ЕДИН СТАРИК НА БРЕГА НА РЕКАТА

И все пак трябва да внимаваме къде вървим.
Не стига само да усещаме, нито да мислим,
ни да се движим,
не стига – тялото ти да е винаги в опасност,
застанало зад бойницата стара,
когато врящото масло и разтопеното олово
пръскат стените.

Да, все пак трябва да внимаваме къде вървим –
не накъдето мъката желае, гладните деца
и призивния вик на нашите другари
от другия, насрещен бряг,
нито нататък, дето шепне мастилената светлина
във временната болница;
фармацевтичното проблясване там до възглавницата
на храбрия младеж, когото оперираха на пладне,
ала по по-друг начин може би; искам да кажа –
като голямата река, извираща от езерата
в заключените дълбини на Африка,
която някога бе бог, а после стана път,
дарител, съдник – и накрая Делта.
Тя никога не е една и съща,
както разказват учените древни,
а все пак винаги остава едно и също тяло,
същата равна площ, същото корито,
със същата посока.
Не искам нищо друго, само просто да говоря,
да имам тази дарба.
Защото песента я натоварихме със толкоз музика,
че почна бавно да потъва.
Накичихме изкуството така богато,
че вече от позлата е разядено лицето му.
А време е да кажем малкото си думи,
защото утре нашата душа платната ще разтвори.
Ако ли мъката е за човека,
нима сме се родили само да се мъчим?
И затова си мисля толкоз много тези дни за
великата река –
това значение на нещо, което си тече
между дървета и треви,
между животни, що пасат и вода пият,
и между хората, които сеят, жънат,
и даже сред велики гробници и малки
жилища на мъртъвци.
Това течение, което следва своя път
и не се различава много от кръвта на хората
и от очите им, когато гледат право надалеч
без страх в сърцето си, без
всекидневното треперене за дребните неща
и за големите дори,
когато гледат право надалеч, подобно
скитника, свикнал да мери пътя със звездите,
не като нас, които вчера гледахме
затворения двор на спящата арабска къща
иззад решетките – как това свежо дворче
променя формата си – уголемява се и се смалява,,
и както гледахме, променяхме и ние
формата на копнежа си и на сърцето
във капката на пладнето – ний, търпеливата
мая на един свят, който ни пъди и ни сътворява,.
хванати във бродираните мрежи на един живот,
който бе истинен, а се превърна в пепел,
после потъна в пясъка,
оставяйки след себе си само едва забележимото
люлеене на палмата висока,
което ни замайва.

ЦАРЯТ НА АСИНА

Оглеждахме цялата заран крепостта.
Започнахме от сенчестата й страна, където
морето – зелено и без блясък
като гърдите на убит паун –
ни прие както времето приема – без прекъсване.
Жилите на скалата се спущаха отгоре,
сякаш оголени стебла на разклонена лозница;
увити, оживяваха от докосването на водата
под погледа, който ги проследява
и се старае да избегне люлеенето уморително,
губейки сили непрестанно.
Откъм сгряната страна – дълъг, оголен бряг.
И светлината драще с диаманти по огромните стени.
Никакво живо същество – дивите гълъби са отлетели
и царят на Асина, когото търсим вече две години,
незнаен и забравен дори от Омир –
само със една дума го споменава в „Илиадата“, и тя неясна,
захвърлена тук като златна смъртна маска.
Ти я докосна, помниш ли звука й? Кух в светлината,
подобно празна амфора, заровена в земята.
А ехото е същото – удари на веслата по морето.
И царят на Асина – празнота под маската –
е винаги със нас, навсякъде със нас, под едно име:
„Асина… и Асина…“
Децата му са статуи,
а страстите му – пърхане на птици
и вятър във пространството на желанията му
и корабите му – закотвени
в невидимо пристанище.
Под маската е празнотата.

Зад големите очи, зад устните извити,
зад къдриците, изчукани в златната покривка
на съществуването ни –
една тъмнееща се точка, която плува като риба
сред утринната морска синева – и виждаш:
със нас е непрестанно празнотата.
И птицата, която литна миналата зима
със счупено крило – труп на живота,
и младата жена, която си отиде
да си играй на лятото със кучешките зъби,
душата, която търсеше със чуруликане другия свят
и това място подобно на огромен лист платанов
привличащо пороя слънчеви лъчи
със древните си паметници и днешни скърби.
Поетът крачи бавно, оглежда камъните
и се пита: дали тук съществуват,
сред тези разкривени линии, височини,
завои низини, порои –
дали тук съществуват,
тук, дето се пресреща минаването на дъжда
със вятъра и разрушението –
дали тук съществуват движението на лицата,
образът на грижовността на тези,
които намаляха толкоз странно във живота ни,
на тез, които се превърнаха във сенки на вълни,
на мисъл във безкрая на морето,
или пък не – нищо не е останало, а само тежест
носталгията по тежестта на едно живо съществуване
тук, дето сме сега без корени,
извити като корените на страшната върба,
увиснали в безкрайно отчаяние,
а жълтият поток довлича бавно
отломки, изтръгнати от планината –
образи на лица, окаменели от решението
за една вечна мъка.
Животът – пустота.

Сражавайки се, слънцето-щитоносец се изкачва по небето.
От дъното на пещерата
един уплашен прилеп
се блъсна в светлината
като стрела във щит:
„Асина… и Асина…“
Не бе ли този прилеп царят на Асина,
когото търсим толкова прилежно
в този акропол,
докосвайки понякога
следи от неговите пръсти по тези камъни?

Превод Стефан Гечев