дървета, ни хълмове не съществуват,
за да го крият – виждам шествието цяло.
Не ми остава нищо да си представям.
А Той? И всички тези –
какъв е смисълът им, щом го няма Него?
Къде отиват?
Вървят към мястото,
към мястото, което аз заемам във света,
което ме съдържа и обгръща
като море от музикални екове. Без Него.

Сега ме вдигат змиите, свещените соколи, биците
и ме възнасят над камъни и линии
и над поставени завинаги обеми; над мен самия.

Къде във това шествие отивам
без Бога-Цар? Защо ехти неспирно
всичко в мен, подобно многоуличен
и многолюден град, без никакъв закон, без
Бога-Цар, със тази само страшна тишина,
която Го зове?

ЦЯЛОСТНИЯТ

За себе си бе всеки нещо – туй или онуй,
но той, Тома, бе повече – бе всичко във едно,
и още нещо, което никой от нас не беше.

Не мога друго да прибавя към това,
пък и не трябва; може би ще кажа само още –
животът беше го избрал за своя чаша.

Ако ли чувствата ни раждат неизбежно
идеи, то тогаз той имаше идеи
и те го тласнаха в опасен път – да обере

от клоните на тялото си всички плодове
на чувството, без да се грижи какво ще стане после;
и ето – тези вън го нарекоха пропаднал,

онез, които бяха само туй или онуй.
Но той, Тома, бе всичко заедно, и още нещо
във повече, което никой друг от нас не беше.

Животът го избра за своя чаша,
а ето че онези вън го нарекоха пропаднал.
Но той бе цялостен или – да стане Цялостният –
един ден ни напусна и отиде да умре.

ФЕСТОС

Каква тайна съдба от страната на дъжда във страната на слънцето
ме накара да мина? Дали знаеше туй бог, когато
ме посрещна с усмивки и със портокали в полите на хълмчето,
дето, още спокойна, през месец декември, рекичката стара тече
между дънери кухи и млади платани? Всичко тука
във страната на слънцето, беше поставено
в точен ред, с точни линии, сякаш скроено
по моите мерки: планините, полето, реката
и младия бог – а отгоре на ефирния хълм –
градът във руини – катастрофа, добре подредена,
както при земетръс и война, наводнение, огън.

Стълбовидно се разстила надясно дворецът прадревен
под краката ми. Стари колони, стени разрушени
загатват за него. И дворецът започва
да се вдига пред мене – със храмове, театри и зали,
със бани и складове, водопроводи –
всичко по моите мерки скроено, всичко готово
да служи на моите нужди – преди четирийсет века.
Но каквото издигам пред мене
със разкрасяваща почит, непрестанно събаря
неуморният мой съприсъстник – пейзажът, –
не от мене избран, ни от бога, а от царете прадревни,
пожелали домът им да се намира сред музиката
на линиите и цветовете. От сисилийските двери
и малки вратички изскача блестящ от
окъпано в синьо и в слънце поле – вечно младият бог
и прекъсва всяко усилие да преживея отново
безвъзвратното минало. И той ме зове
да го слушам и да си играем
със цветя и със малки животни
във руините, с анемоните дребни,
със щурците-джуджета, с калинки-малинки,
и със гущерчетата нежно-лениви, но бдящи.
Навярно заспал ще е тука животът, си мисля,
и сега аз живея в съня му и наблюдавам
как той се руши и съм безучастен, спокоен,
с моя скелет, облечен все още със моята плът.

Изведнъж един надпис “ВХОД ЗАБРАНЕН” и
в отвратителен дол, обитаван все още
от нощ, тишина и от ад, моят поглед полита
и нахлуват във мене ужасно
нощ и смърт и мълчание – безпросветна разруха.
Тези руини, разкопаните гробове,
неуспели смъртта да затворят докрай – не,
не Фестос е това, то е Лондон, Париж и Москва –
туй съм аз с моите идоли, мисли, усилия.
А младият бог, който с усмивка и със портокали
щастливо ме срещна и стои все до мен,
гостоприемен и ведър, с благородна осанка –
той е срещал и тези прадревни царе
и им е дал да живеят в прекрасните звуци
на този пейзаж, безразличен към всичко останало.
И днеска, блестящ от поле и небе и от слънце,
той е тук и предлага с готовност
услугите свои на всички нас тука дошли
с изпокъсани нерви или с любопитство болнаво,
без да иска да знае откъде сме дошли, нито
де отиваме – защото отдавна той знае.

Превод от гръцки Стефан Гечев