(1921 – 2002)

САМОТА

Не знам отивам ли нанякъде,
или се връщам,
изпитвам чувството, че никъде ме няма
и ако някой ме потърси,
и ако той е мойто щастие
ще се разминем неизбежно,
тъй както съм се разминавал винаги
с любимите неща.

Гората цялата блести от скреж.
По пухкавия сняг глухар е минал
и е оставил сребърна верига,
завързал е отсреща мурите
да не избягат може би,
но той къде е продължил,
все някъде отиваме?

Мирише ми на самота и на безкрайност.
Лазурът е отправена усмивка,
но към щастливите, а не към мен.
Смразяващата тишина наоколо
и златния отблясък на снега,
дори димът на хижата отсреща,
не ми говорят нищо.
Изпитвам чувството, че никъде ме няма!

КАКЪВТО СЪМ ТАКЪВ ЩЕ СИ ОСТАНА

Дори на косъм да виси живота ми,
ще се въртя подобно упорита пеперуда
около мойта светлина
и нека да умра от топлината й.
Зеленото тъй властно ме привлича
и тъй настойчиво ме мами като птица
да си кълва от забранени плодове.
Не съм бил вълк, цвета си да променям.
Очите ми не гледат към земята,
а точно в туй, което търсят
и хипнотично неизбежно ми доставят
което искам и обичам аз.
Какъвто съм, такъв ще си остана.

ГОРСКИ ПАЗАЧ

на Пиер Еманюел

Аз виждам често издълбани имена
по дънерите на брези и буки,
по горските заслони и беседки,
дори по недостъпните скали
тия безмълвни библиотеки
и сродници на вечността.
Не ви се сърдя за тези нарушения,
любители на майката природа,
но в тия издълбани имена
аз виждам колко много
човекът е измъчен
и жаден за безсмъртие!

НЕВОЛНО ОТКРИТИЕ

Трептят брезите с наедрели пъпки
и клонките им вече червенеят,
набъбнали от светлина и сок.
Снегът е снел в краката ми лазура
и аз вървя усмихнат
по сините ливади на небето
в една спокойна и набожна тишина.
Днес нямам никакви въпроси,
далеч съм от житейските тревоги
и знам, че цялата вселена съществува
да опознае себе си чрез нас.
Достатъчно е само да обичаш.

*  *  *

Там някъде във тъмното,
където шушнат и треперят
тръстиките и хвоща,
се тули спотаено блатото.
Но ако не е свитата
на фосфорните пламъчета
и подлудяващия крясък
на жабите с опулени очи,
които чезнат уморени
безкрая да зоват,
кой щеше да ти знае нещо
за техния досаден свят?

*  *  *

За път се сбират пъдпъдъците,
огласят с тъжния си крясък местността
и се прощават с хълмовете,
оставят им за спомен погледа си.
А те разплакани ги гледат,
че никога не са отлитали
и никога не са се връщали.

МОИТЕ СТИХОВЕ

Обичам ги преди да ги напиша,
когато са във мойто чувство
безмълвно плахи
и смътни като музика и болка.
Напиша ли ги, те са вече чужди.
Но никога не съм душевно сам,
отново почвам да обичам златното
зачатие
на ненаписаните стихове.