Предговор към книгата „Херувимският странник“, автор Ангелус Силезиус. Издание от 1905 г.

Нека не забравяме каква действена, постоянна сила има в интуицията на човешката душа, защото от тази интуиция води началото си изкуството и поезията, които не са работа на разсъдъка, макар да са изпълнени от висша логика.

Също и те отварят, без да бъдат „свръхестествено” откровение, врати, за които разумът по-късно доказва, че са небесни порти, порти на мъдростта и благословията. Това изкуство е процъфтявало в славни времена, в сравнение с които ние се чувстваме и сега дребни и безпомощни, хилядолетия, когато наука в днешния смисъл не е имало. Изкуството също и днес извършва най-голямото чудо: В един прост човек, селско дете на полята, то излива интуитивна сила да стане то поет, музикант, художник, скулптор, който от човешкото подсъзнателно изведнъж разкрива съкровища на човечеството, за чието местоположение и съществуване разумът на най-умните учени не е имал понятие, и тези съкровища вече са били в ярка светлина пред нас, достъпни за всеки.

Това са били и децата на селяните, които не са носили в себе си интелекта на Кант, но в тях най-простите преживявания от ежедневието, радостите и болките, раждане и смърт, любов и омраза, желание и лишение са се подредили в една най-проста вътрешна логика, без те самите да я подреждат, но тя ги е изпълнила един ден, съпроводена с бликащо огнено чувство, със силата на откровение, което идва от най-вътрешната им тъмнина. Била е същата логика, която безмълвно е говорила: Всичко ще бъде добре, но във времето никога няма да се сбъдне всичко, а само в безвременната вечност.

Тази логика нашепвала: Тази вечност не е безкрайна линия, а е тук и сега, във всеки момент, в крайния свят. Там, както и в науката, е владеела вътрешна логика – отражение на безбройни, неконтролирани от разума преживявания, привидно изгубени, които обаче в подсъзнателното, без участието на разума, са се подредили като частиците на кристала, в един логически кристал.
Но този логически кристал на мистиката, при цялото му съответствие на по-късния резултат от висшата осмисляща сила на разума, има и ЕДНО качество, което му дава предимство. Не напразно той се издига от същата среда, от която произлиза изкуството: интуицията. Също като изкуството той има чудния дар да не се появява като разкъсана верига от разумни съждения, подредена от парчета, а като висше душевно единство, като ЧУВСТВО.

Истинската мистична представа за освобождаване от времето и пространството не се проявява като решение на разума, а като чувство, съзерцание, преживяване. Това проявление не е нищо свръхестествено, а прост феномен, който ученият може и трябва да приеме също толкова спокойно, както и феномена на изкуството, при който художникът изживява интуитивната си сила в една видима картина, при който Гьоте пише не една абстрактна книга за Фауст, а пресъздава живия човек Фауст.

Подсъзнателната мисъл за вечността и спасението се превръща веднага в чувство за вечност и спасение на един вечен и спасен Аз. Интересно е тук да си спомним, че всяко чувство на наслада и страдание, колкото по-силно се проявява, толкова повече придобива вечна стойност, проявява се като абсолютно, не се съобразява с време и пространство. Най-силният пример е най-крайното чувство на влюбените, в което не само време и пространство сякаш изчезват, също и наслада и болка изглеждат като едно и се преливат.

Съществува един ясен паралел между психичната равнина на чувството, което в най-сюблимния момент преживява всичко наведнъж, и логиката, която посредством каузалния закон във всяко нещо от материалния свят намира цялата вечност. С каква ли сила ще извира едно чувство, което се поражда непосредствено от една интуитивна логика на вечността, и то в посоката на едно спасение, т.е. на чувството за щастие!

Сравнението с изкуството дава двойна полза. То ни показва почвено-растителния слой, от който най-крайното мистично действие може да прорасне, но не като абстракция, а като живот, като сътворение. Но то също ни предупреждава с оглед на този най-фин, най-вътрешен чернозем на покълващото душевно за ограниченията на нашия познавателен материал за науката.

Ученият е нормално да се дистанцира от „свръхестественото”, но друго нещо е непознатото – което той трябва да признае за непознато. Голяма дързост, особено за истинския учен, е той да твърди, че вижда съвсем ясно в дълбините на душата, от които извира инициативата за творчеството в изкуството. Тази тъкан от най-субтилни процеси, която се появява ТАМ, не се осветява все още от никоя физиология на мозъка, нито от познатата ни „научна психология”.

ДОВЕРИЕТО ни води, за да останем и в тази област на една сама по себе си ясна основа – ако нещо може да се каже със сигурност за високото изкуство, то е, че то създава впечатление за една във висша степен строга логика. Но в него са възможни невероятно много ФЕНОМЕНИ, чиято дори най-груба външна форма е недостъпна за изучаване.

Действията на душата, които са част от това изкуство, са като пътеки в една джунгла, в която може да очакваме да видим не призраци, а много от нещата, които са решаващи за съществуването на света въобще. Тук е мястото, където ученият трябва да застане пред мистичните твърдения като заинтересован УЧЕНИК, дотолкова, доколкото те не говорят за призраци, а за душевни дълбини. Както и да го виждаме на теория – все още валиден е само практическият опит в тази област.

Ако сега направим равносметка, до какво е довел целият ни разумен живот, цялата наука и съзнателна намеса, целият технически прогрес и социални експерименти, т.е. всичките досегашни опити на разума да доведе съществуването и общността на хората на земята до едни възможно най-поносими условия, в резултат ние виждаме като висш културен идеал мирната работа в полза на всички, обществено устройство в полза на всестранното благо, мир и благоприятни условия за силните, а за бедните помощ, превръщане на повсеместната борба в обществото в чисто духовно съревнование за все по-голямо облагородяване, толерантност във всички области, човечеството да стане едно общо световно семейство, братство в най-високия смисъл. Но ако потърсим една единствена дума за всичко това, все още няма по-добра от малката дума ЛЮБОВ.

Тя възкръсва като феникс от срутването на всички светогледи, партии, обществени устройства, като една практическа стойност, отново и отново пораждана от необходимостта. В развалините на падналите религиозни догми я открива и най-крайният свободомислещ човек и не може да се лиши от нея.

Тази дума звучи от древни закони и евангелия – но също така и от най-трезвия език на социални договори и програми в най-ново време. Тя има една най-проста и неустоима логика, че е по-добре за нас хората в тази градушка на неволите, под непристъпните стени на земните тайни, тайните на тази Земя, която се носи в безграничното пространство незнайно къде и накъде – че е по-добре да се отнасяме добре един с друг, отколкото да се разкъсваме като зверове, че е по-приятно да се отдадем с желание на наука и друга полезна дейност, че е по-красиво да разпръскваме около себе си мир и усмивка, отколкото обратното. До този извод стигат всички.

Дори най-закоравелият скептик, който си казва, че тази земя след някой ден безсмислено ще се погуби и че и той самият съвсем скоро ще падне в черния, неизбежен гроб – дори и той със съзнанието на мухата еднодневка няма да знае по-добър начин да преживее този ден, който му остава, тези няколко часа, отколкото да направим нещата толкова леки, колкото може, да не прибавяме още повече страдание, да не се сблъскваме, а да обичаме на тази малка ничия земя между смъртта и смъртта…

И нека да погледнем сега истинския мистик, да го изчистим от теорията и да видим само, какво постига мистиката практически в този земен живот във времето и пространството. Резултатът е от добър по-добър!

Дълбокият съзерцател несъмнено знае, че съвършеното спасение, абсолютното блаженство може да е само извън време и пространство. Но тази свобода от време и пространство за него не се крие някъде зад нещата, а е въпрос на съзерцанието, което може да е във всеки момент, във всяка точка. Следователно и спасението се явява във всеки момент, във всяка точка, под формата на вечна АСИМПТОТА.

Но тази асимптота, гледана във времето и пространството, може да бъде само ТОВА качество във всеки момент, във всяка точка, което В НАЙ-ГОЛЯМА СТЕПЕН се забързва към блаженството, към съвършената хармония, и най-близко се приближава до тях, защото е най-хармоничната черта във всичко – Любовта.

Любовта в определен смисъл е единствената допирна точка, в която се припокриват двата свята, вечното и крайното. Тя е точката на стремежа на временното към вечното, на безкрайното безпокойство към вечния покой.
Макар и целият смисъл никога да не е във временния живот, все пак линията на любовта е единственият смисъл във временния живот, макар и асимптота във времето.

Какво друго да търси дълбокият съзерцател, който практически се вижда захвърлен в този временен свят да влачи час по час съществуването си – какво друго би могъл да търси, ако не това, което най-много, което единствено напомня за слънчевата му родина: Асимптотата на вечното блаженство във временния свят, любовта?

Той се отнася към нея като заспалия, на чиято врата чука някой, който иска да го събуди. Звукът на почукването стига до слуха му. Вече го долавя с полуспящите си сетива, но фантазията на съня още го владее, измисля с вихрена бързина една дълга случка между първото дразнене на слуха от почукването и истинското събуждане. Изглежда така, сякаш всичко в тази случка протича чисто каузално, с покачване на напрежението до една експлозия, един ужасен взрив се приближава, сънуващият знае това, той само чака, ей сега ще гръмне, – ето, ужасен гръм и трясък – и той се събужда, в ухото му сега обаче звучи съвсем осъзнато почукването, което в цялото не е траяло повече от секунда.

Цялата каузална свързаност на съня е била ориентирана към финала: Краят на съня е бил ясен, когато е започнал сънят, и после в обратен ред фантазията на съня така е нагласила случката, че да дойде като решение вече известният край, почукването.

Така и съзерцателят на вечността в часа на дълбокото си съзерцание е преживял вече края, спасението. Хвърлен в една каузална верига, той интуитивно се връща обратно на линията, която води натам. Както звукът на почукването в съня, така и над земния му живот вибрира любовта – финалността на вечността в каузалността на времето…

Любовта остава същата, все едно как е придобита. На помощ на бедния болен в пустинята, край който високомерно минава фарисеят и го пита: „Ти от правата вяра ли си?” идват двамата – лекарят, който е отявлен материалист и песимист, и мистикът. Защо да не си подадат ръка, след като знаят, че ЛЮБОВТА Е НАЙ-ДОБРОТО ОТ ВСИЧКО? Те могат и да отложат теоретичните си спорове – нали болният има спешна нужда от помощ. Нека да помогнем! Междувременно сънят е отминал – за единия временното, за другия всичко. Може би те двамата стоят малко по-близо, отколкото изглежда.

Шумът на листата се слива… Шумът на листата, който живее вътре в появилото се през 1675 г. в подвързия от свинска кожа второ и окончателно издание на „Херувимския пътник” на Ангелус Силезиус. Онези два гласа на религиозното говорят в книгата. Единият звучи като мощен хорал, другият се прибавя като монотонно молитвено песнопение, те звучат заедно, докато накрая надделее вторият.

Книгата на Ангелус Силезиус (както той сам се е нарекъл), след като вече сме разбрали двата религиозни гласа и отношението им един към друг, има нужда още само от една обяснителна ИСТОРИЧЕСКА бележка.

Книгата НЕ Е създадена в една историческа епоха, когато вторият глас, есенното настроение, е било напълно окапало и върху клоните са се показвали зелените кълнове. По време на написването на книгата е било ясно, че пролетта на дълбокото съзерцание в религиозния живот вече е отминала.

Тази пролет на НЕМСКИЯ религиозен живот е започнала три века по-рано. Най-чудесната му издънка е учителят Екхарт около 1300 г. С всичката сила на самоосъзнаването в дълбоката немска душа на мислителя се връща това дълбоко съзерцание тогава. За пръв път древният, първичен дух на християнството се съчетава с истинския немски дух. Тогава, а не по времето на Бонифациус, за пръв път немци наистина са били покръствани. През всички шлаки на онази втора религиозна форма те най-после проникнали до истинската скъпоценност в сърцето на християнството, което било нещо външно за тях преди, те се натъкнали на онзи камък, който запалва сърцето. За пръв път Христос от място за поклонение в далечна Палестина се превърнал в нещо, живеещо в гръдта на немците, вътрешно съзерцавано в тяхната собствена дълбочина, а не само дочуто от разказите на пътуващи.

Между тази пролет и „Херувимският пътник” има около три и три четвърти века, в които е Якоб Бьоме, а също и реформацията. Немската мистика е започнала по времето на абсолютния, външно непоклатим авторитет на католицизма. По времето на Ангелус Силезиус католицизъм и протестантизъм се борят един срещу друг за висшия религиозен живот в църквата – на едно не само духовно, но и физически осеяно с кръв бойно поле.

Каквото и да е преживяло в тези три и три четвърти века мистичното дълбоко съзерцание в малката стаичка само за себе си, в този момент две неща са били абсолютно ясни.

Първо, през цялото това време е станало ясно, че първоначалната единна църква, католическата, била тя немска или романска, не е поела в себе си онази пролет на мистицизма от времето на учителя Екхарт, и не го е доразвила до една лятна степен на зрелост. Навсякъде есенната шума покривала зелените кълнове. Но също така и специфично немското движение на Реформацията, с цялата си сила, която взривява като вулкан цялата организация на старата църква, също и то не е наистина продължение на онова дълбоко движение от 1300 г. Също и то било вече застинало в дълбочината, в сърцето си, камъкът не давал ТАМ повече искри.

Точно в този момент, когато есенната шума и от двете страни напълно покрива бедната немска човешка душа вътре в църквата, идва едно чудо от неизгубилите своите богатства дълбини.
Тъкмо тогава, в тази повратна точка, се появява един ВЕЛИК НЕМСКИ РЕЛИГИОЗЕН ПОЕТ.

До него достига последното пълнозвучно ехо на онова велико време. Още веднъж го развълнуват, обхващат, потапят великите картини, великите стойности на дълбокото съзерцание. Почти като въздишка на умиращ идват те в църковния въздух, под задушаващия товар на падащата шума. Но неговият чувствителен поетичен дух ги хваща, олицетворява ги, дава им тяло, извайва ги с творческата сила на поетичния си дух, както прави скулпторът с глината.
На фона на кървавочервен залез, в приглушеното настроение на вече отдалечаващите се въздишки, се появява това поетично произведение за висшите неща, съвършено по форма, което още веднъж им дава израз, сякаш ги отсича от камъка.

Онези неща са отдавна отминали. Както е сега, само изкуството е сякаш висшето, най-благородното, най-последната арабеска на завършената в себе си линия на развитие. Но фиксирането на висшето в изкуството е така силно в Пътника, че за дълго време после произведението на изкуството изглежда сякаш то самото е предметът на съзерцанието си. Късните деца на света отново откриват старата немска мистика в „Херувимският пътник” като откровение, сякаш той самият е единственият им учител. Но той не е бил такъв.

Той вървял през есенната буря, есенната шума вече го затрупвала почти до колене. Той само свирел една по-стара мелодия – чудесно я свирел.
Нека правилно да го разберем. Един голям поет НИКОГА не е подражател. В този човек, който още веднъж е отлял старите идеи в тази форма, те наистина са ЖИВЕЛИ. Без този живот няма поезия. В този смисъл всеки поет е без предшественици, а колко повече този поет на дълбокото съзерцание!

Но за разбирането на книгата трябва да си дадем сметка къде всъщност е възникнала тази поезия. Поетът не е посрещал изгрева, а залеза. Докато той, забравил за света, ваял и ваял формите – есенната шума тихо го затрупвала, вместо от самосебе си да намалява и да спада. Накрая и неговото ваяние се оказва затрупано насред шумата. Даже и най-големият поет не можал да завърти колелото на нещата назад. Слънцето залязло. По средата на звучащата чудесна мелодия той сякаш започва на моменти да секва. Тоновете вече не са всичките чисти, както са били. „То идва и отминава, денят отминал е.”

Той е като художник, започнал да рисува по обяд – той рисува и рисува, чак докато започне вечерта да притъмнява, и започва да рисува едно съвсем друго небе накрая. Също и в книгата на Пътника светят две небеса. Това са двете много различни небеса на двете основни религиозни ориентации.

Който днес от малък е свикнал да свързва с думата „християнство” това, което е официалното учение, било то католическо или протестантско, той, отваряйки книгата, ще се почувства на едно много ЧУЖДО място.

Той ще види един човек, който не се моли на един Бог високо над облаците, а който говори с Бога. Той говори със себе си – и това става един разговор с Бога. Той не чете в книгите. Той няма никаква история, като някое овчарче, което не знае, че преди тази първа пролет е имало и друга.

Той се отнася към Бога не като някой грешник, който удря чело в студения църковен под. Той е като един обикновен сериозен човек в трудно житейско положение, който си казва: Сега трябва да си събереш силите, да докажеш, че си един силен Аз, който няма така лесно да се предаде.

Дори и това най-лично, най-дълбоко не се изразява навън като шепот и пресекливи думи. То разцъфтява от устните на самотния поет в една чудесно изчистена поетична форма. Съзерцателят не е само един дълбок човек, който черпи направо от изворите на Бога в себе си, той е също и голям поет, който е свикнал да вае речта си в съвършена форма, да я шлифова като един завършен благороден камък. Така в това шлифоване зазвучава и неговият разговор със себе си.

Точно в този артистичен елемент става ясно, че този поет не е само една отделна личност, а една определена историческа вълна, едно движение на много хора. Едно такова артистично доизпипване до такава степен на яснота не може да се удаде само на един по-късен представител от една дълга поредица, на един, който обобщава. Само инструмент, който вече много е свирил, може да даде такъв звук. Трудно е това да се покаже и проследи точно – влиянието, повдигането на по-късния индивид от постиженията, които го предхождат – но в него живее един определен натрупан опит, който отново и отново се утвърждава.

Но ясно се очертава и нещо друго: Тъкмо в тази АРТИСТИЧНА зрелост и яснота съдържанието се изразява с такава мощ и замах, че за неподготвения чак ще придобие нещо демонично, плашещо.

Не ми трябват помощници и посредници. За какво са ми ангели? Потапям се в несътвореното море на самото божество. Трябва да се потопя в Бога и Той в мене. И отвъд Бога трябва да отида – това значи, отвъд всичко познато за Него. Но самият Бог не може нито за миг да живее без мене. Аз съм велик, колкото е Бог, а Той е толкова малък, колкото и аз. Политни с духа си над пространство и време и ще пребъдеш във вечността. Аз самият съм син Божи. Блажен е онзи, който НЕ дава Богу възхвала. Аз трябва да съм Мария и да родя Бога от себе си. Колкото повече посягаш към Бога, толкова повече ти се губи Той. Не вярвам в смъртта: Час по час умирам, но всеки път намирам по-добър живот. Бог умира в мен и живее в мен. Нищо не умира, смъртта дава само нов живот. Няма нищо, което да те движи, само ти бягаш от себе си. Даже хиляди пъти Христос да се роди във Витлеем, но не в тебе, – няма полза от това. В тебе трябва да се издигне кръстът на Голгота. Бездната на духа ми вика бездната на Бога. Бог процъфтява в мене.

Спрямо „Бога” душата е извън пространство и време. Който благодари Богу за това и после за онова, той още е много слаб. Който е, сякаш не е и никога не е ставал, той е станал „Бог”. Всичко, което Бог е направил, се разпада, ако и аз не получа от него. Ако аз чрез Бог се превърна в бог, „случайността” отпада – затова аз имам камъка на мъдростта, който може всичко по моята воля да оправи, нареди, превърне и излекува, който всяка кал превръща в злато, който смекчава всички болки на болестта, който прави от смъртта вечен живот.

Бог може да види образа Си само, ако гледа мене. Красивата роза тук е цъфтяла и във вечността, което значи: в Бога. Аз съм слънце, аз рисувам със своите цветове безцветното море на божеството.

Свободен съм, дори да ме заключиш с хиляда вериги. Бог стана човек за тебе, а сега аз ще стана отново бог. С Бога трябва да те положат в гроба, че да нямаш повече ни една грижа. Човекът е всичките неща, безкрайно е богатството му. В тебе е небето, а също и адът. Не ти си на мястото, а мястото е в тебе. Ти сам правиш времето.

Ти трябва да станеш „всички неща”. Бог сам Се е изгубил, затова иска в мене отново да Се роди. Аз съм „висшето благо”. Бог е новият човек. Аз съм изцяло божествен. Който вижда Бога в ближния си, той гледа с Божието око на светлината. Но аз съм също и дяволът. Ти самият си мястото за беснуване на дявола. Ако можеше да видиш чудовището в тебе, щеше да се ужасиш от себе си.

Защо се молиш на чужди? Бог в мене се моли на Себе Си. Колкото по-различно пеем възхвала на Бога, толкова по-добре. Също и птичките в гората пеят всяка в своя глас. Бог слуша квакането на жабите толкова внимателно, колкото и трелите на чучулигите. Но най-дълбоката молитва е мълчанието. Ние се молим: „Да бъде Твоята воля” – но заменяме волята с „вечен покой”.

Отиди се ПО-ВИСОКО от светостта! Стани божествен! Полети над всички херувими – там, където „нищо не е познаваемо”. Бъди като розата, без Защо.
Няма да влезеш в рая, ако предварително не си бил вече там. Небето е в тебе, не го търси пред чуждите врати. Аз съм син Божи, следователно Бог се вижда в човека, а човек в Бога.

Стани божествен! – Това трябва винаги да се повтаря. Когато се разпадне светът, ще остане само същността, божественото.

Човечеството е ”свръх-ангелство”. Бог, „скритият Бог”, се проявява в тварите Си. Божието име се произнася не във времето, а само във вечността. Където сърцето е ясла, Бог става дете. Умри или живей в Бога, еднакво добре е. Който само за миг може да политне над себе си, може да запее хвалебствената песен на ангелите към Бога.

Ти самият си светът, който те държи затворен в тебе. Една черупка е твоето тяло, в което вечността мъти едно пиле. Ако душата ти е чиста като Мария, значи за миг трябва да забременее от Бога. Което е преходно в света, е само мрак. Уединено трябва да живееш, но който иска, може да е навсякъде в пустинята. Когато някой е наистина станал като Бог, той е Бог във ВСЯКА хапка хляб. В Бог всичко е Бог: Едно червейче, колкото хиляда богове. Ако душата ти само притихне и стане „нощ за творението”, тогава Бог в тебе става човек. Божият син е бил жив от вечността. Казват за небето, че идвало на земята – а кога земята ще се изкачи и ще стане небе?

Разцъфти, ЗАМРЪЗНАЛ християнино, пролетта е пред вратата ти, ти ще останеш вечно мъртъв, ако сега не разцъфтиш. Успокой сърцето си, Бог е във вътрешния покой, а не в огън, буря и земетръс. Нероденият Бог става насред времето онова, което не е бил никога от вечността досега. Само тогава е съвършено блажен човек, когато единството погълне различието.

Тялото се трансформира в дух, а духът в Бог. Мойсей светеше като слънце, макар само да беше видял в мрака вечната светлина – а как трябва да блесне блаженият, когато прогледне в съществото на Бога. Но ако се издигнеш над себе си, тогава всеки път в духа ти е възнесение. Защото небето е „навсякъде”. Само във времето аз съм поточе, а в божеството съм море. Бог продължава да твори света, за Него няма преди и сега.

Творението се крие в Бога, както огънят в кремъка, както дървото в костилката. Нищо по същността си не е несъвършено, жабата е красива, колкото е ангелът. Мъдрецът не пожелава на смъртния си одър небето, а е „вече” там. На него адът не му пречи, дори той самият да е в ада. Бог не може за вечността да осъди някого, който не се отвръща за вечността от Него. Христос е първият и последният човек. За Бог делата са еднакви: Светецът Му харесва, когато се пропива, както когато се моли и пее.

Ще се превърнеш в това, което обичаш – в Бог, ако любиш Бога, в земя, ако любиш земята.

Но любовта ти няма нужда да кипи като младо вино: Колкото по-стара е, по-тиха е тя. Сънят на праведния е повече от цяла нощ будуване и молитва на грешника. Праведният няма и нужда от закон, той прави всичко от любов. Но тази любов пребъдва.

“Надежда отминава, вяра се разколебава,
езиците се забравят, а всичко, що строим,
руши се с времето: Само любовта остава.
Затуй бъдете усърдни най-много в любовта.“

Това са само няколко нишки на мисълта, които са навсякъде в книгата. Винаги с лаконичен израз – с кристално ясни епиграми, истински чудеса на краткия изказ, логиката, точността и естетическото съвършенство, но в същото време обуздани са и най-тежките идейни построения. Няма да е прекалено много да кажем, че цялата мистика на човечеството не е намирала по-ясен поетичен израз, по-светла кристална форма, отколкото в няколко стотин от тези афоризми. Но не само в историята на идеите, но и в немската поезия те стоят като класическо произведение, и това е най-високото им изпитание. Така материалът е издигнат в такава една художествена форма, че тя самата остава да стои, дори да отхвърлим идейното съдържание като преходно и временно настроение.

Който не отхвърли съдържанието, за него насладата е двойна. Той ще почита филигранните, грациозни стихове на книгата като една фаустовска поетична творба на човешката душа.

Ако посетим някоя старо църковно гробище, тогава между храстите бъз на полусрутени камъни виждаме издълбани кратки афоризми, прости стихчета, но те като светкавица осветяват цял един човешки живот. Животът е отминал отдавна, камъкът е покрит с мъх, не знаем нищо, никой може би не знае – но стихчето самотно се носи над нещата, ние разбираме интуитивния му смисъл, запечатан в него в последния час на един човешки живот – и ето този стих обхваща целия отминал живот и символично го носи в себе си.

В тези афоризми на Ангелус се съдържа също една част от душата на човечеството, която днес самотна, пречистена се носи над праха на хилядолетията, над гроба си, само че Ангелус няма нужда от уханието на тревите, за да компенсира тромавостта на стиховете. Този поет е бил достатъчно велик да придаде един непреходен вълшебен аромат на творбата си, който извира от тежките чашки на цветовете на неговия несравним картинен език и формираща мощ.

Но тъкмо защото поетът в ЦЯЛАТА творба остава така победно силен, чист и непримесен, затова и вторият мотив още по-силно се изявява, където и когато и да излезе на преден план: Молитвеното песнопение. Всеки читател, който разбира нещо от мистика в немския смисъл, го е почувствал – съвсем тихо, тук и там се намесват едни напълно чужди черти, които идват от един коренно различен идеен свят. В шестата част (книга) от творбата те стават почти напълно доминиращи. В ярки, горящи цветове, цветовете на същия поет в същата творба, се явява непримиримият контраст на дълбокото съзерцание на индивида и от другата страна: Църковната догма.

От едната страна дълбокият съзерцател става поет, със суверенната сила на поета той си служи със символа – все едно откъде идва, от християнска легенда, или от античността, или от алхимията – винаги символът е за него само инструмент, рамката за неговата картина, чийто модел е само вътре в художника. Той остава „символ”, но истината се намира в него, в самия съзерцател. В него е „то”, Бог в небесата, Христос на кръста, раят и адът са само ”картини” – картини от ТОЗИ свят, света на езика, на израза, насочен към другите, на обективното описание.

От другата страна са застиналите догматични реалности, написани в официалните евангелия и жития на светците, религиозни декрети, абсолютни правила, признания и правила за признаване. Поетът пристъпва към тези външни форми и проверява, каква роля те все пак ще му позволят да играе. Той възхвалява, описва, позовава се. От поет-господар става поет-слуга.

Символните думи Бог, Христос, Небе вече не са НЕГОВИ, а истински имена на реални сили. Когато пее за Мария, той не пее за част от вътрешния си живот, който символично нарича „Мария”, той пее хвалебствие за „истинската” Мария, като някой ученик, който на празника рецитира пред богоугодния трон на някой феодален владетел, чийто образ свети на талерите.

Превод от немски: Николай Димитров Стефанов

Заб. Това е първият превод на тази книга в България