Васил Славов СТИХОВЕ

ТИХО

Тихо, тихо е днес. Светулките паднаха,
изтъняха бавно след тях и летните свещи.
Птица вдигна небето с въглена драска,
а листото в парка се уплаши от нещо.

Човекът на пейката говори на залеза
и го гали така, както галиш тъгата,
но е толкова пусто че и пръстите спират
и замират бездетни, несвили гнездата си.

Вечерта вдига четка в синия въздух,
търси езерни багри и рисува мъжа,
забравен на кея като крепа след кораба,
извървял своя път без да остави следа.

На съня ли са това капките восъчни,
на нощта ли дълбоката, влажна пътека,
по която припна този летен заек денят
и остана сянка, да изпрати човека?

Тихо, тихо е днес. Заспаха светулките.
Една само с фенерче отваря крилцата
над пейката, където седеше мъжа
и го търси, но той вече литна нататък.

ВЪЛЧЕ

Не, няма да спре. Няма да дойде при нас.
Има своята болка и свойто кораво одеало,
докато слънцето още пада и небето кърви
ще следва пътеката тънкотрънна към ада.

Очите му, вълци, отдавна не търсят посока,
със спомена още се давят, хапят нощта;
забравен от мъртвите, а от живите – гонен,
изправен все още върви, но изправен едва.

Годините скъсаха вече старата козина,
побеля и гърбината и прескача сърцето;
спира понякога под мътната, жълта луна
и ръмжи, и през сълзи си търси вълчето.

Само звездите отгоре удрят брега на окото
и горещи се давят в бездънното синьо;
земята изстива, тази тиха несретница,
и пробожда с мълчание – безлично и диво.

Не, няма да дойде. Няма да пада в краката ни
този, който живя без живот, без остатък.
Ще го чуваме само как вие… вие… отвъд
и как търси вълчето си и оттук, и оттатък.

„СТОПАНИНЪТ ЗАМИНА ЗА АМЕРИКА“

Стопанинът се върна от Америка –
изметнат праг, тъга и тихо…
Пристъпи както палиш свещ
и в стаята, и в коридора – никой.

Остави куфара си пълен с мъх
и седна до ръба на светлината.
Изтряска гръм и слитна дъжд
в града – стопанина дочакал.

Проплака старият таван
звездите както капят от небето;
под кръст от спомени скован
стопанинът протегна шепи.

Изтичаше ръждив порой
през цедката на мъртвата му къща,
по дланите догаряше вода –
сълзата както камъка прегръща.

Забравил просеките на нощта
и спирките по дъното на океана,
покръстен с падането на деня,
стопанинът до сенките остана.

Стопанинът се върна от Америка
и често залезът, обесен недалеко,
го виждаше по улиците на земята,
загледан в облаците на небето.

мъж

дотук е стигнал
тъмнина
пребит от мрак и глина мъж
усмивка
краят на света
мъртви ръждив
противен дъжд
дотук е стигнал
без душа
от време срязан
черен мъж
преброден
белег на брега –
встрани солен
бездомен дъжд
една отмряла красота
очите само дето носят
мастило
сенки
тишина
тъга –
пребродена и боса
упорство в срутените скули
над ириса –
ръжда и дим
ненужен белег
демон
грешник
безбожник казват
кучи син
живял сред някакво котило
от смрадни думи
и лъжи
заплюл и майка си преживе
и тръгнал рано
призори
и тръгнал както тръгва демон
за който няма светлина
за който Бог
над нож се моли
пред срутените небеса
и тръгнал
както тръгва този
за който няма път назад
за който старото е болка
а бъдното –
мъртвешки хлад
дотук е стигнал
тук е спрял
одрано от мъгли море
бесилница
градът без листи
окаляно в неон небе
дотук е стигнал
спи окото
примлясква
диша и мълви
нощта изгрява
в синкав залез
се давят
мърляви звезди
мълви
мълви
и сетне спира
мълви
и кашля
и мълчи
нощта залязва
а всемирът –
разсечен
и небето ври
дотук
до края на света
до ладия
до лунна пръст –
скиталец с дамгата на Сатаната
забравен и от Род
и Кръст
забравен и от Род
и Кръст
забравен и за свойто семе
един безродник
в мрака гъст
един проклет
за свойто племе
един сирак на тъмнината
един бездомник
– скотно чедо –
пробиват дланите му сенки
кърви дъждът
в безумнобледо
и чезне като сън преброден
до който
никой не се спря
като свещта на гроба хлътнал
която
в мъртвото изтля