1950 – 1994

ЕСЕННО МОРЕ

Как ще ми кажеш, че трябва да тръгвам
и още години да чакам дома?…
Вкъщи е освирепяла сама
паяжината с годишните кръгове.

Дави се правото ми на безкрайност –
не вятърът, дяволът не би го спасил…
В тази трева с избелели коси
времето вече е останало стайно.

Няма вълна – да изхлипа от жалост,
и дъжд – по човешки за нас да гълчи.
Слънцето гледа със риби очи
в мен и в прощалното ти огледало.

ПРОЛЕТНО МОРЕ

Изумени ветрове и суетене сред дърветата.
А душата ми ще подивее по безкрая…
Хукнал е снегът подире му, зачернил бреговете –
всичко ли във шепата на този свят е тъй нетрайно?

Ставам малък, за да не побягна. Плажът океан е,
кораби Колумбови са двете ми обувки.
Хоризонтът се склонява подир моето желание,
дето пясък и вода на усмирени се преструват.

После морскосиньото във сиво-облачно прелива,
вятърът с мъгла полепва, вдига ме и ето –
аз съм запокитен на самото дъно – от наивност,
а пък всички кораби висят, закотвени в небето.

ИГРА НА СВЕТЛИНАТА

На Светла, жена ми

Отвъд светофара,
отвъд, в тъмнината,
след режещо жълтия цвят,
незнаещи старост,
живеят нещата,
които не ми предстоят:

крилото на кораб –
мечтание лунно,
детинският трепет за сняг,
сълзата от гордост,
взривът да целунеш
и щедрото чувство за бряг.

О после пристигат
дъждът и младежът –
класически стих за асфалт…
И мълком, и мигом
в сърцето се вреже
до смърт листопадния валс.

Отвъд светофара,
отвъд, в тъмнината,
презрели сигналния цвят,
без моята старост
живеят нещата,
които не ми предстоят.

Не бъркам ли нещо!…
Жълтееше здрачът:
– Внимавай, поете проклет!
А ето, отсреща
забързано крачи
зеленият мой силует…

ПЕСНИЧКА ЗА СТАРИЯ ВОЙНИК

Беше спечелил хиляда войни,
скъпо заплащаше всяка победа,
ала в безброя на бойните дни
силна позиция той бе отгледал –
вярваше в коня и в точния щик…
Танкове нямаше само войникът.

Готвеха паметник в негова чест.
Поход започнаха без да го питат.
Късно научи голямата вест!…
Значи в хиляда и първата битка
нямаха нужда от коня, от щика,
нито от мъдрия дух на войника.

Сигурно в себе си той бе открил –
незаменими сме само за кратко,
лесно забравят, че силен си бил,
ако изгубиш в последната схватка.
Стар беше конят, ръждясал бе щикът
и срещу себе си тръгна войникът