„За да възвърне органичността си, българската култура трябва да интегрира обратно в себе си съзнанието за своите планетарни параметри; да включи в речника си и да мисли чрез духовния учител Петър Дънов, чрез художници като Кристо и Паскен, писатели като Канети, индустриалци като Добри Желязков, търговци като благодетелите братя Георгиеви, държавници като Богориди, политици като Тодор Икономов, учени като Петър Берон, общественици като Георги Миркович – нашата тежка артилерия!…“
* * *
На една писателска масичка сме на площад „Славейков“ и аз разправям на литературния критик Здравко Петров как след деветгодишното си богословско обучение в Америка, Петър Дънов е потресен от духовната изостаналост на България (не става дума за джиджините жълти павета и фасадата на рисувалното училище, а за връзката с Бога). Близо шест години чезне ту при сестра си във Варна, ту при баща си в Енипазарската църква, пише разхвърляни бележки на английски и откъси от проповеди на български, додето най-сетне се слага началото на духовната му школа.
Така поне изглежда от усвоената досега литература за него. Като се вгледаш в първите му ученици обаче, нещата започват да изглеждат иначе. Тези негови ученици са десет, двадесет, че чак тридесет и девет години по-стари от него. Всичките са от тежки буржоазни семейства. Родени в Русия, Одрин, Цариград. Трупали пари от поещкия петрол, от безкрайните жита на Добруджа, от търговията с вълна и колониал от Брашов до Египет. Учили в Цариград, Франция, Русия, Италия. Един от тях е Ватикански мисионер в Северна Африка. Друг е милионер, заточеник в Диарбекир, построил със свои пари първата арменска църква в града на заточението си. Елитарен „гювеч“, наистина, но има и едно общо нещо, което ги сродява. Всичките са поразително добре версирани в модерните по това време езотерични идеи и окултни и спиритуални движения в света.
Разказвам на Здравко колко бях поразен от дългия списък на преводи и авторски френски учебници, които издава Анастасия Узунова (сестрата на заместника на Левски – Атанас Узунов) и то преди да се срещне с Дънов, и да стане първата му ученичка. И как в превода на „Безсмъртната Любов“ на Дюк де Помар от 1895 г. има един неин трактат от 30 страници за алтернативните религии с цялата налична тогавашна литература на тази тема: Бхагават Гита, Риг Веда, Датманда, Жигул-Нешамот, Кабала, „Намереният Рай“ на Милтън, „Месияда“ на Клопстокс, Тасо, Калдерон, „Дао-Де-Дзин“ на Лао Це, Фламарион… Узунова (след женитбата си Узунова-Желязкова) е близо две десетилетия по-възрастна от Дънов, а другият голям окултист между основателите на Бялото Братство – д-р Миркович – четири десетилетия.
Учениците? Това са завършени личности, които отдавна кореспондират помежду си, отдавна сверяват часовници, отдавна чакат искрата под струпаните от тях духовни съчки. Че това е така подсказва едно писмо от друга ярка фигура между тях – Мария Казакова. Още преди да се поставят основите на Бялото Братство, тя споделя с един от кореспондентите си окултисти, че в лицето на Дънов вижда духовен учител на българите и от там – на цялото човечество. Може би не той ги събира, казвам, а те го припознават.
Здравко мълчи впечатлен. Очилата му с големи диоптри контактуват с теб от голяма дистанция, дори когато е най-близо, и казва: „Някой може да не хареса това“.
И аз отговарям искрено като него, че нима всички ученици на Исус са били нискостоящи, босоноги рибари като Петър! Нима не е имало между тях и блестящи интелектуалци като Йоан! И добавям, че според това, което Дънов учи, този свят не е построен върху магии и фишеци, а на трудни за усвояване, но непоклатими закони. Един от тях е свързан с това, че когато ще идва Учител, почвата на приземяването му се подготвя от среда, в която ще се посади и която ще помогне кълнът му да порасне.
Вижте ги ранните ученици на Дънов! Най-чистият ни всеотдаен възрожденец д-р Миркович. Простонародният писател Михалаки Георгиев. Основателката на женското благотворително движение у нас – сестрата на апостола Атанас Узунов – Анастасия. Благотворителите – Казакова и Гумнерови, пътуващият проповедник Пеню Киров, африканският мисионер, издателят Голов.
Здравко мълчи и после споделя: „Като говорим за материала, който минава през ръцете ти, сякаш не говорим за България, а за друга страна. Сякаш не съм познавал България“.
Така е и за мен.
В центъра на София сме, площад „Славейков“. Под чадъра до нас си проветряват чаталите два лилави анцуга. Минават дългокраки момичета на кокили без млечни жлези. Провлачени шопи се давят с банички. Тангелират като космичен боклук по обърканите си траектории членове на бившия писателски съюз. Кой познава нашата със Здравко България, че ние да познаваме тази, дето е била и тази дето иде? Ние знаехме за Русия, за православието. За Белене. Мътен сън бяха Америка с 40-те български методистки мисионери, учили там през миналия век, между които и Дънов.
Мътен сън беше покълващата нива на любовта, насадена от Учителя.