Не Египет посвети Хермес,
а Хермес посвети Египет!

Окултна сентенция

Човекът е бог смъртен, боговете – човеци безсмъртни. С тази теза на Хермес ще се опитаме ние, личностите, които сме богове смъртни, да изведем биографията на онзи, който е човек безсмъртен. Толкова необхватен е Хермес, толкова живителен е в окултните науки и реален в културната история на човечеството, че без съмнение е едно изключително богатство. Но как да се изведе биография, как да се физиономира някой, който има божествен произход, който е син на олимпийски богове, а и самият той – олимпийски бог?!

В друга светлина Хермес е царствен син, но много оскъдни са историческите данни за неговия живот. А от трудовете, които е оставил, до нас са достигнали само фрагменти, цитирани в някои стари книжнини. Но дали неговата ръка ги е писала, или са словата му, съхранени от последователи, е без значение – за нас те са възможните скрижали, от които вземаме частици, за да докажем, че и божествата имат биография. А присъствието на Хермес е запечатано в паметта на планетата; плодовете от неговия мисловен, духовен и божествен дар са останали! Човечеството се е хранило с тях, и то с голяма духовна наслада; изповядвало го е – него, който създаде школа и очерта път. Той начертава не само една митологична система, но и една голяма метафизика – оставя идеи за генезиса на света, легнали в зида на египетската система за Сътворението.
Митологията не е басня, а окултна знайност за посветените и богостраница, с която се учи човешкият род!

Митологичните същества са неоспорима реалност – те са били белязани в историята, както и сега са белязани някои личности. Толкова истинни са словата им, толкова животворен е пътят им и щедра мъдростта им в онова митологично време, че не могат да не бъдат наречени човеци-богове или богове-човеци. Те пренасят културата на отминалата духовна раса, оглавяват битието на човечеството и съвсем естествено са в душите на всички ни. Понякога, когато не можем да разгадаем цялата иносказателност, се чудим на делата им, искаме да смалим тяхното величие – приписваме им страсти човешки. И Хермес не е лишен от страсти, щом е казал, че боговете са човеци безсмъртни. Но в моралната стълбица като добро се оценява еволюционно потребното, а то за идващите по-късно може да е и зло. Така йерархията в нравствените потреби бележи развитието на човека, от което не можем да се откажем.

Хермес ще намерим още в началните страници на човешката история. Името му произлиза от думата „херм“ и обозначава универсалния жизнен принцип, символизиран чрез огъня.

В египетските митологии и жреческа наука той се нарича Тот, а Хермес – в гръцката митология, която възниква по-късно и е силно повлияна от египетското културно съзнание. Тези две властни системи синкретизират двете божества към IV в. пр. Хр. (след като Александър Велики завладява Азия и Египет). В римската митология Хермес е известен като Меркурий. (Всъщност римляните нямат своя митология. Те имат идея за държава-империя и за армия, но приемат чужда митология и религия.) За някои от източните народи той е известен под името Фо, за скандинавците е Один, а тевтонците го почитат като Вотан. Пренасянето на Тот от страница на страница в историята е показателно за движението на египетския окултизъм към Европа.

Има нещо много особено: източният окултизъм на Индия, където с хилядолетия съществуват школи, не можа да докосне или по-точно повърхностно стигна до европейската култура, докато египетската мистериална наука влезе дълбоко в сърцевината й. В този преход Елада е мостът, послужил за прехвърлянето на египетските знания чрез науката, школите и мистериите си. (Винаги на известни места ще се роди огън, щом там е имало огнище, а където е имало пепел, могат да се търсят и въглени.) А живата връзка между културите на Египет и Древна Гърция са посветените в мистериите – и Орфей, и Питагор, и Солон, и Платон минават през египетските школи. Следователно преди всяко сакрално знание, преди всяка езотерична школа в Европа е бил Тот-Хермес!

Има различни легенди за неговата смърт. Според една от тях той е пренесен (подобно на Енох) в Божествените селения. В друга – че заедно с много книги е погребан в долината Хевоон. Но ведно с историческите факти ще представим и някои от чисто духовните прозрения – защото съдбата влияе над физиката, но не и над Духа! В пътя на посвещението на Хермес е казано, че истината не се дава, човек я намира в себе си, а той самият изрича: Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Мъдрост е имало и има – няма уши за слушане! Сътворителят с всичко ни говори, стига да сме развили сетива да Го чуваме. А мисълта на Хермес може да се съпостави с реченото от Христос: Не хвърляйте бисери в нозете на свинете. (Под „свине“ тогава са разбирали „глупост, невежество“.)

Много трудно е да се направи преценка, да се разграничи действието на едно божество в плътта на планетата. А Хермес е бог на няколко сфери от човешкия живот – бог на магията, на науката, красноречието, търговията и измамата; покровител е на героите. Хермес е вестителят между боговете и е водител на душите на мъртвите в царството подземно. Той, като син на Зевс и Майа, т.е. на Духа и Материята, ще води душите на починалите в Хадес и той ще ги извежда живи оттам. Така фактически Хермес руши идеята за свят на мъртвите.

Извеждането на душите от подземния свят показва не само, че те всъщност са живи, но свидетелства и за тяхното прераждане. Именно Хермес съпровожда Орфей в борбата му за освобождаване на неговата любима Евридика от подземното царство. Евридика символизира душата, която слиза надолу и се въззема, и щом Хермес я извежда в слънчевото царство, значи той дава идеята и за рай като теза за безсмъртието. Понеже в египетската митология Мъжкото начало е Земята, то извеждането от подземното в слънчевото царство на Земята за тях е в смисъл на отиване в Рая – това, което Христос по-късно нарече Царство Небесно.

Хермес е господар и над митологичните същества като нимфите и сатирите; той е, който дава на Одисей лечебното биле „моли“, за да го предпази от магиите на вълшебницата Кирка; той е, който по поръка на Зевс поднася красивата Пандора за съпруга на Епиметей, брат на Прометей.

Следователно Хермес боговестителят, Хермес вестоносецът, съчетава всичко, каквото едно божество може, защото вестителят е универсален. Хермес е целостта!

Голямата амплитуда на неговото присъствие демонстрира възможностите на развиващия се човек. Богът-човек ги е носил и следователно всеки от нас може да ги разгърне и осъществи в еволюцията си. В седем лъча се развиваме, но два са генералните от тях – лъчът на религията и лъчът на управлението (в древността говорят за управление, а сега – за администрация).

Управленческият дял ръководи съдбата на човечеството – оформя расите, движи цивилизациите, направлява всяка естествена и социална еволюция. Затова го наричам лъч на жизнелюбието.

Историята се движи от предопределеност, която е проекция на Духа като демонстрация на историческа потреба.

Другият дял наричам лъч на молитвеността. В него се раждат и изпращат религиите – това, което въззема човека към Бога. Този дял е наричан още и училищен, Учителюв, тъй като в древността религия и наука са били единство. Значи той е лъч на божествата, които са давали и науки.

В световната история винаги се редуват един социален с един религиозен бит, въпреки че никога не е имало общество без религиозно изповедание, както и религия без социален субстрат. Еволюцията е разделяла управляващите социалността от онези, които ръководят нейната духовна страна. Социалният духовен водител носи обобщаващото име Ману – Бащата на расите, Бащата на народите. Следователно духовната йерархия, която създава човечеството, си има своя Бог-Творител, която ражда историята – своя Родител, а която прави религиите – своя Учител! В тези аспекти можем да разглеждаме и Хермес.

Разбира се, Хермес е едно нарицателно име – личните му белези са избледнели в историческата памет. Губило се е много от социалното съзнание, сравнително късно е дадено право на ръката да изобразява, право на прозрението да измисли йероглифа, за да се роди това, което нарекохме азбука . буква, изразяваща звук. Историята не казва дали Хермес е имал и човешко име, но е живо онова, което прави неговия ореол – посветеността му. А всеки, който се посвещава, се прощава със своето биологично и историческо битие. Какъв е бил, какво е било… – светът има онзи, който нещо е дал!

Затова Хермес е нарицателно име – каквито са Ману, Рама, Кришна, Буда, Христос. Но ако Ману е Родителят на човечеството, т.е. ръководното начало – Юпитер, а Христос е предводителството за духовен преобрат – Сатурн (затова Иисус е роден в Сатурновата гама, където са душите, които носят промени и нови религии), то Хермес е и Ману, и Христос, т.е. и Юпитер, и Сатурн. Той е Духовната сила и Духовната вълна – дава както социална деятелност, така и религия. Следователно Хермес е и Родител, и Учител. Именно той внася в човечеството идеята за Училището, за Учителството. След него идват Бодхисатвите, т.е. великите учители на Изтока; след него са и всички, които познаваме като бащи или родители на религии. В книгите му са сгърнати постулатите, от които се извеждат концепциите на учението, даващо храна на бъдещите религии, както и универсалното познание чрез религия.

И така Хермес е едно събирателно понятие, сборен образ, който едновременно с ореолността на вътрешното си битие, изразен в образ на видимост, е човек, колективна сила, общност и бог. Той е онази поредица от числа, която по-късно Питагор дава – той е Великата Единица, Двойката, Тройката, Свещената четворка, защото Хермес е Бог, Майка, Човек, всичко, което прави една Свещеност. Той е едно първично дадено, съдържащо цялото – и като предназначение за осъществяване на битие, и като молитвен праг, пред който човекът ще трябва да се спира, за да чуе камбаната на съвестта си!

Ето как трябва да се отчита битието на всички личности, чертали пътища за обожествяване – за радост незагубени, макар понякога обраснали. Тревата може да прикрие, но не и да затрие – както у нас тревясалите мисли, блудните желания могат да се опитат да заглушат духовната ни цялост, но не и да унищожат Божието в Божието дете.

В египетската митология Тот е този, който знае тайните. Той открива начин как да спаси Нут – богинята на Небето, от клетвата на съпруга й Ра – богът на слънцето. Когато Ра вижда, че тя му изневерява със Себ – бога на Земята, я проклина в нито един ден от годината да не може да роди плода си. Така Нут трябва да е вечно бременна. (В митологията на Египет жената изневерява, а не както в гръцката – Зевс. Тук обратно на другите митологии Небето е женският, а Земята – мъжкият принцип.)

Проклятието е една голяма тежест както над Нут, така и над битието на тези, които има да дойдат. Ето как е улавяно същественото, защото клетвата предопределя една много тежка съдба, особено ако е от родителите. (Според българското народно поверие няма по-тежка клетва от майчината или бащината.) Чрез прозрението, което носи, Тот знае, че от Нут и Себ ще се родят пет божества.

И така, Нут носи своя плод, идва времето, но няма кога да роди – няма ден в годишния цикъл за това. Тогава Тот (друг неин любовник) решава да издейства дни, свободни от заклинанието. И тук идва гениалното му хрумване – за да изтръгне нужните дни, той играе на дама с Луната. (Какви странни нюанси на човешката мисъл са дадени.) Надиграва я и спечелва по 1/72 от всеки ден – общо пет допълнителни дни, които са прибавени към 360-те на египетската година. Забележете колко дълбоко знание за слънчевите и лунните цикли е закодирано в тази алегория.

Ето как Тот отваря утробата на Нут – богинята на Небето. Тогава в първия непрокълнат ден се ражда Озирис – върховно божество на Египет; във втория – Хор; в третия – Сет, после Изида, която става и съпруга на Озирис, и най-накрая – Нефтида. Следователно Тот има заслугата за раждането на онези, които са същност на цяла една митология. Той е, който възкресява сина на Изида. Ако тези знаци, ако тези символи ги преведем в нашата реалност на многопластовост – чувства, ум, воля…, ще разберем и тайните.

В древногръцката митология Хермес е син на Зевс и на нимфата Майа, дъщеря на Атлас (на чийто плещи се крепи небесният свод). Като син на Зевс – Бащата на боговете, той ще наследи белезите на едно голямо божество. Майа е от рода на създанията – нимфи, полубогини, дъщери на царе, в които Зевс се влюбва. И безспорно те носят и предназначението да родят дете от Върховното божество.

Ето какво е съхранено в дълбините на един от най-старите паметници – „Теогонията“ на Хезиод:

Хермес възпявай, о, Музо, на Зевс и на Майа потомък, бог-господар на Килена, царуващ в Аркадия, пълна с вакли стада, благодетел, вестител и пратеник божий. Нимфата Майа роди го от Зевс – той й беше любовник, Майа – на всички любимка – странеше от роя безсмъртен. Тя в пещера обитаваше, дето сред мрака прохладен идваше нощем Кронидът при своята къдрава нимфа, тайно от всички безсмъртни и смъртни, най-вече когато сън белоръката Хера омайваше силно и сладко.

Известна е богатата епитетност на древногръцката и римската епосни литератури, несравнимите нюанси в тяхното слово. Но ако буквално схващаме митологията, ще се окаже, че тя е изпълнена само със страсти и любовни истории. Всъщност любовта на боговете няма нищо общо със сластолюбието – тя е един израз на целомъдрие. В тази поезия думата „любовник“ не бива да ни звучи съвременно. Дори за великите хетери в Елада не се е говорило само като за любовници, а и като за съветници, дори учители на големите държавници. Нюансирането на термините трябва да е ювелирно и е необходимо много добре да се познава разцветката на словото, та когато се употреби, да не звучи неблагозвучно и унижаващо. В тези стихове прилагателното „къдрава“ не е прецизно използвано – кипра е нимфата Майа, т.е. много хубава.

А наистина ли сън може да омае силно и сладко Хера белоръката, съпругата на Зевс, толкова ли е била тайна тази любов?! Когато образът не може да бъде уловен в неговата алегоричност, той изглежда смешен, дори и добре да е изразен. Може ли безсмъртната Хера – царицата на олимпийските богове, властницата на Небето, да заспи така дълбоко, че да бъде измамена?! Нали безсмъртният може и да не спи: Танатос – Смъртта, е брат на Хипнос – Съня! Но защо безсмъртните трябва да бъдат гледани с очите на смъртните? В тайната, във вътрешната същност трябва да се прониква! Така че и в любовта между Зевс – огънят, светкавицата, и Майа – утробата, материята, посредством азбуката на идиомите и тайната на посвещенията, можем да открием съчетанието на Божествения дух с плътта, която трябва да зачене боговестника, трябва да роди „бързият като мисълта“.

Така е наречен Хермес -„бърз като мисълта“, бих казал, дори по-бърз от мисълта! Защото имаме един божествен в себе си, роден от Зевс и от Майа, олицетворяваща всички материални полета, в които Върховното божество се осъществява. Може ли тялото ни да бъде подвластно на мисълта; може ли мисълта ни да бъде осенявана от Духа? Да, за да имаме наука, изкуство,магия, мисълта ни трябва да бъде оплодена от Духа. Ето какви познания е имала древността! Ние едва сега откриваме въздействието на мисълта и това, че скоростта й е по-голяма от максималната за физическия свят (скоростта на светлината), а Хермес е по-бърз дори от мисълта! Значи той е не само ментално тяло, не само висшият ум, той е и причинният свят, великата интуиция! В такъв случай Хермес е проява на Мъдростта!

Защо Майа го ражда в пещера? Защото пещерата в окултните знания е символ и атрибут на посвещението. (Затова анахоретите, като нашия св. Иван Рилски, са се оттегляли в пещери.) От родното му място – планината Килена в Аркадия (област в Гърция, станала нарицателно за щастлива страна), идва прозвището му Килениец.

В пещерата Хермес получава своите големи земни и божествени знания, там е отгледан и посветен. (Не са известни учителите му, както се знаят учителите например на един Питагор, защото Хермес е син на бог.) И за да бъде пратеник, известител, кореспондент от Олимп към света, му израстват криле на сандалите. Други негови атрибути са крилатата шапка-шлем и кадуцеят – вълшебен жезъл, с който Хермес приспива и възкресява. Ето идеята за Възкресението – той я донася! Кадуцеят на Хермес е и власт, но властта на магията над човека, властта да бъде приспан, за да се внесе Божието царство в него. (Един от изворите на религията е магията – божество като Хермес чрез магията дава религия.) Кадуцеят е едновременно с това и царственост, живот! В него се преплитат двете змии, които правят горе своя „възел“ – това са принципите на полярността, които Хермес разработва в правила за живот.