Да се пише за Биньо е предизвикателство: с това са съгласни всички, които са опитвали. Едва ли в цялата история на българската литература има друг друг такъв костелив орех – и едва ли за нечия друга поезия ще открием толкова полярно несъвместими мнения, колкото предизвиква неговата.
Често определят стиховете му като “неразбиреми” – и те наистина са, само че не в смисъла, който най-често се крие зад това определение – че не пасват на ничия критическа матрица и не се коренят в ничия традиция. Те са неразбираеми в смисъла, в който е неразбираемо сътворението – неговата цел и неговият смисъл; също така в смисъла, в който е неразбираемо и битието – с неговата крехкост и вечност, с неговата обреченост и величие.
Едвин Сугарев
ПЕСЕН НА БОГОМИЛИТЕ
Плюем ви на святите писания,
на олтарните ви церемонии,
на иконите и на хоругвите,
на жезъла ви
и на трона ви.
Плюем ви на златните трапези,
на езиците ви за възхвала,
на гърбиците
и парите ви.
Тебе само, боже беден, слава.
Тебе, бледен някъде, самичък,
ненамерил място на земята.
Тебе, несъглеждан и нечуван,
там в началото на светлината.
Тебе слава. Кладите ни грабват,
ний пламтим по пътищата тъмни.
Който е погледнал, вече знае:
С тоя огън и среднощ ще съмне.
* * *
Ще дойдат, страстно-дълго ще говорят
за щъркелови слънчеви простори…
Какво не им допада в тоя мрак,
омекнал под стаилия се сняг?
Навлиза го и ахва доживот детето,
в зъбите му свети орех;
в очите му – незнаемия свод,
в душата му е още по-нагоре.
Обърсва си носа с ръкав. Отзад
го викат да се върне, то се смее.
Не, няма връщане на тоя свят –
бог обеща да дойде пак – къде е?
ДО ДРУГАТА ТРЕВА
До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.
Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.
(Ти падаш върху мене, черга изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)
до другата трева,
до другата трева.