Предговор към книгата „Херувимският странник“, автор Ангелус Силезиус. Издание от 1905 г.

Закон и смисъл винаги може да се обединят, но закон е точно противоположното на случайност. Да наречем смислен закона, който води до един краен смисъл, не е голямо изкуство, но би било наистина необичайно да има смислена случайност, би било като дървено желязо.

Смислен закон е всяка дирижирана от нас каузална верига, например машина, при която с едно натискане се стартира верига от процеси, която се развива чисто каузално и без да има нужда да се намесваме още, върви до един краен ефект, който представлява нещо желано от нас, един осезаем смисъл.

Но кое в природата върши работата на този чудесен „закон”, който поправя случайността и твърдо я накланя на едната страна само? Този закон е самата проста логика, че по-приспособяемото, по-хармоничното се ЗАПАЗВА по-добре от дисхармоничното. Тази проста логика стои НАД случайността. Колкото и безсмислени хвърляния (опити) да прави случайността, ако има сред тях според общото изчисление на вероятността определен процентен дял на добри попадения, в съответствие с някаква пра-логика те имат предимство пред другите, имат способност да траят по-дълго и да се сумират, което в течение на
времето накланя играта в тяхна полза.

Оказва се една тежка заблуда да повярваме, че победата на хармонията се дължи единствено на случайността. Винаги трябва да я има и логиката. Заблудата би била вярна, ако докажем, че тази логика САМАТА Е ПРОДУКТ НА СЛУЧАЙНОСТТА. За такова доказателство обаче досега не е ставало дума. Както и да летят заровете на случайността, никога случайността на играта не определя простите закони на логиката, нито ги отменя, например закона А=А в отделното хвърляне на зара или закона, който е производен от този: „Еднакви причини водят до еднакви резултати”, разглеждайки отделното хвърляне спрямо всички последващи.

Въпросът, откъде произлиза тази логика, не ме заварва неподготвен. Тя идва от природата. Тя обаче в никакъв случай не съвпада с това, което наричаме случайност в процесите на природата, едно много важно заключение. С логиката, че по-хармоничното се запазва, имам един фактор на смисъла, който действа отдолу нагоре в света, чийто резултат от смисъла горе само се концентрира и манифестира. Там, където тази хармония се възприема от чувстващи същества като по-доброто, а най-хармоничното като най-доброто, тогава общото понятие за смисъла се вплътнява още повече в понятието за „световен нравствен ред”, което исторически погледнато означава: Все по-съвършен свят, настроен от край време за растеж на хармоничната логика, а за бъдещето – светът на съвършената хармония, най-добрият свят, като последното, разбира се, е едно проектирано в безкрайността развитие в бъдещето, за което ще кажем тук още някои неща.

Но каква роля е играла случайността в тези природни процеси? Този въпрос е много уместен, и веднага намира и отговор. Определено има разлика между, от една страна природния процес с „естествен подбор и запазване на най-приспособяемото”, който се състои от неориентирани възможности, и от друга страна нашия човешки метод, който стартира директни хармонични каузални вериги, например за преодоляване на болест или за строеж на
тунел за подобряване на транспорта, и т.н. При двата метода резултатът е един: хармония. И в двата има необходимост, която тласка напред, т.е. фактор на смисъла.

Кое обаче е различно? Различно е средството, с което разполага факторът на смисъла! Разликата в средството е като между сляп и виждащ човек. Сляп и виждащ не в смисъла, а в средството. Непосредственото отиване до целта е най-доброто средство на смисъла на виждащия човек, а пътят на естествения подбор на видовете е средство на смисъла на слепия.

Да вземем една стара притча. Двама ловци искат да отстрелят един заек. Единият се промъква близо до него, цели се точно и го улучва с един изстрел. Другият обстрелва цялото поле с канонада от изстрели, хиляди са излишни, но един със сигурност ще улучи заека. Второто средство е свързано с огромно разхищение на сила по отношение на изстрелите, но има едно достатъчно извинение за това – първият метод е приложим с абсолютна сигурност само от ловец, който е с много остро зрение и много добър стрелец. За някой късоглед или дори сляп съществува само вторият метод, ако трябва улучването да е абсолютно сигурно. Заради сигурността на улучването трябва да се допусне разхищението. Няма трети метод заекът да бъде отстрелян.

Да вземем и друг пример за „сляпата” природа. Една маймуна иска да се качи на дърво. Тя го вижда, дотичва по хоризонтала до него и се качва. Но как постъпва едно увивно растение? То няма очи, т.е. не може да отиде до дървото, няма ориентация, къде се намира то, вляво или вдясно, напред или назад. Ето защо то опипва в кръг цялото достъпно пространство и едва когато върхът му докосне стъблото на дървото, то се увива нагоре по него. Хмелът прави цялата обиколка по достъпната периферия за малко повече от 2 часа, бобеното растение – по-малко.

Също и тук се разхищава много труд в сравнение с маймуната. Но ако целта трябва да се постигне, това наистина е единственият сигурен път за сляпото растение. Всъщност няма защо за търсим извинение за природата, защото въпросът беше само дали и в нея се стига до смисъла, и то с един предварително зададен от незапомнени времена фактор на смисъла. Ако тя под човека и висшите животни си стреля зайците само по слепия метод, това е доказателство за слепотата ù, но не за безсмислието ù. Тя със слепия метод улучва с абсолютна сигурност, което е и целта.

С тази проста поредица от мисли спокойно можем да сключим мир между учения и думата „смисъл”. Смисълът не изисква нищо много голямо от учения, не се намесва и не разрушава каузалните вериги. Ученият следва сърцевината на своята работа и остава при логиката и при закона. Ако в обективния свят нещо се среща с нашия смисъл, защо да си затваряме насила очите пред него поради изкривени теологични интерпретации? И ако сега дълбокият съзерцател ни казва, че под градушката от нещастия на този врящ и кипящ свят, той се задълбочава в съзерцание на световния смисъл и там намира мир и силата на мира, без градушката да го притеснява – в такъв случай не виждам причина ученият да го осмива като безпочвен мечтател. Нали и за учения е виден смисълът отвъд мъглата на млечните пътища?

Но тъкмо от този смисъл на природата, следва нещо друго, което събира съзерцателя и учения заедно. Ако с очите на учения погледнем на видимия свят, принципът на хармонията ни изглежда като непрекъсната работа. През цели еони от време той се въздига като борещ се гигант, пред който има още неизброими еони. Ние виждаме принципа да се появява там, където започва нашата най-смела спекулация за природата, при първите наченки на материя, първите центрове на гравитация, които влизат в отношения едни с други. Първи стабилности, първи най-груби хармонии, стават изходен пункт за по-фини, по-вътрешни. В стабилни звездни системи се появява на студените планети (поне на една) живот, а с него и съзнание, движение, осъзнаване на по-дълги последователности и накрая целенасочено действие, което замества стария и продължителен естествен подбор. Случайността се ползва още малко като впрегатно животно и трябва да поработи още малко „като дявола”, докато я отменят с по-директен метод. Точно сега сме в един такъв момент на историята на човечеството. Но историята с това няма да свърши.

Мисълта бяга към бъдещето. Може би на още милиарди планети в другите звездни системи вече започва промяната към директна работа за хармония със средствата на интелигентността. Може би всички директни сили един ден ще се обединят и ще се борят заедно, следвайки метода на директния смисъл. Защо паралелните развития да не водят до подобни резултати, които един ден да встъпят в една хармонична система? Всъщност не е доказано, че ние на нашата планета и всички други възможни носители на интелигентност са избрани да стигнат дотам:

Избраните на правата линия. Въпросът е: Дали много време преди едно такова обединение на интелигентността да стане, самото горно, гравитационно небе, няма да се размърда отново, за да може чрез тежки дисхармонии да намери прехода към по-висока собствена хармония и стабилност? Сигурно съществува дълбока зависимост между вътрешната способност за развитие на една астрономическа система и нейната обща маса. Дали тази маса посредством огромни по обем катастрофи, огромни всмуквания и регулирания не трябва да се развие в по-високи телесни светове, които още се намират на етапа на естествения подбор на гравитацията, и това да се повтаря още безброй много пъти, докато накрая се постигне една такава победоносна стабилност, която да може да продължи наистина за много и много еони напред?

Може би ние с нашия Млечен път още безброй много пъти ще трябва да бъдем рециклирани? Но все едно – нещата пак идват и отново порастват, защото принципът на смисъла остава, и при всяка за по-дълго време (като цяло) стабилна система, се отваря все повече възможност за развитие към по-високото вътре в нея, вътрешна хармонизация, която да доведе, според единствения модел, който познаваме, до живот, до интелигентност и ако има повече време за издигане до по-висока интелигентност. И в течение на един период на дълга астрономическа стабилност ще се случи и последната крачка:

Обединението на интелигентните системи, така интелигентността най-после ще стане господар на всички природни сили, дори на самата гравитация, ще се намеси в голямата игра дори на астрономическите стабилности, ще приложи навсякъде метода на директния смисъл, ще се закрепи във всички млечни и свръх-млечни пътища и ще защитава съзнателно стабилността на цялата система, както ние защитаваме един ерозиращ остров в океана с укрепващи съоръжения…

Но дори да стигнем толкова далече с фантазията си, където на учения му се завива свят, макар всичко да остава в линията на НЕГОВИТЕ възможности без намеса и пробиви в логиката – дори и толкова далече не сме стегнали края.
Процесът на смисъла, точно както го дефинирахме, е процес ad infinitum (до безкрайност).

В малкото се постигат все повече хармонични идеали. Но цялата висша хармония, сбъдването на идеала на абсолютния световен смисъл, на абсолютното световно щастие – това сбъдване всеки път се оказва още по-далече, по-високо от най-високото. Стремежът към хармония е една вечно приблизителна стойност във времето, една стойност във вечността, както е и самото време. Дори най-великото сбъдване на хармонията е само удар на греблото в безкрайния океан на пространството, който събужда безкрайно продължаващи кръгове от вълни. Дори най-интелигентните, най-нравствените същества могат само безкрайно да носят хармонизиращото си действие през безкрайното пространство, като светлинни вълни, които се разпростират безгранично. Във времето и пространството хармонията, линията на смисъла е ВЕЧЕН СТРЕМЕЖ.

Само който види време и пространство, събрани в една точка, ЕДИН момент, т.е. който ги види премахнати – той ще види съвършения свят, абсолютната цел на развитието. Тъй като това развитие е едно вечно приближаване към щастието, вечно сумиране на щастието, той ще преживее в този момент съвършеното щастие, висшето блаженство. Той ще преживее чистата сума на цялото щастие. Той ще преживее превръщането на стремежа в целта на стремежа: щастието.

Против логиката на ТАЗИ мисъл дори най-строгият учен няма да възрази. Но от друга страна ние с тази мисъл стоим с двата крака в едно мистично твърдение:
Съзерцанието извън времето и пространството води до абсолютния смисъл и така до абсолютното щастие.Така остава само още един въпрос: Как е възможно само с просто наблюдение на природата индивидът, отделният слаб индивид, роден във времето и пространството човек, да се издигне до тази височина, където да може да свие времето и пространството до моменти и да се освободи от тях, както пеперуда се освобождава от пашкула си?

В искането да се случи това освобождение не се ли съдържа онова, което ученият нарича „свръхестествено” и би следвало да се дистанцира от него?
По тази тема трябва да се каже, че цялата идея за времето и пространството като относителни, „въпрос на гледна точка”, вече отдавна не е само извън науката. От Кант насам тази идея е определено вътре в науката. При него идеята е подхваната и разгледана със строго научен, може да кажем спокойно: естествено-научен метод. Името на Хелмхолц в тази връзка искам само да спомена. Точната физиология отдавна работи в рамките на тези проблеми, защото се вижда отново и отново изправена пред тях.

Също така и по-тясната мисъл, че индивидът може от едно отделно нещо и отделен момент да се издигне до съзерцание на вечността, е в линията на научни изводи, които са много близки на днешното ни мислене. По-рано вече споменах за това. От едно зрънце пясък може да се прочете за едно все по-дълбоко съзерцание всичко, което става във времето и пространството.

Можем да тръгнем от него и да стигнем до цялата мрежа, до всички неща. От него може да се възстанови във всеки момент на времето с най-висши средства цялото минало – от него като причина да се изведе цялото бъдеще. Във всяко крайно нещо се съдържа и всичко вечно, то е до него, пред него, зад него за онзи, който може да го види!

На тази способност като програма се основава цялата ни естествена наука, както и цялата ни грижа и планиране на прогреса – линии на съзерцание назад и напред от нашето моментно пясъчно зрънце, изпънати напред пипала към вечността във всичко крайно, осезаемо, моментно. Тази способност в най-строгия научен смисъл няма никаква „свръхестествена” причина. Тя е просто, но неоспоримо следствие от самия каузален закон. Всеки удар
ехти във вечността. Всяко нещо е построено върху каузалните вериги на вечността, с които е идентично, те са вътре в него. Всяко нещо продължава да изгражда вечността на тази верига, то я обхваща по силата на закона до най-далечната ù частица като потенция, като необходимост.

Висшата цел на естествената наука, световната формула, световното уравнение, би могло от всеки отделен процес реално да изведе, да развие, да изчисли всички останали. Може би от тази крайна цел на науката да ни дели една линия на вечността (вечната времева линия на развитие на науката), но въпреки това основната идея е постигната, когато каузалният закон е постигнат в неговата абсолютна валидност – простата идея, че вечност и крайност са разделени само от „съзерцание”, че във всеки процес, във всеки момент от времето се съдържа ВСИЧКО и следователно ни е дадено и съзерцанието на вечността, поне е ЛОГИЧНО да бъде така.

Много важно е обаче, че дори най-строгият мистик не изисква нищо, освен признаване на тази ЛОГИЧНА способност. Той няма намерение да извлича знание от пясъчното зърно, за да познае периода Триас или мъглявината Орион (онази другата, есенната религиозна ориентация, определено иска това и така стига до непримиримото противоречие с Дарвин и Коперник) – той изисква само гледната точка sub specie aeternitatis (от гледна точка на вечността) спрямо всяко пясъчно зърно, даже и това, което лети към главата ни и ослепява окото ни в крайния свят – едно око, което вечно свети в съзерцанието на вечността.

Когато е признато това съответствие, тогава отпада и привидното противоречие, че схващането за относителността на времето и пространството в мистиката не е резултат от изучаване посредством разума, както при Кант и Хелмхолц. Как би могло да бъде?! Нали мистиката е толкова древна, колкото е млада науката на Кант. Тя се появява на границата на човешката философия, сама, без господар над нея, безименна се появява още от древната мъглявина на религиозното. Тя се появява и при хора, които не са имали, нито са знаели нещо за целия инструментариум на нашата наука, които не са знаели, че земята се върти около слънцето, не са можели да дефинират енергиен закон, учение за развитието, нито за спектралния анализ.

Тя се появява дори във време, когато вече е имало една естествена наука, светла, единна, винаги на най-външната граница на всяко конкретно познание, при най-простите хора, които са черпили опита си само от простия живот без книга и учение.

Ако в това съзерцание тези хора са достигали до едни или други факти от реалността, тогава трябва да е имало някакви невероятни случайности – или пък става въпрос за „откровение”. Обаче простият факт, че се изисква само придържането към една логика, открива и една трета възможност: Изходна точка е било подсъзнателно логическо познание, което иначе нямаше да бъде постижимо и нямаше да се развие, ако е съществувал само критическият разум и рационалното познание – но това подсъзнателно познание е запазило до края своята вътрешна закономерност и логика.

Дълго време, хилядолетия преди някой мислител да дефинира „каузалния закон” като такъв, практическото упражнение и свикване с него вече е в главите на хората, в най-простия селски ум: Всяко нещо си има причина, която си има причина, и така нататък. Всяко нещо си има и следствие, от което следва нещо друго, и т.н. Това не е било разделяно от непосредствено наблюдаваните неща и не било наричано „закон”, а по-скоро е било идентично с нещата, вървяло е заедно с тях, като една сила в главите на хората.

Наистина е била голяма крачка, една от първите великански крачки на още полу-заспалото дете, човека, когато в подсъзнателното, интуитивното се е формирала и следващата логика, която казвала: Всяко нещо и всеки момент съдържа в себе си предишното и следващото, които висят в цялата вечност, поради факта, че нещо съществува. Но това не е била крачка, която учените да отричат, а една крачка на логиката, макар и само интуитивна.

………………………….

Превод от немски: Николай Димитров Стефанов

Заб. Това е първият превод на тази книга в България