– Ще имаме дете.
Тя гледа лакираната кръв на нокътя си:
– Вуйчо ти е болен. Шизофрения. Нали знаеш, тези неща се предават по наследство. Не искам децата ми…

Генетично обременен? Вкъщи говорим рядко за него. Не съм споделил с никого желанието си да надникна в тетрадките, които той изписва светкавично, на един дъх. Страница след страница, неразличими пиктограми, трупани от баба при купчината с дървата и кюмюра. Той продължава да пише, тя продължава да купува тетрадки. Веднъж книжарката се усмихнала:

– Толкова често идвате тук, сигурно имате чудесни внучета.
Баба никога не каза, че синът й е в лудница. За нея синът й е най-кроткият в Дома.
Старците ми са продали всичко, за да бъдат по-близо до него. Когато разбрал, че от болестта на сина му няма измъкване, дядо скъсал дипломите си от Консерваторията и Духовната Академия, запалил томовете на Блаватска, Ледбитер и Софрони Ников и тръгнал бос. В стъпките на сина си.

Петнадесет. Двадесет. Тридесет години. До края.
Седя до печката с несръчно свързани вити кюнци. Там, където се докосват стената и таванът, винаги има плътна лента от сажди. Дядо яде мед и мляко, баба се е сгушила до него като врабче. От години говорят на вуйчо, но той никога не им отговаря. Те продължават да му говорят, като мислят, че по този начин ще стимулират съзнанието му и това ще помогне болестта да отпусне въжетата си. По радиото звучат тежките акорди на орган:

– Кажи, Гриша, кой е композиторът.
Тъмно е. Леглото, където лежи вуйчо, поскърцва. Мисля че иска да се обърне на другата страна. Не виждам лицето му, неясните отражения на пламъците крият чертите на един забравен от Бога човек.
– Бах. Бах. Фуги.
Дядо цопва в млякото. Проговорил е.
– Кажи, кажи, говори. Ето, всички пеем, говори!
Надвесили сме се над равномерното му дишане. Познал е, доказал е, че част от механизма на паметта му работи. Сега, старците ми ще продължат да живеят. Надеждата няма да им позволи да умрат.

Отиваме на свиждане. Баба винаги носи бонбони. Казва, че душевноболните много обичат захар. Даваме на всеки, който поиска, като на маймуните в Зоологическата градина. Разликата е, че болните не протягат отново ръка, просто подхвърлят захарното топче в устата си, започват да хрускат с гнилите си зъби и се отдалечават.

Зад увисналата мрежа, в която като че ли насила е изрязано пространство с височина човешки бой, започват постройките, бивша обител на монаси. В Дома няма буйстващи, решетки, усмирителни ризи. Тук болните се разхождат кротко, четат вестници с дата от преди няколко месеца, мият коридорите бавно и говорят със себе си. Беззащитни и излишни са. Като предшествениците си. Близо до пътя, в горната част на болницата са отделенията 3 и 4. По-надолу, до хлътнала и изкривена поляна, са лечебницата и отделение 5. Вуйчо никога не говори с останалите пациенти, мълчи и масажира слепоочията си. Опитва се да изгони болката. Или иска да възстанови прекъсната отдавна връзка. Излиза сутрин, дори и през зимата, когато на поляната е изнесен огромен казан с чай. Стиска в ръка желязното си канче, гледа в далекото. Баба казва, че заплакал само веднъж, като разбрал, че продали виолончелото му. Искал е отново да се върне във Филхармонията. Тогава отказал да става от леглото си и натискал с ръка гърдите си. Свирил последния пасаж на себе си?

Отвреме-навреме старците го взимат от Дома и тримата хапват ядки с прясно мляко. Разхождат го и дядо го къпе. После се уморяват и го връщат обратно. Понякога баба ме пита какъв алкохол да вземе за лекаря и сестрите. След това една седмица забърква овесените ядки с вода.
Пред мен са тримата – три страни на невидима, тъжна картина.

Ако синът им си отиде, те ще го последват . И там баба ще прави своята утрешна Паневритмия и ще превежда Йовков на есперанто, а дядо – дядо ще къпе вуйчо сред перестите облаци.