В „ПИСМА ОТ ИЗТОЧНИЯ БАЛКАН“ НА МАРИН БОЯДЖИЕВ

В „Писма от Източния Балкан“ (2010) Марин Бояджиев поетизира природата. Жива и нежива природа с различните ù проявления и субектно-обектни взаимовръзки са обект на художествено претворяване, но и импулс, провокация за емоционално-интелектуалните преживявания на лирическия аз.

Азът, човекът, е неразривно свързан с природата – живее с нейните ритми и енергии, усеща и разбира вибрациите ù, разпознава движенията и промените в нея. Но и част от културата е човекът – и това определя картината за света, която съгражда Марин Бояджиев, и рамката на тази картина, която името му дори не побира („В ляво – камъни и сипеи…“). В своята условност „рамката“ е повод за поета да промисли и осъзнае съдбовни въпроси, да открие дълго търсени отговори, да провиди решения. И да ги изкаже във възможно най-синтезиран вид, стегнато, лаконично.
Посланията си Марин Бояджиев определя като „Писма“: чрез жанра, използван във всички сфери на човешкото битие – от общението между близки и сродни души до служебно-деловата кореспонденция, но и като традиционен способ, прийом на художеството. В множествеността от значения, кодирани с превключването към епистоларния жанр, Марин Бояджиев разчита на противостоенето между естествената човешка реч и езиковата норма. Основава се на идеята на Дерида за акцент на писмото и текстовостта за сметка на речта . Или, чрез определящия топос в заглавието на книгата си Марин Бояджиев насочва към дихотомията „природа – култура“. Противостоене, което подтекстово е заложено и с втория топос – „Източния Балкан“, доколкото „природата“, Балканът, се разграничава и обособява според знанието и посоките на „културата“, именно „Източния Балкан“. И накрая, самото изложение на тези „Писма“ – в мерена реч; формата на изричането им – от традиционно стихотворение до експеримент в миниатюрата, показват агресивното въздействие на „културата“ над „природата“.

В „Писма от Източния Балкан“ лирическият аз е потопен, обграден, обгърнат от природата, която е неговият истински роден кът, дом и място за реализация. Но тя не е пасивна среда, в която азът води своя природосъобразен живот. За Марин Бояджиев природата не е обект на изображение, а субект – жив и пълнокръвен, наблюдаван и сам наблюдаващ, размислящ, пулсиращ. С нея, природата, лирическият аз съизмерва духовните си дирения; чрез нея изразява настроенията и емоционалните си нагласи. Тя е метафоричен образ, разкриващ човешките вълнения и тревоги, но и сама е активно действащ персонаж, със свои особености.

В „Писма от Източния Балкан“ функционално многопланов символ е кръговратът на сезоните. В различните си лица сезоните – образи в поезията на Марин Бояджиев, носят спомена за традиционното им възприемане, но и го преодоляват, за да се проявят с допълнителни и често изненадващи характеристики.
Пролетта е не само символ на обновление и разбуждане за нов живот, но и мечтание за края на земния човешки път. Идеята за пролетта като време на всепораждането се трансформира в очакване на бъдното, когато душата ще се пресели в други измерения. Небесата и пролетните облаци, дъждът, който през пролетта е благодатен, плодоносещ и изконно свързван с идеята за Свещения брак на Небето и Земята, за хиерогамията, се оказват в нова функция – „Да можеха на пролет и душата ми да взе¬мат…“. Лятото, сезонът, който олицетворява Слънцето, топлината и живота и в който е съдбоносното за земеделците време – жетвата, преосмислена в библейските текстове и като метафора на Божия съд (Мат. 9:37-38; Лук. 10:2; Иоан. 4:35-38; Откр. 14:15), у Марин Бояджиев е знак на съзряване и пълнота – в природен и в социален план. Пролетта и лятото, обединени според традиционния народен календар на българите в един общ природен и стопански цикъл – летния, са симетрично изражение на човешкото развитие и особено на най-резултатния и творчески съзидателен етап от живота на човека като индивид, но и по отношение на общността: „Защото тежки са чувалите на лятото / и силна пролетната страст, / а мярката за всички е една…“ („Дали не изпреварих…“).

И е добре с тази мярка да се съобразява човекът, да не я забравя, когато мисли или прави каквото и да било.
После е есента, която народният календар мисли в едно цяло със зимата, като част от зимния природен и стопански цикъл. През есента селските стопани прибират плодовете от своя труд. В символичен план тя е време за равносметка, свързва се с остаряването на човека. За Марин Бояджиев есента е символ на помъдряване и постигане на особено знание. Тя е навлизане в дълбините на своето аз, себеопознаване и проглеждане в себе си – в този смисъл е завръщане у дома. Есента е проникване в своите и чуждите беди, затова лирическият аз е унил, посърнал: „Мина лято. Дъждове заваляха. / Цяла есен на гръб ще ги нося / чак додето окапят листата / и посърна от болни въпроси“ („Мина лято…“). Извор е на меланхолност. На тъга по провалени или неосъществени мечти. На болка за причинени разочарования на близки и по-далечни люде. Тя е преход и символ на несигурност, нестабилност, неяснота. Оттук са мрачните настроения, сред които се прокрадват и нотки на скръб: „Мъглива есен е. Животът е несигурен. / И водни капки под стрехите бъбрят тихо. / Като жени на погребение… “ („Мъглива есен…“). Разпознава се тук традицията на Атанас Далчев, според когото „подир толкова пролетни дни“ е съдбовното „есенно скръбно завръщане“ в „безутешната бащина къща“, която се е превърнала в „спомен далечен“, тъжен „спомен от минали дни“ („Есенно завръщане“, 1924).

В поезията на Марин Бояджиев сезоните са съзвучни с настроенията на лирическия аз. В хармонично единство са и вибрират с пулсациите в душата му. Изразявайки не толкова реално случили се събития, колкото съкровено лични желания и мечти, знаците на природното са емоционално обвързани с чувствата и вълненията, с бляновете и копнежите на аза. Затова в стихотворенията на поета глаголните времена и наклонения неочаквано се кръстосват. Темпоралните граници се размиват, модусите на реалност (чрез изявително наклонение на глагола), императивност (повелително наклонение) и възможност при определени условия (условно наклонение) динамично се преплитат. Повторени, единосъщни като изказ, но различни заради различната пунктуация, стиховете се отграничават като вложена емоция и енергийна сила. Така първият стих в „И ти най-сетне…“, който завършва с удивителен знак и въплъщава изблик на нервно напрежение, кълбо от жадувано и постигнато очакване, се повтаря и като седми стих, но в края му има точка – защото напрежението е овладяно, а премисленото вече събитие е повод за ново бленуване. В резултат първоначално съградената кръгова композиция се разрушава под влияние на емоцията. Затвореността се разкъсва и отваря пролука, път към нов тип чувства и мисли. И събитийната миналост се трансформира в условна, бъдеща невъзможност, за да разкрие нереално, всъщност промечтано и сънувано единение на Аз и Ти:

И ти най-сетне ми постла легло!
Да бъде меко като пролетна трева
и да опива като розов цвят
премесен с дива мента…
Завий ме с лятната омара
и с шум на падащи листа…
И ти най-сетне ми постла легло.
Там легна ли – не бих могъл да се събудя!

Динамичното преливане между пролет, лято и есен отвежда и към зимата, традиционно мислена за време на покой, сън и смърт. За човека тя е време на слабост, безнадеждност, на преход към финала на земните дни. Тази символика е присъща за стиховете на Марин Бояджиев: „и сигурно преди да дойде зимата ще остарея…“ („В ляво – камъни и сипеи…“). Но лирическият аз не се бои от зимата: „…аз напук на всички пак живея!“ („В ляво – камъни и сипеи…“). В зимата той вижда красота и хармония, а зрително-слуховото ù присъствие: „Потъвам като в пряспа в слънцето на фев¬руари / и музика напира в сподавения стон / на снежната вода“ – му дава сила да продължи; защото знае, че дори бездомното щурче не спира „да търси може би човека, за да му пее в самота…“ („Потъвам като в пряспа..“).

Знае се, търсенето и откриването на човека е проблем още в творчеството на Пенчо Славейков, който пише в студията „Българската поезия“ („Мисъл“, г. 16, 1906 г., кн. 2 и кн. 6-7): „…Но дали домашни или чужди неща ме занимават, моя поглед на художник е съсредоточен на външни съдбини и душевни събития, в които се откроява человека. Когато ми се удаде и в българина да открия човек, моята радост не е по-малка от вашата.“ За свой дълг творецът възприема именно това – „извоюване [на] човека в българина“ (к. м. – В. К.).
Марин Бояджиев помни словата на знаковия за българската литература предходник. Съзнателно или не, той постоянно търси Човека. Чрез крехки и беззащитни създания като щурчето („Потъвам като в пряспа..“) или врабеца („Врабецът движи лък…“). Чрез метафорично пресътворени обекти като „розовите пръстчета на чая“, които създават чувство за уют и топлина и така допълват необикновената и светла зимна картина: „Прекрасна утрин. Сняг и студ – / дори дъхът замира върху устните“, а тя, с експресията на консонанса (вибрантния сонант „Р“ и нонстопексплозивния консонант „С“) и алитерацията (стопексплозивния консонант „Д“), се откроява като специална и неповторима, магнетична. Всред тази светлина и белота, символично въплътени в словата „утрин“ и „сняг“, лирическият аз отново и за кой ли път размисля над това, „че има толкова неща на този свят“, които човек не знае, а е добре да научи, да разбере („Прекрасна утрин…“).

С любопитството на откривател, търсещ знанието, и с вяра в доброто живее лирическият аз. Не се отказва той да чака „вест от лятото“, за да каже, да сподели „как всичко със шепи“ е раздавал – макар да знае, че „светът си отива бързо“, че „вкус на диви череши остава“ и „въжета от дъжд ни завързват…“ („Мина лято…“).
И дали от мъглата и дъждовете, или от всеобщата несигурност на живота, но усещането за завързване, стягане, ограниченост незримо тегне над стиховете на Марин Бояджиев. Човеци и природа са в неизвестност, в незнание, изразено с алитерациите, основани на назалния сонант „Н“ и стопексплозивния консонант „П“ („Напред – назад. Напред – назад. / Не знае никой пее или плаче“) (във „Врабецът движи лък…“). Всеобщата обърканост надхвърля границите на човешкото пространство. Тъгата се разраства неимоверно, до безграничното и необозримото: „Идват дни, когато / дори ръката Божия се уморява / и насред път се спира…“ В привидно спокойния тон на поета, без кризис и катаклизми, без крясък и излишен шум – сдържано, смирено, посредством символното изображение на изморената Божия ръка, Марин Бояджиев разкрива сложността и противоречията в човешкия свят, с грижите и тревогите, от които: „Засвирват биоритмите стакато / и нервите ни вдигат врява, / така че да се чуе зад баира“. Много са изпитанията, изтощителни са, но човекът няма как да избегне „чашата горчива“, която му е отредена („Идват дни когато…“). И не би могъл да я избегне, щом дори Господ Иисус Христос не я отминава (по Мат. 26:39) .
Лирическият аз на Марин Бояджиев не протестира, не се сърди. Ако търси нечия вина, той се обръща първо към себе си: „Дали не изпреварих някого, / когато стъпих на земя?“ („Дали не изпреварих…“) И ако в напрегнатия ден се опитва да намери причината, за да приеме и примири последиците от всичко случващо се, то в съня си, когато душата му блуждае в други пространства и измерения, лирическият аз неизменно се завръща: „…пак в онази долина, / където над реката коленичил / ще гледам как е подреден света…“ („Очите не ме слушат…“). Пречистен от умората и дневните грижи, успокоен, сякаш през очите на дете той наблюдава как: „Светът заспива върху моето охлузено коляно“ („Светът заспива…“).

Тогава, в светлината на детския взор, всичко е различно. И козарят, който слиза от скалите с разделеното си стадо; и луната, подреждаща звездите; и лалугерът, който успява да изрови семейното си ложе („Козарят слезе от скалите…“). И козите са различни, сякаш по-добри, и „любезно“ те поглеждат към човека, и търсят неговата галеща ръка („Когато издоя козите…“). В такива часове: „Кълвач се труди и лекува болното сърце, / а мравка лази ме и пита / дали по-дълго ще остана тука…“; и което е по-важно: „На гости идва кехлибарена пчела / от благодарност каца на ръката ми / и жило ми подава…“ („През белите пердета…“). Ако козата е символ на жизненост и творческа енергия, на превъзходство (обитава високите места, скалите, но и слиза в ниското, при другите) и мъжественост, то Луната е образ на Великата богиня майка и женското начало, на раждането и смъртта. Ако мравката символизира трудолюбие, ред, добродетелност, но и подчинение, то в образа на пчелата към тези значения се добавя и смисълът на чистота, душевност, на безсмъртие и прераждане. Марин Бояджиев дискретно олицетворява, одухотворява обектите. Зоо- или фитоморфни, или елементи на Космоса, те са сродни и близки до човека. Част са от неговия свят, от обкръжението му. А човекът – козарят, водач и стопанин на стадото, е център и двигател в този хармоничен свят. В съзвучието и единомислието между видовете се оглежда жаждата на аза да го има, да остане в бъдното; да мислят за него и когато няма да е тук.
Но кратки са, бързо отлетяват часовете на тази вълшебна хармония. Природният цикъл следва своя ход и започва развиделяването: „Пронизващ е гласа / на първите петли…“ („Развиделява се…“). Зазорява се: „През белите пердета някаква пролука / напомня ми за идващия ден“ („През белите пердета…“).
Битовите реалии (пердетата), дори в своята белота, са част от един друг свят – далеч не така хармоничен и добър. Пердетата, както и стъклата („Дъждът на кални капки…“), прозорците („Отново мракът се удави…“) са бариера, преграда между човешкото пространство и природата. Знак на културата, пердетата и стъклата на прозорците са носители на деструктивното:

Дъждът на кални капки
се стича по стъклата…
И с крокодилски сълзи плаче
изгубеният град…

Природата отстъпва пред културата. Свободата на скалите и притихналата долина, волността на буйната река са изтласкани от динамиката на града. Пространството рязко се свива, до „точица една“, едва забележима, но неделима от вечната природа („Колко малко е прозорчето…“).
Денят налага своето присъствие. С това – и задълженията, които понякога са неотложни: „И е време вече бръснарят да идва / и дърварят своята брадва с мерак да наточи…“ („Твърде рано пристигна…“). Знакови са деятелностите, които поетът визира. На бръснаря, който през Българското възраждане е свързан с кафенето като своеобразен местен парламент, център за обсъждане на важните обществени проблеми и актуални събития (всеизвестни са кафенето на Хаджи Ахил от едноименния разказ, Джаковото – в „Чичовци“, и Ганковото кафене – в „Под игото“ на Иван Вазов, например), т.е. той е гостоприемен домакин, но същевременно е и особен вариант на палача . Защото бръсненето, подстригването в символичен план отнемат силата и свръхестествените качества на индивида. Знае се: от старозаветната легенда за Самсон (Съд. Изр., гл. 16:13, 17) и древногръцкия разказ за Низ, царя на Мегара, през вярата в зловредната сила на магьосниците, позната в целия индоевропейски ареал , косата на главата е атрибут с особена сакралномагическа стойност. Косата е местонахождение на душата и на магическа сила; свързва се с владеенето на висши способности и вдъхновения. Източник е на самия живот и енергията на човека. А отнемането на косата/космите мистично лишава човека от силата му. Тази символика е архаизъм, отживелица за съвременния свят, но самата деятелност на бръснаря, приборите, с които работи, мистично го нареждат в един семантичен ред с палача и дървосекача. И ако дърварят трябва с мерак да наточи своята брадва, то това не означава друго, освен по-действено да сее смърт. Смърт, която понякога не е мистична, а съвсем обикновено метафорична: „И с бръснарското ножче в яда си / кълцаш басмата на женската суета…“ („Животът е кратък, а дълги са дните!…“).

Непреодолимо е усещането за хаос и смърт в напрегнатия ден. Открива се то в преобръщането на изконни символи на доброто в тяхната противоположност. Като водата – всепораждаща среда, свързана с първотворенето, която се оказва безплодна пустош. Риболовците с надежда разпъват своите мрежи, но разбират – „винаги не е всераждаща водата“, случва се „гръдта ù суха“ да се „подиграва“ с труда им. Друг път с риба „претъпкани са трюмовете“ на корабите („Отново вадим мрежите с надежда…“) – като при онзи знаменателен „Лов на делфини“ от стихотворението на Веселин Ханчев , при който корабът „не побра изобилния лов“. И както персонажите на Ханчев искат всичко да вземат, та се налага да повлекат след кораба мрежите, „пълни с делфини“, рибарите на Марин Бояджиев биват обладани от „мания за връщане назад“, от „страст, която казват, че е дива“ („Отново вадим мрежите с надежда…“). Поради неочаквано разразилата се буря, в страха за оцеляването си, персонажите на Ханчев преодоляват ламтежа по изобилния улов и отсичат пълните мрежи, отказват се от придобитото благо. У Марин Бояджиев такова решение няма, но лирическият аз размисля и търси обяснение за проблема, и това се чете в анафорично изведения въпрос: „Защо… / защо…“ („Отново вадим мрежите с надежда…“).

Страстите човешки, диви все по-често обземат хората: „Пристрастия тъй много има по земята! / Слепù ни крушата на тяло женско, мами алкохола… / И цифрите в компютъра във транс се мятат / пред истината…“ („Пристрастия тъй много…“). Животът става по-объркан и неразбираем. В този залутан свят „редеят хората, болеещи от честност“ („Пристрастия тъй много…“). Затова навярно лирическият аз на Марин Бояджиев търси възможност за откъсване от хаоса. Търси, но не намира път: „Глава и в най-затънтеното кътче да натикаш / ще те издава пак дъха на печатарското мастило…“ („Пристига лято…“).
Вместо съпричастност с другите и вграждане в някаква общност, азът търси самота. Вместо открито изявяване на деятелността, което се предполага от маркера „печатарско мастило“, азът опитва да се скрие, да се стопи и сниши. Трансформирането на нещата в техните противоположности не подминава и най-възвишената дарба на човека – творчеството. Вместо публичност и търсене на отзив сред рецепцията – азът се бои от издайническия дъх на мастилото. Това е последна точка в объркването на ценностите, превърнати в техните антиподи: човекът да се откаже от възможността да твори и създава.
Това е следствие от „градската бърлога“, която „ни е скрила“ („Пристига лято…“). Всред която: „Все по-трудни стават подредените ми часове“ и дори „нощта обърната наопаки не означава ден…“. В хаоса на града, философизира азът: „Толкова тъга навярно има / само във реката Лета“ („Все по-трудни стават…“) – реката, мислена като метафора на забравата и смъртта. Защото в своята забързаност градът откъсва човека от изначалието, довежда го до забрава и душевна смърт…

Продължава така до мига на свечеряването или до декември и предпразничното време, когато: „Дави градът своя делничен ритъм. / Утихва асфалтът, изстива желязото…“ – едва тогава: „От калния ден, от патешката му коприва / отново старият майстор възкръсва“; тогава: „…Млада жена преминава“ и „белее ликът ù ефирен“, а след нея мъжът „за нещо се сеща и от обич замира“ („Декември старите бъчви набива…“). Човеците оживяват, а с тях – и любовта. И светът пречистен се въззема за нов живот.

Лирическият аз на Марин Бояджиев вярва: „Но силно е дървото, не го стига клетва, / измъква се от смъртната си неизвестност…“. Надява се, че: „…цяр за хората навярно съществува!“ („Пристрастия тъй много…“). И хората ще намерят този цяр, ще преоткрият светлината. Само трябва да помнят, че: „лозето стопанин чака в този ден“ („Пристига лято…“). Да не се откъсват от природата човеците, да съхранят връзката си с нея – а тя, досегът с нея, отново ще палне забравените въгленчета, които да заиграят „дълбоко във очите сини“ („Пристига лято…“). И още, добре е да знаят човеците: „Бог вижда всичко и така света подрежда: / да има и за мравките надежда!“ („Захвърлен, изоставен…“).
Тази надежда и това знание са основа за философията на лирическия аз: „Поглеждам зад смъртта и по-нататък… / От обич или от омраза ми се струва, / че пътят на заблудите е кратък!“ („Пристрастия тъй много…“). Азът молитвено изрича: „че себе си и тебе, Господи, да разбера, / преди на всичко точка да си сложил!“ („Отново мракът се удави…“).

Молитвата е за спасение – и азът вярва, че тя ще бъде чута. И друга една молитва се чете в „Писма“-та на Марин Бояджиев „от Източния Балкан“ – въпреки забързаността и грохота на лудналия град, да не забравят природата човеците, да не се откъсват от нея. И заради технократизма да не се отказват от дарбите човешки, от творчеството и обичта – дори към най-дребните неща.