Позволих си да пусна тук коментар от математика и поета Младен Мисана, припомнящ един забравен от мен факт. А именно, че съм му дала Данчовите стихове за публикуване.

Като кума и кръстница на Данчо и Елена и техния син Васил, имах един от екземплярите на Данчовия самиздат и сигурно това е спомогнало стиховете да се озоват при Младен. Тяхното излизане в списанието им е факт, за който не знаех до днес, но факт, който много ме радва.

Христо Фотев беше много добър поет, макар и ние, една немалка група бургазлии, да не принадлежахме към неговата поетическа линия, а към една друга, тази на Васил Василев и Йордан Захариев, който минаваше за ученик на първия. Веднъж му го казах на Христо и той дори се засегна, но беше факт. Бургас имаше и своята втора, не христофотевска страна, и тя създаде множество силни, макар и до днес стоящи встрани от официалните и толерирани линии на песенната поезия автори.

Колкото до другото, ами такива са признатите поети, трудно признават непризнатите, особено ако са и талантливи като Данчо. Но фактът, че Англия не признава Китай, не пречи на Китай да съществува. Нали така, Младене?! В литературата ни има място и за двамата, макар моето сърце да се свива от болезнено чувство само за единия от тях. Данчо си отиде много млад и аз никога не можах да приема докрай този удар на съдбата.

Младен Мисана: „Ще направя един нестандартен коментар този път! Аз не уважавам Христо Фотев като поет. Може цяла България да го хвали, но за мен той си остава посредствен поет /лека му пръст/. Дано моето мнение не те засяга най-малкото като негов съгражданин. Познавах лично Христо Фотев и мегаломанските му превземки. По същото време, когато „тоталитарните тълпи“ му викаха Осанна /а тези тълпи все още властват в нашата жалка БГ-действителност, защото знаем, кои са „вечните на власт“, в Бургас съществуваше един рядко талантлив поет, наречен Йордан Захариев /известен с прозвището „Жълтият рис“/. Той бе миньор /всъщност – монтьор в локомотивното депо, бел. Н.А./ по професия и написа само 20 стихотворения /по-малко на брой от Ботев/. Но какви стихотворения!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Удивителните няма да ми стигнат. Умря през 1989г. неиздал стихосбирка.
Когато през 1994г. се случих на почивка, заедно с Христо Фотев и жена му Виолета, при бай Стефан Георгиев /лодкаря на Велека/ в Синеморец и попитах Фотев, защо не направи нещо, за да бъде посмъртно издадена стихосбирка на Йордан Захариев, той ми отговори, че не е чувал за такъв поет в Бургас. Тогава Виолета го апострофира с думите: „Как бе Христо, колко пъти човекът ти пренасяше куфарите на гарата“. Ето такъв егоцентрик е Фотев. Един истински поет не постъпва така с талантливите си събратя по перо. Слава Богу, по моя лична инициатива, още през 1991 г., публикувахме посмъртно в Списание „Хермес“ книжка 1, всички стихотворения на неиздадения поет и биографичен очерк за него. Стихотворенията осигури съгражданката му, поетесата Наталия Андреева, за което съм й признателен и досега. Впоследствие – 5 години по-късно, се намериха доблестни души от поетичните кръгове в Бургас, които издадоха най-после стихосбирката на този рядък талант, озаглавена „Попътна безнадеждност“. Не е тук мястото, за да цитирам дори част от тези невероятни стихотворения. Но сега духът на Йордан Захариев може да бъде спокоен в Отвъдното. Не знам обаче, дали същото важи и за духа на Христо Фотев.
Извини ме за пристрастния коментар, но гняв ме обзема като се сетя за тази гадна история.

С поздрав: Мисана“

Йордан Захариев: СТИХОТВОРЕНИЯ

* * *

Когато няма истински лица
за предпочитане е камъкът пред гипса.
И нека падат с пръснати сърца,
високо песента им да е чиста.

Нощта събира сноп от светлина
премине ли изящно през кръвта им,
те падат като кървава сълза;
остава само част от песента им.

Не хвърляйте на чучулигите зрънца!

НАЙ-ХУБАВОТО

Най-хубавото
страшно си отива!
Оглозгано е хубавото време –
детинството ни спомени оставя.
В пейзажите като прострени дрехи
се спират светлините уморени
и сенки във очите ни оставят;
и жаждата единствено остава
в ръката ни с откъснатото цвете.
Забуленото слънце догорява,
а някъде пируват ветровете.

Най-хубавото страшно си отива!

* * *

Утеха ли е дързостта?!
В обезвереното пространство –
с извадени очи да виждаш
трагедията на палачите!

И приближен до пепелта
на собствената си цигара
горял ли си?…
Да теглиш кораба към устието
на пресъхнала река
не чувствайки умора.

Да съхраниш в съзнанието
белега от бича на природата.

Утеха ли е участта
изсъхналите клони на дърветата
да подпираш – заради гнездата им?

От книгата „Попътна безнадеждност“, Бургас, 1996 г.