ЗАВОЙ

Миг, пратен от една ръка,
Която толкова обичах,
По залез ти при мен дотича
подобно черен гълъб – знак.

Белееше насреща пътят –
Мъгла таинствена, незнайна
Във края на вечеря тайна.
Миг, малко пясъчно зърно,

Съдържащ в себе си един
Цял пясъчен часовник спрял
И онемял, съзрял
В небесната градина Хидрата.

ИЗ „РОМАН”

2
Още един кладенец в една пещера.
Някога ни беше лесно да изравяме идоли и украшения за радост на приятелите, които все още ни са верни.

Въжетата се скъсаха. Само следите им,
издълбани по устието на кладенеца,
ни спомнят миналото щастие.
Пръстите усещат за малко хладината на камъка,
после топлината на тялото надвива.

И пещерата залага душата си и я губи
всеки миг, пълна с мълчание, без нито една капка.

3

Събудих се със тази мраморна глава в ръцете,
която уморява лактите ми и не знам къде да ги облегна.
Тя падаше в съня ми, когато изплувах от съня си.
Така се сляха нашите животи и ще бъде много трудно да се разделят.

Гледам очите: нито затворени, нито отворени.
Говоря на устата, която все се мъчи да проговори.
Държа ланитите, които изпъват кожата.
Нямам вече сили.

Ръцете ми изчезват и се приближават
отчупени.

11

Кръвта ти някога се вледени като луната.
В безкрайна нощ кръвта ти
простря бели криле над
черните скали със силуети на дървета и на къщи
и с малко светлина от детските години.

18

Скърбя, че оставих да изтече през пръстите ми
една широка река,
без да изпия нито капка.
Сега потъвам в камъка.
Една мъничка пиния в червена земя –
нямам друг другар.
Всичко, което обичах, изчезна заедно със къщите, които бяха нови миналото лято,
а есенният вятър ги събори.