Предговор към  книгата „Херувимският странник“, автор Ангелус Силезиус. Издание от 1905 г.

Съвместна публикация с издателство „Фрувег – ПЗП“

……………………………..

Който прегледа като цяло познатия нам религиозен живот на човечеството, ще се учуди на вечното повторение на някои прости линии. Те винаги прозират, колкото и чудновата да е плетеницата.

Който пък е много учуден от този факт, той забравя обаче, колко малка част обхваща познатото за нас. Ние имаме поглед само върху една кратка поредица от хилядолетия, в които са прораснали много и вълнообразни процеси в други области, затова те ни изглеждат безкрайни, началата им се губят в първичните мъглявини, откъдето идват в нашия светъл сегашен ден, за да ги видим, както виждаме Млечния път с отделните му звезди. Също и религиозното си мислим, че виждаме как расте там като огромно дърво, което започва от едно микроскопично покълнало семе и накрая простира ръцете си чак помежду същите тези звезди.

Само че ние не знаем нищо за семената, кълновете, от които започва това дърво. Когато онези мъглявини се прояснят, тогава се възправя и снагата на това дърво. То е пораснало в онези предишни, непреброени хилядолетия, числото на които трябва да се намира между двете гранични стойности: от една страна на геоложкото броене на епохите, в края на което човекът се отделя от животното, а от друга страна на началото на писмеността. В тези междинни хилядолетия, числото на които може би ще накара историка да се почувства безсилен, защото там може да има един огромен дял летоброенето от геоложките епохи – точно там огромният баобаб на религиозното достига до фазата на вторичния растеж, при който стволът много силно надебелява.

Ние можем само да се досещаме, какво са били онези хилядолетия за човешката душа! През време на тези няколко хилядолетия писана история ние не сме чули нищо повече от шума на бурята в най-горните листа на дървото. Надигат се и се уталожват тези бури в шепа листа, чиито клони преди са устоявали на бурите в незапомнени времена. Затова сега регистрираме простите, повтарящи се вълнообразни линии.

Една извивка на тази вълнообразна линия е простото противоречие, което отново и отново се появява, учудващо редовно и неизбежно, в познатото нам религиозно.
Една фаза, една вълна на движение на листата на религиозния живот има силата да задълбочава всички действително съществуващи неща, да ги разширява в нещо безкрайно по-голямо.

Най-простото става в ръцете ѝ най-възвишеното. В една капка вода тя вижда вселената и духа, който от началото се носи над водите на тази вселена. В майката, която просто кърми детето си, тя вижда вечната майчина любов, любовта на света, вижда Мария – стотици и хиляди пъти тя вижда тази любов във всяка майка, независимо дали е царица или циганката зад оградата.

Защото за нейната дарба да одухотворява нищо действително не е твърде малко, всяко нещо е същевременно и увеличителното стъкло, с което виждаме високото и най-възвишеното. Тя разчупва с ръце хляба и спасява грешницата от онези, които искат да я убият с камъни. Нейният истински триумф обаче е човекът в уединеното си съзерцание навътре, самият човек без добавки.

Той е мярката за всички неща. Ето защо в тази мярка влиза и цялата слава от дълбината на тези неща. Безкрайни светове се отварят във всеки човек, дори в най-скромния, стига да намери вълшебната дума, която да му отвори портите на неговото собствено богатство от дълбините. Той е ангел и бог, бог и дявол, доброто и злото – и победата на доброто над злото. В него е творението и грехопадението, спасението, кръстът и последният съд, небето и адът.

И всичко това може да бъде в него, защото той още веднъж произлиза от първоначалото, където няма време и пространство. С него още веднъж се установява „светът” – в него, във вътрешната му мярка за време може всичко пак да се повтори, той е цялата история, заедно с бъдещето – от момента, когато докосне своето вечно първоначало, вечното си настояще в безвремието.

Но има един друг основен звук в шума на гората от листа – той е против тази вяра в слънцето, която прави всeки отломък в прахта на улицата горящ център на вселената, която говори към всички човешки отломъци, пияницата в канавката, голия бесноват в клетката му, бягащия убиец – и на всички тях им казва: Бог е и в тебе – и даже на блудницата на оградата казва: Не виждаш ли, че ангелите пеят над твоето дете – това религиозно настроение, което винаги има какво да добави и към най-голямото богатство, както и към най-оскъдната бедност и най-тежката скръб, винаги още нещо, и пак отново.
Този друг основен тон в шума на листата на дървото казва, че освен нашата банална, тъмна жизнена действителност съществува и друга, светла и небесна.

Като сияйна дъга се простира тя – и от нашето тъмно съществуване тук долу има стойност и смисъл само онова, което е застанало в такова положение, че да може да отрази една точка светлина от рая.

А иначе земята е черна и безнадеждна. Колкото по-светло е далечното небе горе, по-мръсна става тя. Към цялата бедност и оскъдица на нашето земно пилигримство се прибавя и това, че може да се мерим само по онази светлина. Злочестият човек, който лежи в пустинята и копнее за някой, който да му превърже раните, първо го питат, дали отразява толкова и толкова от онази светлина. Ако не, осъждат го още веднъж на погибел. Смъртта на Спасителя го приема като отворен ад.
Отделният човек е едно нищожество. Във времето се е родил. Още със своето раждане е затиснат от едно чудовищно застинало настояще.

Хилядолетия преди него е бил създаден този свят. Едва сега той влиза в света. В тези хилядолетия се е случило какво ли не между онази дъга и света. Рай и грехопадение, Христос, чудесата Му, смъртта Му на кръста. Всичко това е история. Трябва да се възприема от книги и традиции. Всичко се намира в действителното външно време. Една година от календара обозначава раждането на историческия Спасител. Има място на картата, където са извършени чудесата. Който не разполага с книгите, календара, мястото – той живее в пълен мрак. Горко му!

Навсякъде се търсят посредници. Свещеникът трябва да те поучи. Самият Христос трябваше да посредничи между Бога горе и творението долу. И винаги, в цялата мъка на живота, която винаги остава, тъй или иначе – не прозвучава спасителното „Също и ти!”, което нещо добавя, а въпросът на настояващия: „Имаш ли и ТОВА?” В този въпрос се крие възможността за още по-безнадеждната, окончателната погибел. Зад мъката или щастието, няма значение, винаги стои този въпрос, който има властта от всичко да отнема. Жената, която кърми бебето, не е Мария. Тя и детето ѝ се мерят по това, дали вярват в „Мария”.

Когато вятърът задуха в клоните, шумът на отделните клонки се слива. В историята на религията тези две настроения винаги се преплитат. Както всяка история, и тази не може да се опише като растеж на две идеални успоредни линии, защото е неимоверно преплетена мрежа от двете.

Но ако някой би могъл някак да погледне в тази плетеница от листа, както в едно реално дърво, той щеше да забележи, в това съм убеден, една разлика: Там, в първото настроение, листата са зелени, а във второто са увехнали есенни листа.
„Вятърът отвява листата, които падат, но други покълват в гората...” Стиховете на Омир се отнасят и за религиозния живот. Неговият ствол е достатъчно силен за да понесе тази промяна.

Аз взех тези картини от християнската традиция, клона на дървото, който ни препречва погледа към всички останали, защото сме християни. Но тези характеристики минават през всички религии. Не е ли странно? – Винаги религията, която се заражда, има повече от първото. Когато се забележи второто, се появяват и хипократoвите линии, започва тихото шумолене на есенната шума. Самото християнство е най-показателният пример. В неговата непреходна младост, словата на евангелието, то диша навсякъде духа на първия отговор. Вторият идва едва по-късно.

Но също така е от голямо значение, как различните религии едва преди втория отговор се разделят една от друга, и то твърдо и контрастно. Историческият Буда с неговата дата в календара преди повече от две хиляди години се сблъсква с историческия Христос, който е отпреди по-малко от две хиляди години. Тук не може да има единение, само един трябва да остане на мястото си. Всяка от двете страни яростно защитава своята теза. Изглежда също така, че тук за първи път есента извиква различните пламтящи цветове, където погледът виждаше преди това само зелено: ярко червено, жълто, кафяво, цветни петна в изобилие. Цветът на пролетта е съвсем друг: единен.

Онова учение за задълбочаването навътре в човека, за вътрешното съзерцание, вечното самопреживяване, учудващо лесно понася смяната на символите си. Не е ли словото за онова учение само един слаб превод във външното, плитко Аз, в пространство и време?! Символите на този превод може да се сменят и заменят, имената нямат значение. Дали ще наричам най-дълбокото в себе си Бог или гений, дали Йехова или Зевс, или просто по-дълбокото Аз, дали ще свържа това, че съм Божие дете с Христос или със свещеното пшенично зърно от Елевсина, или с царския син Буда, който се вглъбил в себе си и се обновил – всичко това са заменяеми думи.

На това място се крие дълбоко общото на всички религии в самото им пулсиращо сърце, общото, което толкова често си проличава: Това е човекът в пътуване навътре в себе си, където няма нужда от традиция, нищо не знае и не му трябва да знае за някакви хиляда, две хиляди или шест хиляди години.

Човекът, който вървял в едновременно тъмните и все по-светли дълбини на своя вътрешен свят, откъдето извират и гласовете и образите на поезията, тези образи и гласове, които усещаме някъде до нас, все едно дали са от времето на Омир или тук от нашата собствена дълбочина идват да ни осенят. Образите на поезията никога не са се противопоставяли една на друга, Ахил днес живее мирно заедно с Фауст. Защото в двамата живее човекът, човекът като образ, наречен човек – и човекът като творец, който е извадил от себе си всичко това.

Можем да продължим и още една крачка по-далече. Не само враждата и противоречието на различните религии намалява, колкото повече се приближаваме към втората посока.
Колкото повече виждаме чистите основни линии на първия възглед да растат като спокоен бял мраморен храм към синевата, толкова повече се стопява отричането на резултатите, постигнати от човешка сила по пътища, които нямат общо с религиозното, а идват от човека, който е дете на света.

Обратно: Колкото повече вървя във втората посока, толкова по-яростно ме хваща и разкъсва противоречието на религиозното и светското. Казват ми, че вечно ще остане, нелечимо е това противоречие. Говоря с един теолог, който е във властта на втория отговор. Аз му говоря за нещата, които изучавам. Говоря му за милионите години, които е трябвало да изминат, за да се изгради една тънка земна кора, пластовете на тази каменоломна тук. Говоря му за природния закон, без чиято общовалидност този камък тук нямаше да падне на земята, а също и за клетките, които се събират в организми, които в безбройни разклонения през време на тези милиони години са се развивали, докато най-накрая едно животно с необичайно голям мозък се отделило от това родословно дърво: човекът.

Всичко това не може да допуснем, че е вярно, казва ми теологът. Или религията ще се срути, което той обаче естествено няма да признае. Ако човек е произлязъл от животното със силата на простата логика, която прави камъка да пада на земята, тогава библейската история за сътворението на света се разпада. Това обаче е само началото. Както неумолимо тук разклоненията на организмите продължават да растат, така и там пълното срутване вече започва да се чува.

Камъкът е паднал според природния закон също и в човечеството. Този закон казва, че един човек в реалността никога не е превръщал вода във вино, че никой човек не се е възнесъл с тялото си на небето. Тази „истинска история”, на която почива религията на втория възглед, в никакъв случай не е истинската история на природата и на човечеството, която изучава ученият. Това никога няма да се събере отново, никога вече, колкото и покривала да хвърля любовта отгоре. Това разцепване е краят – краят на един свят.
Има нещо, от което искам да се откажа. С човека, който заради религията изисква от мен аз да вярвам, че в реалния свят една девица под синьото небе на Ханаан, чиято географска ширина и дължина се виждат на картата, е родила дете, и че един мъртвец пред очите на хората се възнесъл на небето – с този човек нямам обща религия. Пред него аз съм същият като онзи човек в пустинята, който умолява да му превържат раните, а го питат, дали е правоверен.

Също и моето търсене и изучаване, копнежът ми да проникна в тайните на възникването на нещата, са ми донесли рани. Но аз с болките се стремя към повече. Тук искат от мен обаче нещо, което е слизане до толкова неимоверно по-малко, че всичките рани на мисленето и търсенето на истината не са нищо в сравнение с такава оскъдица. Кръвта на сърцето ми, науката, да заменя за една капка вино?! Това наистина не става! Може в науката още много неща да се променят: Тя е като падащия камък, върви по пътя си, който е според закона.

Нека пътят да разкрие какво ли не още. Но това е НЕВЪЗМОЖНО: Да огранича погледа си до една граница, отвъд която камъкът не бива да пада, границата на „историческото”, от което се нуждае религията, границата на онова, което трябва да бъде, не защото такъв е световният закон, а защото трябва да основа на това една вяра.
Ние всички сме го преживели, настроението на едно дете, което тропа с крак: Искам да станат ябълки от този камък; не искам да не мога да стигна звездите, не искам днес да е четвъртък.

Който четиридесет години всяка нощ е гледал звездите да обикалят около Полярната звезда – който има някакво понятие, колко мъки и страдания има на света, ЗАЩОТО звездите не дават ябълки, той не се изкушава повече да бъде като онова дете. Това е същият календар, скъпи друже, чиято логика те кара да разбереш, че днес е четвъртък – и който обуславя всяка последователност, всяко съществуване на „история”, т.е. на това точно, от което имаш нужда за твоя исторически Христос, когато го затваряш в цифрите на годините между Август и Тиберий.

А сега в противоположност на горното застава другата възможност. Колкото повече и по-енергично цялото религиозно се превръща във вътрешно преживяване на индивида, толкова по-малко и по-малко стават възможностите за сблъсък с някакви външни изисквания. Ако същността на това вътрешно преживяване се търси в потопяването в безпространственото и безвременното, тогава най-простата логика ще се възпротиви на това да трябва да проектира образите на това преживяване в историческото и конкретното на нормалния свят с неговото време и пространство.

Който вярва, че е разбрал в себе си, че той самият във всеки момент на своята воля създава света, че той самият милион пъти е творец – той ще се смее на едно сътворение на света от шест хиляди години, което е станало еднократно и оттогава колелото на света се върти като по инерция. Той знае, че ако даде въобще съществуване на времето, то в него (времето) се съдържа вече безкрайността, в която има достатъчно място за всички световни епохи на най-смелия изследовател, както и че всички млечни пътища и мъглявини влизат веднага в пространството му, стига само да им го даде.

Той няма да изпадне в конфликт с формацията каменни въглища или камбрийската епоха на развитие на Земята, или пък с някоя звезда, която е толкова отдалечена от нас, че светлинният лъч, който докосва сега нашата ретина, е пътувал до нас повече от шест хиляди години! Който разбира целия процес на спасението, който се символизира от Христос, родил се Син на Бога, слязъл в плътта, страдал и върнал се блажен обратно у дома с възкресението Си – ако всичко това се отнася за най-дълбоката душа на човека и е вътрешен процес в рамките на този живот, в който душата изживява най-дълбоката си „божествена комедия”, като се бори, отчайва и отново се възправя гордо в тази комедия, която можем да преживеем само вътрешно – този човек ще си послужи с външното описание на нещата според символичната им стойност, както е в разказа за Христос, но той ще се присмее на идеята, че този СИМВОЛ се бил явил в плът и кръв, във времето и мястото, преди по-малко от две хиляди години и че спасението трябва да зависи от това, дали по-късно роденият човек ще научи случайно за тези събития и може би от това, дали историческите доказателства са му достатъчни или не, за да склони да повярва.

Той ще се ужаси от мисълта, че неговото най-вътрешно състояние на спасеност, вътрешното му преодоляване на себе си и света трябва да зависят от съдържанието на някакви уроци по история, давани му от някоя книга или от „свещеник” или дори, ако случайността позволи, от един посредник, който преди почти две хиляди години бил помирил хората с един Бог, който бил създал света преди шест хиляди години.
От неговата гледна точка няма да има никакви конфликти, нито с физиците заради чудото с водата, която станала на вино, нито с истинския историк за времето на управление на Понтий Пилат. Човекът на вечно актуалната дълбока вяра въобще ще има към всичко историческо, което се е разиграло във времето и пространството, само едно недиректно отношение, нито положително, нито отрицателно.

За него няма религиозно значение, дали „човекът” като външно явление във времето е от вчера или от преди стотици хиляди години, дали произхожда от глината на Ефрат или от маймуната. В неговата религия има един единствен човек, който е той самият, извън време и пространство.
Произходът от маймуната обаче сигурно ще му хареса малко повече, отколкото чудото, случило се във времето, или поне няма да се чувства унизен ни най-малко. Той чувства в себе си твореца на всички неща и затова не вижда повод да се страхува да бъде някъде в отделната твар и не би я отричал тази твар.

Това е именно великата практическа страна на тази дълбока религия, че тя не се откъсва от действителността около нас заради някакво далечно небе, а напротив: от една висша гледна точка на толерантност отново се връща навътре в тази действителност. Пречистеният човек се вижда във всеки човек, и най-клетия, във всеки бирник и всеки грешник. Логичната следваща крачка, която прави и будизмът, е да каже: Аз съм и в животното. И следващата крачка: Аз съм навсякъде, в също и в растението, камъка, звездата.

Нищо не би било унижение за него, когато само си каже: Разделението възниква само посредством времето. Тази маймуна, която е живяла преди сто хиляди години и от която е станал човекът, още тогава е била всичко онова, което е човекът днес, и много още повече от това. Ние, обикновените хора, бихме казали, че човекът е бил там като идеал, още нереализиран – но за виждащия вечността маймуната реално е била човекът и много повече още тогава. Маймуната и по-низшите животни, древните животински видове, камъкът и звездата се съдържат в човека сега и тук. Науката на изследователя на природата се обединява с тази религия в желанието, на всичко да прибави още нещо. Към маймуната той прибавя човека и всичките му висини, а към човека маймуната и с нея цялата по-ниска природа.

В горния ред на мисли се показва тъкмо за безкомпромисния търсач на истината в науката за природата и историята, за светския човек, как лесно може да се стигне до помирение с изложения религиозен мироглед. Тук се намесва обаче мистиката. В днешната наука, която изследва времевите причинни връзки на всичко, има голяма предпазливост и страх от тази дума.

Мистиката не е, както някои гласове все искат да ни убедят, само едно сантиментално настроение на нашето съвременно изследователско късогледство! В мистиката се крие една отчаяна самозащита, резултатът от дълга и тежка вътрешна и външна борба на свещената изследователска страст, която в своето търсене на истината несъмнено заслужава не по-малко внимание и пространство да се развива от която и да е друга духовна дейност.

От друга страна не може да се отрече, че тъкмо този възглед: религията, насочена навътре, от край време е държал да го считат за мистика. Той не е бил обиждан от другите с това обозначение, а е избрал това име, за да манифестира себе си.
Ако погледнем нещата директно, то този втори възглед е докарал лошото име на мистиката в науката. Странното и фатално смесване в тази мистика на реалистичната „история във времето” и противни на природните закони вярвания вътре в тази история, които сякаш само за момент разчупват времето и пространството, за да затворят после пак вратата и да продължат в рамките на времето, пространството и логиката на природния закон. С тази двойна игра на световната сцена думата „мистика” е придобила едно много особено значение.

Мистично в този смисъл е чудото между реалността. Мистично е, когато първо простата каузална верига на нещата във времето и пространството от тогава и тогава върви гладко, продължава гладко при Рамзес и Перикъл, Александър и Клеопатра и Юлий Цезар, върви все така гладко до еди коя си година от историята на императорски Рим, докато стигнем до часа и минутата и мястото Кана – и тогава внезапно в точно този момент се случва чудото водата да се превърне във вино.

Това обаче би означавало за сериозния историк или изследовател на природата пълен банкрут на неговата наука. Ако такъв един момент се признае за реален, това би означавало да се премахне всякаква закономерност от света, еднаквите причини да нямат еднакви резултати, А да не е равно на А. На този принцип обаче се крепи светът във времето и пространството, а също и цялата ни наука, на чиито резултати се доверяваме. Ако това се е случило на сватбата в Кана, защо да не се е случило и в битката при Саламин?

Всяко търсене на причини става безсмислено, ако във взаимовръзката на историята се намесят и последствия без причини – „мистични” факти в този смисъл. Тази мистика, която е смъртен враг на всяка наука, няма обаче нищо общо с другата мистика, освен името. Онази другата мистика се съотнася към тази както истинската поезия, която осъзнава гордо вътрешния си ранг, към една куриозна форма на поетична пропаганда, която грубо иска да вкара и да затвори поетичното в действителността, т.е. иска да принуди историка да вземе личността на Гьоте като обект на изследване, да установи датата на раждането и смъртта му и ако може да му изрови костите отнякъде.

Това, което истинският дълбок съзерцател винаги е разбирал като СВОЯТА мистика, това е нещо твърде ВЪЗВИШЕНО, за да може да се намеси грубо в каузалността на външните събития в света. То просто не иска нищо от каузалността и не се съюзява с нея. То и сега утвърждава основната си дарба да ПРИБАВЯ към нещата. Освен огромната каузална верига във времето и пространството я има и възможността за СМИСЪЛ, а с това и за СПАСЕНИЕ на индивида.

Това не е смисъл, който е извлечен от самите каузални вериги, още по-малко се вкарва насилствено и после се откъсва обратно, разкъсвайки каузалните вериги. Тази мистика извлича смисъла от най-големите дълбочини на душата като едно настроение, като нещо от само себе си, резултат от поетична интуиция.

Там навън всичко е вплетено в безкрайната тъкан на времето и пространството. От вътре към това ЦЯЛО се прибавя и СМИСЪЛ. Съществуването, вътрешно придобитата убеденост в този смисъл е същевременно спасението на индивида от градушката на каузалните събития. Над почвено-растителния слой на това примиряващо вътрешно преживяване има, трябва да признаем, повече или по-малко твърде слаби символи. По начало всички думи са по-скоро препятствия. Копнежът на душата получава най-дълбокото си удовлетворение в НАЙ-ДЪЛБОКОТО МЪЛЧАНИЕ, в дълбокото откъсване от всичко временно-пространствено, към което принадлежи и всяка дума. Във „вечния покой” се срещаме с висшето.

Тъкмо това потъване в покоя е същността на тази мистика. Аналогията с поетичното става очевидна. Също и поетът не „иска” нищо, а се потапя в дълбокия си покой и очаква. Това, което по-късно разказва за преживяването си, е само символ, и както знае всеки поет, твърде слаб, недостатъчен символ, пресеклива оскъдна реч, която да опише какво се е случило в най-дълбокия покой, където е било изпълнено с живот, сила, самата реалност.

Превод от немски: Николай Димитров Стефанов

Заб. Това е първият превод на тази книга в България