СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БЛАГА ДИМИТРОВА /1922 -2022/

 *  *  *
Люлее ме копнеж от детството.

Да срещна Бъдни вечер.
Сняг от сбъднат спомен
се рои на светулки у мен.

Край постната трапеза
свещ от свещ се пали
и душа от душа.

С тамян се прикадява
и лъхва на утеха,
на упование и любов.

А бъдникът в огнището,
разгорен в очите,
с огъня ни е слял.

Възлитаме в молитва
над себе си самите,
над страха, над смъртта.

От вените небесни
кръв ни се прелива.
И запява плачеща звезда.

Благословен бъди,
насъщен като дишане,
вездесъщ като светлина,

от пулса на всемира помпан,
завъртан от Земята,
вечносъщ, вечнонов –

Животодаен ритъм.
От сняг – в цвят.
От цвят – в сняг.

Из поемата „ДОМ“ (1982)

Никой не ще надникне никога
през ключалката в същността
на семейния улей.

От небесните наблюдателници
слепи ли са облещените звезди –
гледат, без да ни виждат.

Истински Хирошими и Чернобили
вътре зад омълчания праг
инфарктно се разразяват.

А земята не трепва едвам.

14

ДОМ! Дум-дум-дум! Отвори!
Дом – кръстопътен друм,
Дом – моя крепост картонена,
извърнал от мен лицев спазъм,
заклещил врата като челюсти,
защо не ме пущаш да вляза?
Как вие бездомникът вятър!
Наказваш ме права отвън
за цяла нощ или завинаги?
А как се създава нов дом,
когато е паднал снегът?
Дом, по домашному строг,
какво не можеш да ми простиш?
Какво табу накърних,
какви завети погазих,
какъв висш закон на Дома
кощунствено наруших,
че ти ме изхвърляш в това
немито чистилище-стълбище?

21

Под ключ мои мисли –
зад стените на слепоочията.

Под ключ мои сълзи –
зад решетките на ресниците.

Под ключ мои рани,
зад собствения си огън спечени.

Под ключ мой език –
зад резето на зъбите.

Мълчание с кладенчов ек
капе връз камъка на гърдите ми.

36

В сняг пречистена да снема
маските на дом и свят.

Сяда срещу мен лъжата,
гледа ме очи в очи.

Аз се правя на усмивка,
тя се прави на лице.

С топка сняг да я замеря,
както в детските игри.

В снежна маска да превърна
изкривените черти.

Да започнем отначало
с истина… За кой ли път?

ДОМ-МИТ. ДОМ-АД. ДОМ-ДИМ…

Дом – моя крепост наопаки,
където съм въдворена.
Градя го с рушене на себе си.

Керемида по керемида – крилата ми.
Греда по греда – гордостта ми.
Пирон по пирон – перата ми.
Кирпич по кирпич – мечтите ми.

Какво остава от мене?
Окъртена кариатида.
Вградена сянка на птица.

А другият вариант – без дом?

ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове – заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си – едвам.
Бях от мъките така прозрачна –
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех… Щях отново този
дълъг път до теб да избера.