Хаосът, в който няма поучителност. Връзките – развързани. Последователността – разбита. Така тече мисълта ни – скача, кряска, киска се отвреме-навреме.

Или една невъзможност спокойно и бавно да се определи редът на събитията, последователността им. Но и самите събития са безредни. Те са по-скоро петна, късове, херпеси, които идват и си отиват с наглостта на неприятна изненада: те са онези въртящи се врати, от които се излиза трудно и пристъпването в отопленото фоайе изисква концентрация и твърда крачка. А нашата концентрация е ветровал, лудешка спонтанност, куче влачи – диря няма. Или попаднали веднъж във въртящата се врата, ние и геройчето ни – рамо до рамо, крило до крило, както винаги е било – кръжим, ненамерили излизането и забравили влизането. И от въртенето ни се завива свят. И объркването е пълно. Дори червенобузо. Тогава, да ме прощавате, с вкус на тръгващ повръщок в устата, загубили всички отправности, прозираме, че сме свободни, водовъртежно свободни, свободни от избор, посока и задължения. И ни остава само да нахвърляме накъсаностите на последните оцелялости, на здрач и сумрак, да спретнем местоименията на собствената си завършена безотправност и да съзерцаваме цветовете на безличността си.
Добре дошли. Заповядайте.

Има свободно място във въртящата се врата. Накъсването е в четворност. Четири кочинки има във въртящата се врата. В едната е Камертон, в другата е Бог, в третата аз – пневмата-списвач, а в четвъртата… Заповядайте, не се свенете. Не се свенете, че сте при свинете.
Тази история е като виенско колело. Завъртяла се е отдавна и ще спре, когато угаснат книжните фенери. Или не съвсем тогава. А може би е захапала опашка и се опитва да клъвне себе си. При всеки случай свършекът е непоучителен и кръгообразен. А във финалния, кратък до безкрайност отрязък, панаирджиите тряскат с кастанети, вятърът върти виенското колело около кръста си, изрусени циганки мятат винено-червени поли с черни лалета по тях, а гадателите определят линиите на съдбите в кривите огледала на напрегнато очакване. Или нещо подобно. С една дума: розов захарен памук и зловещо завъртане на каросел, където кончетата са аритмични и цялата изцъкленост е зад очите им.

И в поскърцването на виенското колело уточняваме, че то е циферблат, а в полюшването на кабините му-котурки се крие празното и спряло време. А спрялото време скимти от възхита. И циферблатът му е някакси различен. И вместо клатеща се глава на цветно порче – тик-так, тик-так – се върти една ръждясала спица. И това въртене се слива със скимтежа на посърналото време. Посърнало от срам. Срамът от това, че е изтекло вече и водоносните му менчета са празни. Оттук нататък надеждата е в небето. А то – нямо. Ненапито и то.
И кой се е изправил там? Самоотвержено. Под небето и до спицата на циферблата? Не само стъпил гордо, но дори нагазил. Бинтованият Камертон. Говори си и се смее. А по-преди, преди кръгът да се затвори, се случи горе-долу това…

Гледа подозрително. Стъпва подозрително. Чувствителен е и готов за изненади. Строен е и устроен в различност. От стройното му тяло се извисяват две също така стройни ушички (хей ушички, хей ги две… ), които долавят недоловимите вибрации и регистрират нерегистрируеми потрепвания. Амплитудите на вибрациите варират от А до Я, от пред до след, от май ли беше или юни хич не спомням си биля…
Именува се Камертон. Долавя още ултра и инфра, зло и по-голямото зло – маскираното добро, лъжа и още по-голямата лъжа – масовизираната истина. И всичко това го прави сърцераздирателен. Но повече подозрителен. На вид цинично скептичен, а под вида – сантиментален.

Говори така:
– Долавям ги вибрациите. Не са тръгнали още, сами себе си не са причесали, а вече са се нанизали на ушите ми като на шишлици. Разкривам ги. Мислите и намеренията им разкривам. Посоката виждам преди кръстопътя, жертвата чувам, докато стрелата е още на тетивата. Тръгне вибрация към ушето ми, вибрацията на доброто намерение, и докато се залепи на ушните власинки, три пъти се е пребоядисала, три пъти се е отказала от себе си, а ни първи петли са пропели, ни втори врани. Намеренията им са в непрекъсната кривост. И решенията им като намеренията. Нали и без това се казва, че взимането на решение е причина за най-голям стрес. Така че долавям и намеренията, и еничарите на намеренията… По едно време си мислех да си сложа кожена гривна, като тези, с които гонят бълхите по кучетата и котките. Да си я сложа на челото като препаска, та да си гоня вибрациите и ушите ми да стърчат като папури…
Наострих се тогава. И ушите наострих, пригладих власинките им и реших, кацне ли вибрация, ще я огледам добре, и ако излезе бълховидна – щрак – ще я цвъкна с върха на ноктите си.

Тъй си и живях. Сутрин ги ловях кривите мисли и намерения, вечер отсявах и сметководствах – колко е уловът, колко е фирата. И стана тя каквато стана. Всяка крива мисъл влечеше след себе си добро намерение или оправдание с нови лъснати чепички. Като рибки бяха, дето кръжат пред късогледото око на акулата.
А не ми е работата да сметководствам. Именувам се Камертон и по образование и призвание трябва да регистрирам мелодия някаква, тон поне. А регистрирах вопли и стонове. И дегизирани маршове. И босост, дето шляпа по мраморни коридори, и хълцания след стремглаво преяждане. Туй регистрирах. Къде ти призвание, къде ти образование? И ми писна. И си казах – акулата изяде рибката-водач. Кривостта изкриви доброто намерение. Чистиш си ушните миди от сутрин до здрач. Затваряш очи, сън да вдъхнеш за миг, събудиш се и горките ти ушета заприличали на царевични кочани. В края на краищата човек има едни уши за цял живот. Не се намират уши под път и над път. Именувам се Камертон и искам ушите ми да са папурно независими. Казват, папурът расте в блатата и свободата му е тинна. А аз казвам, вие сте тиня, изначален мъток. Тинята все още може да осмисли себе си. Водната лилия е нейно чедо. Тъй простена и от ушите ми, пук-пук, чак пуканки хвърчат. Край. Стига. Стига с регистри и регистрации. И какво да им слушаш, какафонни, безмузикални. И какво да им мериш диезите и бемолите? Бемоли ли? Не се моли! Бе, моля ви, бемолите ви, моля… Ха!

Поради кривата разположеност на историята даваме думата на опонентите, които споделят следното за Камертон:
– Оскотя Камертон, горкият. Като си удари главата в стената – никаква музика. Тъпо и кухо. А ушите му – няма ведрост в тях и щръкналост. Едни такива клепнали, безжизнени. А едно време да го видите, фрас главата в стената, и зазвучава „Бранденбургски концерт“.
– Посивя Камертон. И жакетчето му посивя. Тътри се и си мърмори – няма вече мелодия, само пицикати останаха, шляпат по струните с криви пръстчета… Увил лявата страна на челюстта си с бинтове, на немски боец край Сталинград прилича, и като го питаш: „Ей, Камертоне, зъб ли те боли или коренът ти изсъхва“, блещи се и бръщолеви: „Увил съм не устата си, а лявото полукълбо, безпросветний. За да се ветрее дясното, че с него възприемам музиката и поезията. И Богът ми шепти, и си го следвам. А ти върви из кривия си път“.

Такива несвързаности бръщолеви. Съвсем го няма вече.
А друг един го чул да казва: „Пощръклях от пицикати. Струните на душата си оголих, а те скърцат по тях и се хилят. Пицикарят. Стържат ли стържат. Какво стържете, бе? Стържеш ли немузикално по душата, раняваш я. Смолата й кърви. И тя, горката, изсъхва, умира. Не се дръгне по душата с грубо чесало. Но те откъде да знаят? И все за Бога говори. Как му шепнел. А с тези бинтове на мумия прилича.
Това чух да казват опонентите. И после запердашиха с италианските си мокасини в поднебесата.

Когато тази сутрин слънцето изгря, Богът закопча сандалите си и пое към чедата си. Светкаха прасците му по тясната планинска пътека и ходилата му докосваха треви, чиито мигли още тежаха от погалването на утринната роса. Леко бе на сърцето му. Създаде ги по свой образ и подобие. И сила бе. И тържество. Бе свидетел на прохождането им и сега слизаше от потъналата в пролет планина, за да празнува заедно с тях. Меден бе погледът на Бога като медената тепсия на слънцето, което се търкаляше по небосвода, за да погали с лъчите си плодовете на кроткия им труд. Топеше се росата по ходилата, и когато клековете отвориха шепи и отстъпиха място на планинските маргарити, той чу песента. Песента на чедата си.

Отдалеко идваше тази песен – от морето, от пясъците, от силата на равната земя, точеше се като благоуханна арома, докосваше ноздрите на Бога и го изпълваше с радост. Пееха чедата му. За жито и за мед пееха, за косите на жените си, за силата и гордостта си пееха. И се изправяше усилието на човека от простия рефрен и тоновете изписваха спокойствието от погалването на плод, от сливането с крехката пръст. И после се извиваха тоновете по-високо, за да осмислят топлия вятър, висок и небрежен, който носеше в шепите си дъха на зарзали и тих димеж. Живееше земята в тази песен и божиите чеда бродираха със стъпките си шарените черги на равнината, даряваха на хоризонта и морето погледите си, пълни с надежди и очакване. С вода и пръст очертаваха те бентовете на пълноводието, по които течеше струята на живота им, така, както Богът ги бе замесил с глина и кал, както ги бе дарил с любов и търпение. В песента на чедата нямаше страх.

Божията ръка се бе протегнала, за да дари топлина. Божията ръка не бе посочила път, цел, не се бе превърнала в заплашително вдигнат юмрук. И се сливаха чедата с богатството около тях, с глогини и гъби – и животът им се измерваше от дъжд до дъжд, от първата усмивка на дете, до кротко изтляване. Без излишества. Без кокетности. Осмисляше се пътят им от посоката на летния ръмеж и от спокойствието на падащия лист. И в цялата тази примитивна рутинност се криеше пълнотата на синовната им изправеност. Такава беше и песента им – стройна и девствена. Чиста и ручейна.

„По свой образ и подобие ги създадох“ – помисли огреният от слънце Бог. Усмихна се. И заподскача на един крак по планинската пътека.
Танцуваше Богът по планинската пътека, а тя – планината, с високия си гребен, като че ли бе навела чело, засрамена от това, че острите й хребети постепенно се превръщаха в меки овали, насочвайки цялата си сила в един-единствен каменен клин, който в далекото щеше да пробие пясъчното докосване, за да потъне в безкрая на морето. Долу, до равното синьо притихваше устремът на силните скали, стремежът се превръщаше в спирка, в отдаване. Само разхвърляните мъхове покриваха тъгата на последното докосване. Понякога и в песента на божиите чеда имаше тъга, тихо се прокрадваше тя, защото и човешкото усилие, някъде далеко, потъваше в равното синьо. Каменният нос и пяната свидетелстваха за последното сражение. И в края на човешката песен се криеше примиреността от съзерцанието на отвъдното, където погледът потъваше и отплуваше завинаги. Само морето блъскаше, за да изхвърли острия трън от плъта си: каменният клин напомняше, че въпреки всичко, въпреки крайната победа на безкрая, въпреки потъването са съществували стремеж, висота, режещ хребет. И това не можеше да се изличи, да се забрави. Морето блъскаше, кипеше, заливаше една незабележима ивица от вяра и самообричане, покрита с влажни мъхове.

Сандалите на Бога бяха прашни. Песента, постепенно, бе изтъняла и изчезнала. Спяха чедата му сега, когато той, Отецът, влезе в утрото на града им. Стори му се, че само смокините са се събудили и е поел нежния им мирис към лодките, които въздишаха в умората на монотонното си поскърцване. Триеха гърбовете си лодките една о друга и насън виждаха стопаните си. Морски коне бяха тези уморени от труд гемии, и само, когато пяната на вълните ги люшваше, за миг се изпълваха със сили и живот. Пърхаха със сънни мигли навътре, в очакването на необяздваната буря, горди, катранени.
Градът спеше. Богът спря. Усети сол в ноздрите си и седна на каменната пейка, пред която имаше хоризонт. Високо над него небесните файтони на чайките подритваха с крилата си търкалото на слънцето. Богът затвори очи, спомни си за песента на чедата си и потъна…

Часовникът до градския параклис показваше 12. От 12.01 часа започваше освиркването. Но Камертон носеше две изкривени черновидни миди, с които да запуши ушите си. Обикновено освиркванията бяха остри, бръсначо-придиханни и най-вече лишени от смисъл. Тук е време да споменем, че в младите си дни Камертоновите уши бяха елипсовидни, стегнати, с големи възглавнички, които означаваха, че ще живее дълго. И винаги мръсни. Поради постоянно избиващата ушна кал. Нещо като гейзерна активност. Източеността им се оформи впоследствие, от напрежения и разочарования. Някои казват, че източеността е несбъднала се изтънченост, нещо като закърнял стремеж.

Освен лишени от смисъл, предстоящите освирквания, квалифицирани като национална черта, бяха стръвни и настоятелни. Никой не знаеше кой кого освирква и, според Камертон, цялата галимация приличаше на духов оркестър без инструменти, от който се изисква чрез напъване и надуване на бузи да натамъни бодър, патриотичен марш.
Освиркащите не щадяха въздух, лиги и възклицания, за да атакуват своите опоненти. Опонентите им правеха същото и в това слюнково единоборство се раждаше истината.
Камертон ги разбираше нещата. Бе беден, но буден. Неимотен, но неблагонадежден. Предкласиката му бе като бащиния, следтоталитарността – комшулук. И днес няколко минути преди върха на пладнето се опита да си спомни една стара песен, която бе научил от дядо си, а дядо му я бе научил от неговия дядо. Закачлива бе тази песен, и когато Камертон я заподсвирква, неусетно усети как сърцето му се отпуска. Силна бе тази песен, дошла от планините, нямаше в словата й грубост и изкривявания. „Мале майньо, къде е чедото ти, чедото първородното, арнаутин ли стана…“ Ужасени, гларусите изпищяха.
Часовникът бе отмерил 12. Започваше освиркването…

В съня си Богът ги виждаше и дишаше сол. Прошарени ги видя. Чедата си. В съня си им шепнеше: „Сбогом, мили мои. Кротко отстъпвам мястото си. Не в залеза, а в мисълта само е тъгата, и притулената мъка, и страхът. В мислите, които никога не са тичали подръка с припкащия по скалите вятър, не са се надбягвали с прелетната сила на пяната, не са обичали раковината и спомена за рачето в нея. Само в мислите е страшното, в тяхното назоваване, в болното вторачване в себе си, в примките на гузността – там е страшното. Не се назовавайте и не се търсете. Дишайте със соления въздух безимето си, изправяйте се високи като мачтата на далечен кораб, стъпете в морето, и на Земята стъпете и ще разберете тогава откъде идвате и къде отивате. Ще разберете, че сте част от тръгващата си вълна, и че докосването със Земята ви е облагородило. И там, на междата, като костенурката ще дойдете. И тези, които ще ви последват, ще пият от пяната на морското мляко, което ще отгледа рожбите ви. Ще разберете, че тръгва тъгата, отива си, когато слънцето е високо и висока песента ви.“
Насън Богът се усмихна.

Започнаха да пристъпят. Морни. Виждаше ги Камертон. И мислите им бяха вече морни. Тъжаха за себе си. Отгоре ги гледаше морският ястреб, а те, синовете, сновяха с пръсти по тялото си. Челото докосваха. И рамото. И другото рамо. Кръстеха се. И свеждаха чела, притулени, тежки. „Отвъд са лозята – изплю се Камертон. – И ако ходилата им слязат в праха, и ако стъпката победи камъка, ще им олекне. Сокът на гроздето ще забушува в кръвта им. Пътят и знойното ще прогонят отровата. Но не искат, юрдечките посърнали. Гънат се грозно.“
Камертон тръсна глава и плюна отново.

Когато Богът се събуди, бе станало тъмно. Хоризонтът се бе навел на една страна, като че ли притиснат от морска болест. Забравена в мрежа риба скачаше неврастенично. Искаше да се откаже от себе си. Дъхът на смокини и тежко грозде бе изчезнал. Ноздрите доловиха мирис на пот и тамян. По крайбрежната улица изтъняваше сянката на дете. Богът стана, тръгна към него и вдигна ръка, за да го погали. Детето изпищя и побягна. Тогава той видя дланите си, които кървяха. Кървяха и нозете му. Нима, докато спах, са ме разпънали? Нима, докато ги сънувах, се отказаха от мен? Богът се стресна. Говореше с езика на човеците. И в миг, изправен, той видя висок метален кръст, който разсичаше спокойствието на небето. И тях видя, чедата си, които шепнеха и с черните си дрехи приличаха на хищни нощни птици.

– Къде е песента ви? – попита той побягнала към майчинството си жена.
– Ние не пеем, ние се молим.
– На кого се молите?
– На Бога се молим.
– Но Богът казва: радвайте се!
– Не. Богът каза: покайте се!
Сянката на жената се прекръсти, и преди да изчезне, простена:
– Бог да те пази!
Богът се затича, разблъска тълпата, която напускаше вечернята пред новоиздигнатия храм, и се втурна в него. Миризмата на тамян и свещ го накара да си спомни за соления въздух, който бе дишал преди да заспи. Видя образа си. Видя се разпънат, на челото с трънен венец.
– Но Богът е жив! – обърна се той към служителя, който плюнчеше пръсти и гасеше свещите.
– Жив е, защото умря за нас – отвърна служителят без да се обръща.
– Той живее за вас.
– Той живее в нас.
Последният пламък фъсна и изчезна. Служителят се отдалечи.

Сега пред олтара на новия храм бе останал единствено Богът. Гледаше себе си. И промълви към празното:
„Смъртта ли ще ви учи? Умрелият Бог е коруба, гърди, напуснати от планински въздух, очи – сведени, без цвят. Смъртта идва, но не тя е Учителката. Казвате – умря Богът за вас. А аз казвам – живее Богът за вас. Жива е мъката ви, но е жива и радостта ви. Силата на този живот трябва да благославяте. Във вашата сила трябва да вярвате. Защо сложихте тези крепове и тези забрадки, защо скрихте красивите си коси, защо падате на колене и удряте с чела земята? Ще ви приюти тя, рано или късно, но дотогава високо и изправено ходете. Нали ви шептях, нали ви говорих.

Прокудихте силата и думите ми, в страдалец ме превърнахте, за да съм аз като вас, а не като мен да сте вие.
Сега гледате мъртворазпнатото ми тяло, с което кичите олтарите си, искате слабостта ми да е страшна, по-страшна от вашите слабости. Защото имате нужда страховете и слабостите ви да бъдат погалени и простени. Защото не искате силата на Живия Бог. А бяхте млади, чеда мои. Силни и ведри прохождахте. И слушахте думите ми. Сега нямате нужда от мен, а от трупа ми. Ветрейте го и го помазвайте с балсами. За Бог да прости.“

Стъпил е Камертон в небето. Дори е намерил опора. Толкова оловно е то. И си подсмърча: „Чувах ги. Но и Бога чувах. Той шепнеше, а те шептяха. Знаех тогава – Кесаровото – Кесарю, Божието – Богу. Можех да различа освиркване и мелодия. Тогава де. После се отказа от мен. Но аз не се отказах от Него. Чаках го… Дори когато престана да шепне, го чувах. Замълча изведнъж. Беше си заминал. Дали бе изхлипал на тръгване? В една притуленост тръгна, без да се сбогува. А аз още чакам. Тежи ми без думите му.“

Докато пиеше ментата си, онзи с италианските мокасини споделя: „Накрая го пребиха. Застанал, моля ти се, пред черквата с едни прашни сандали и говори – прощавам ви, задето ме разпнахте, но защо загубихте смеха си? И спря пред него един и му вика:
– Чакай, бе, на кого прощаваш ти? Някой да те е молил да ми прощаваш?
Оня със сандалите не отговаря, гледа пред себе си. До спрелия спира още един. И той е във възмущение. Обидени са. А оня със сандалите още гледа пред себе си. Дразнят се спрелите, и пред черквата му се отбиха, и зад черквата му се отбиха. Че кой е той да ги поучава? Биха го заедно и го биха поединично. Стръвно го биха, защото жените им се оплакваха, че е поскъпнало брашното… И други се включиха, и миловидно го биха, не жестоко, по симпатизантски – всички го бият, чакай и аз да побия. Така де.

Бяха го оставили до мрежата, където доскоро бе скачала неврастеничната риба. Рибата вече не мърдаше. Той още мърдаше. И тръгнаха. Потънаха в себе си. Богът лежеше, а нощта се втвърдяваше.

Преди изгрев стана студено. Лежаха един до друг – той и рибата. Усети болка преди да се изправи и докосна с пръст подутия й мек корем. Рибата като че ли въздъхна и отвори уста. Богът се опита да каже дума, но устните му помръднаха в няма конвулсия. Беше дошъл краят на думите, съветите, напътствията и шептенията. Вдигна мъртвата риба и я целуна: „Рибата ви оставям. Разпънете я – чироз ще стане от нея.“
Трябваше да тръгне отново към мястото, откъдето бе дошъл. Нагоре, по високите планински пътеки. Зад себе си оставяше едно разпятие и видението за собствената си смърт. Чедата му се бяха източили не по негов образ и подобие и го бяха отхвърлили.

„И въпреки това – помисли Богът, докато бързаше да излезе от града, без никой да го познае – имам ли силата да ги обичам въпреки всичко? Не са ли беззащитни в жестокостта си?
Не се ли гушат като гълъби душите им пред мириса на поглъщащата земя?” И сам си отговори: „Не.“
Докато мислеше за чедата си, Богът неусетно бе стигнал в полите на планината. Нощният студ бе отстъпил и дискосът на слънцето изплуваше от безкрайната морска постеля. Замириса на влага и дъб. Дланите на Бога бяха почнали да зарастват, по нозете му още тежаха корави съсиреци, но болката изтъняваше.

Градът оставаше долу, далечен, незабележим на фона на морето и на острия планински клин, който все още се бореше да отвоюва мястото си. Богът спря за миг. И там, високо върху скалите на планината, прокуденият от чедата си отец се обърна към слънцето и отговори на въпросите, които доскоро сам си задаваше. Чедата се отказаха от баща си, но и бащата се отказа от чедата си. Кибритен бе душният градец, едно горещо лято щеше да го подпали, една гузна мисъл щеше да го покори. Богът ги беше боготворил, докато прохождаха. Бяха пораствали схлупени и страхливи. Морето оставаше безразлично, планината – спокойна. И бавно божията сянка потъна в ниския пояс на клековете.

Настана тишина. Не тежка, не пробождаща – безцветна тишина. Сякаш планината бе изтръгнала езика си, а небето се бе обрекло. Такава е вероятно тишината на разминаването, на раздялата. Когато родителят и чедото се разминат, а споделеностите им се опълчат. Бог знае. Богът не знаеше.
Обидена бе тази тишина, а обидената тишина изкривява лицето, лишава облака от пърхавост и пренася щурците на миналото в хербариите, където топлийки пробождат тревните им телца. Богът не се обърна, а градът не почервеня от срам. Червенееха се единствено люспите на покривите, които бяха само щит, прихлупеност и упорство в нежеланието да отстъпиш. Оставаха две посоки, две противоположни посоки.

В зеленясалия от прогизнал мъх и недорасла трева парк Камертон очакваше. Виенското колело бе замръзнало и само последният му пиедестал, наподобяващ издълбан от животинско упорство орех, поскърцваше в покорителна еднообразност. Царуваше изоставеност и прикрито безчинство. Нямаше бягства, преследване, страх. Посетителите се бяха разпръснали в ситата си умора с протяжност в усмивките. Свършването на деня означаваше сън. Край. Край на възторзите и безпричинните подвиквания. Край, превъзмогнал старото време, когато жертвата затваряше очи и се молеше да дочака утрото. Край на безсънието, което ражда просветление. Блудкав, отпуснат край. Тръгналите си посетители отдавна вече не бяха жертви. Някой се беше жертвал за тях. И сега те отиваха към леглата си сити и натежали. Завивките им бяха прилежно сгънати, съдбите им също така прилежно очертани. Клепките им щяха да се ударят една в друга. И по тях нямаше да има божествен прашец.

Останал сам в зеленясалото, Камертон развърза препаската на мозъчното си полукълбо. В очите му, досега слепи от тъга, изригна вулкан. Огнените пръски се завъртяха и се сляха в плътността на тежка лава, от която Камертон се наведе и отпи. Шептенето и музиката на целия му досегашен живот се надигнаха и после се пукнаха като мехури. И в това последно тръгване към тишината той видя срязания апендикс на едно старо небе и скелета на високата планина, която кървеше в последните, отиващи си лъчи на деня. И си спомни, че отдавна, далеко, бе плакал и се бе смял. И си спомни за първите думи на Бога, или може би това бяха първите негови думи, когато бе разбрал, че началното и сетното дихание са едно, че голямото преобръщане на слънцето се побутва от високия му смях. Завъртя му се свят. Спомни си и тихостта на есенната гора, преляла в него, и после отлива и кроткостта, които бяха дарили далечното усещане за ехо, преди да е прозвучал гласът, за споделеност, преди да е изказана болката. Видя и утрото, когато се опитваше да вдява тънкия копринен дим в ухото на комина, и зимата, и отраженията на белотата в прозрачното на студа. И там бе… и там бе и той… някога…

Сега в зеленясалия парк очакваше. Вятърът го подвеждаше и като че ли искаше да замени Божия шепот. Търпеливо, Камертон очакваше мелодията, която щеше да го направи търпелив.
И имаше тишина. Побутване от мрак. Далечно нощно придихание. И стон от някаква несбъднатост.
Все още неподвижен под огромния кръг на колелото, чиито поклащащи се кабини очертаваха изкривения циферблат на нощта, Камертон развърза бинта, покрит със съсиреци и лепкава лига:

– Не искаш да шептиш. Ти, който се отрече от мен с извинението, че те се отрекоха от теб. Ти, който се обиди на чедата си и пръсна в очите им гузност. Ти, който забрави най-достойните си мъже и напука думите им, за да поникнат в процепите полипи и страх. Ти, който обеща, че скалата ще отрази ехото на високата истина и остави мълчанието да разяжда нашата страшна настръхналост. Чуй ме ти, обидений Боже! Защото дойде време за моя шепот, за моя вик. Виждам гърбицата на обидената ти божественост, чувствам дъха на устните ти, докоснали устните на една мъртва риба. Влюбен в себе си, ти отмина. Разпънали те, проболи ръцете ти. Говореше за силата, безсилний. И чувам в бездумието ти само слабост. Дойде време, Боже, ти да се помолиш на мен. Да коленичиш и да помолиш за прошка. И простен ще бъдеш. Простен и забравен.

Високо над пояса на клековете заспалото лице на Бога бе започнало да се променя. Ушната мида подскочи и долови едно далечно човешко нашепване.
Богът се заслуша.