Денят, в който ангелът намери крилата си, беше наглед един съвсем обикновен, с нищо по-различен от останалите ден.

И все пак това беше ден на смърт и на ново начало. Всичко започна със съвсем тривиална болка в гърдите. Дни и нощи мъжът се бе мъчил. Нещо ще се случи. Нещо се случва … Нямаше спомен как е попаднал в малката хижа на билото на планината. Беше пролет. Ранна пролет, едва избърсала белия покров на дърветата. Мека, някак искрящо зелена трева си беше проправила път, покривайки малката полянка около хижата.

Хижа всъщност беше силно казано за малката къщичка, изградена от сивкаво-сини речни камъни. Само с едно помещение и малко огнище в единия ъгъл, тя едва-едва побираше трима човека. С крепките си стени и дебелия златно-оранжев покрив от слама хижата предлагаше убежище на тези, които бяха достатъчно луди да преминават от тази страна на планината. А мъжът имаше нужда от убежище, въпреки че и най-непристъпният замък на света не можеше да го заслони от идващото, от неизбежното. Мъжът умираше. Никога не си го беше представял така, но го знаеше със сигурност. При това умираше по някакъв странен и необикновен начин. Съзнанието му се разпадаше. Месеци наред състоянието му се задълбочаваше. Започна със странни видения, които предизвикваха свиване в областта на слънчевия сплит. После дойдоха звуци, мелодии, непознати хармонии. И вълните, вълните чужди усещания. Заливаха го отвсякъде. Внезапно, рязко и без предупреждение или пък плавно, но сигурно и дълбоко. Едва си спомняше първоначалната паника. Ужасът, че полудява. По-късно, доста по-късно разбра, че умира. Някъде тогава преоткри точката на абсолютно спокойствие. Винаги си е била там и даже му стана смешно за цялото време, прекарано в терзания. От друга страна тогава се гмурна и в океана на болката. Сякаш някой беше обелил външния слой на бледата му кожа и беше полял оголените нерви с оцет. Сякаш някой непрекъснато пищеше пронизително в незащитените му уши, забивайки огнени игли в очите му и принуждавайки го същевременно да наблюдава отстрани.

И това не беше всичко. Освен спокойствието и болката, имаше още нещо. Това нещо беше толкова енергично! Ревящата му, нажежена до бяло мощ не помиташе болката и спокойствието, а напротив, някак странно и особено ги обгръщаше. Именно тази мощ му носеше виденията, необичайните звуци и усещанията.
Мина време и той с изненада откри, че тя извира от самия него. Че се опитва да си проправи път отвътре, през него и навън. И тогава осъзна, че ще умре в края на този процес.
Прие го и реши да поеме на път. Без цел и без посока той се скиташе и накрая стигна до планината. Има нещо между планините и човешките съдби. Свързани са по някакъв мистериозен начин. Така и сега споменът, а може би видението… не беше съвсем сигурен, не можеше да е сигурен, го завладя. Видя се коленичил върху Невъзможния Връх. Точно този от легендите, наричан от някои Иглата на Бога. 2000 метра висока колона от ясносин, почти прозрачен лед. Гладък като стъкло от всички страни и твърд като диамант. Долу в далечината се виждаше гъстата пелена от сивкаво-бели облаци, която покриваше всичко, освен върха на краля. Уж най-високият връх на света, а само малка бяла точка, гледано от тук. Тук… тук вятърът не свиреше, а вместо това предизвикваше бучене в ушите. И въпреки студа, който се беше просмукал в костите, го имаше и онова нереално усещане за огън, лава, течаща вместо кръвта из вените.

И тогава … еманация. Както камък, паднал в езеро, предизвиква вълнички във всички посоки, така и мощта изригна. Триизмерно, четириизмерно, във всички измерения и посоки. Активно послание. Послание на приемане, послание на предаване. Ответният отговор не закъсня. От всички страни, от всички измерения. Прегръдка, целувка, усмивка, шепот, топлина, щастие, радост, милувка, възглас на одобрение, както и шамар, гримаса, писък, студ, омраза, страх, жестокост, порицание. И нямаше добро и нямаше зло, а всичко се стовари и улегна в него като едно. Съзнанието започна да се рони, както прегорял въглен се превръща в пепел. Сълза, и пак в хижата.
Започна се. Лежи по гръб. И сърцето бие бавно и равномерно: туп-туп … еманация. Вълната тръгва, за момент отваря проход към непознати места и гледки. Туп-туп … отклик. Калейдоскоп от безброй образи нахлува в очите му и ги ослепява. Сълза се отронва и тръгва надолу. Туп-туп, еманация, туп-туп, отговор, и очите слепи обхващат безкрая, и виждат отвъд него. Сълза. Туп-туп, еманация-отклик и писъци, шепоти, гласовете на хора от различни светове му говорят на всички възможни езици. Ушите оглушават и той чува съвършената мелодия.
Туптене, еманация и отклик, и всички усещания и чувства връхлитат тялото и душата му. Гняв, омраза, щастие, спокойствие, тъга. Преливат едно в друго, улягат и избухват. Сълза.

Човешкото му сърце се отваря и се променя. Изменя се, за да не се пръсне и се превръща в нещо друго. Сърце на ангел. Пулсираща енергия. Разноцветна. Малко слънце, съдържащо всички цветове на дъгата, преливащи се и сливащи се в пулсираща хармония със световете. Еманация-отклик.
Поглежда се отстрани. Всяка точка в пространствата е око и ухо за ангела. Поглежда се и разбира защо хората ги наричат крила. Толкова много приличат, но не са крила. Нишки са, потоци от нишки. Сребристи и красиви, изящни, нежни и звънтящи. Всяка с неповторим отенък. Вибрираща със собствена честота. Мелодия, носеща различно чувство. Всяка една започва в ярката, пулсираща енергия на ангелското сърце и завършва в сърцето на човек, демон, дете, чудовище, растение, кристал… Всичко е свързано и всичко има сърце в някаква форма.
Мигове-вечности в съзерцание, на единението в световете. Всичко е прекрасно и ужасно едновременно. Красиво и грозно. Ритмично и хаотично. В хармония.
Изведнъж невръстно дете е нападнато от демон. Ще умре, ще бъде изядено. Еманация! Детето е спасено, пренесено в друг свят по друго време само от желанието на ангела.

Отклик. Смазващи видения, болка и спокойствие, радост и мъка. Същото дете след 20 години, безмилостен убиец, посичащ жени и деца. Граби и опожарява, изтезава и сее хаос. Демонът се връща в гнездото и не успява да завърши ритуала по излюпване на рожбата си. Рожбата, която щеше да стане предводител на демоните, и изменяйки същността им чрез изкуствата, достъпни на расата им, щеше да даде живот на зелените дракони. Същества мъдри и спокойни. Търпеливи и създаващи. Черпещи сила и енергия не от кръвта, а от слънцето.
Синът на убиеца става лечител и учител. Заедно с учениците си спасява безчет хора.
Нишките се заплитат и разплитат в безкрайни шарки. Едно-единствено действие на ангела преобръща пътя на няколко свята.
Дори ангел не може да обхване всички последствия. Може да се загуби в тях обаче. Сега, едва откъснал се донякъде от действието си, се оглежда. И ги вижда. Безброй ангели. Някои – застинали заслушани и изгубени в необятните възможности. Едновременно всемогъщи и напълно безпомощни. Други трескаво работещи. Творящи, рушащи. Без да обръщат внимание на последствията. Сякаш ако само за миг спрат, откликът ще ги удави.
Ангелът опитваше новите възможности и се удивляваше. Можеше да направи каквото иска и все пак резултатът зависеше колкото от него, толкова и от сърцата в другия край на нишките, които манипулираше. Освен това всяко действие или бездействие го променяше.
Играеше си със същностите от другата страна на нишките, а откликът си играеше с неговата. И накрая му хрумна да използва собствената си същност като градивен материал.

Така нямаше да има отклик. Всичко щеше да зависи само от него.
И в този момент откри златната нишка. Странно, че досега не беше я забелязвал. За разлика от безчетните сребристи нишки, оформящи два по-големи, разширяващи се потока откъм гърба му и поразително приличащи на крила, тази единствена златна нишка излизаше от клокочещата енергия в ангелското му сърце през центъра на гърдите и напред.
Любопитство. Еманация, този път само в една посока. Само към златната нишка. И отклик. Изведнъж е пред нея. Ангел като него. Бил някога жена. Творяла и рушала, съзерцавала и бездействала. Със същност безкрайно различна и същевременно безкрайно подобна на неговата. Открила златната нишка в същия момент.

Удивление. Откликът всъщност е бил нейната еманация! Еманация. Тръгва едновременно от неговата и от нейната същност. Около златната нишка се завихрят разнородни енергии. Звън на камбанки, и по средата, където се срещат еманациите, се образува малка златна сфера. Усещане за приемане, за предаване, за единение. Някъде, някога се е случило нещо подобно. Метаморфозата започва. Отговорът е да. Въпрос не е имало. Еманации. Сферата нараства и поглъща нишката. Усещат как същностите им се изменят. Настройват се. Пулсирането в ангелските им сърца се предава на Златната сфера. Идва мигът, когато сферата докосва едновременно сърцата и на двамата. И ги всмуква. Сребърните нишки от крилата им започват да пълзят по златната повърхност и да се сливат по двойки. В сферата ангелите се топят. Едновременно съществуващи и изчезващи.
И след като сливането завърши, дойде прозрението. Те двамата, вече едно цяло, не престанаха да съществуват. Измениха се, сляха се, но бяха. Еманацията не изчезва, когато се появи откликът. Всъщност те заедно образуваха творение. И ако сливането на ангелите беше еманация, то откликът беше … беше прекрасен.

Човешка душа. Душа на дете. Новородено.
Усмивка.