или ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА

Дали тук е мястото на тази глава и дали няма да изглежда като кръпка? Но когато някой рови из книгите, посветени на Балканите от времето преди Христа, не може да не се натъкне многократно на тезата, че полисът на атиняните например е по-висока степен на социално-обществено развитие, отколкото държавните обединения на признатите тракийски владетели.

Най-меко казано това са абсолютни измислици, почиващи не на факти, а на предпоставки, нямащи нищо общо с научната логика. За да се избегнат ненужните емоции, няма да цитирам имена, но все пак ще отбележа, че Горната теза се посреща с одобрение от почти всички специалисти по древна история на Балканите. Което не я прави по-верна.

Изваденият непреднамерено от една от многото публикации върху тракийската общност следващ цитат е типичен пример: „Траките не успяват… да достигнат до полисния тип на обществен живот…“

До тук и най-предубеденият читател сигурно вече е наясно, че огромна част от населението на Елада е било с тракийски произход, доколкото може да се говори за траки, елини или египтяни например. За да не става объркване, от тук до края на главата ще говорим за атиняни (като представители на полиса) и за траки (като общности, създали държавни обединения на север от Беломорските брегове).

До падането на Балканския полуостров под римска власт в южната му част така и не бива създадена някаква централизирана държава. В известна степен като теоретично изключение бихме могли да обявим за държава създаденото в Пелопонес от лакедемонците псевдодържавно обединение със столица Спарта. Множество са причините за неспособността на южните балканджии да създадат обществена организация от държавен тип, но основните са две – разпокъсаността на терена и пъстрият етнически състав на населението на юг от Тесалия (Тракия, Пиерия, Македония).

Едно племе рядко е можело да защитава успешно територия по-голяма от няколко десетки или няколко стотици квадратни километра. И то не за дълъг период от време.

„Полис“ в първоначалното си тълкувание по времето на Троянската война, та чак до към VIII в. пр.н.е., е представлявало населено място (да го наречем „град„ с прилежащите му села. Обществената му структура се е изразявала с властта на един род над останалите родове от племето – т. е. съществувала родово-общинна структура. Природните дадености на южната част на Балканския полуостров са такива, че изхранването на едно постоянно разрастващо се население е можело да се реши само по два начина. Първият е бил завладяване на полиса на някое съседно племе (или дори на част от собственото племе) и след изтребване на жителите му, обсебване на обработваемата им земя.

В тези междуособици пленници не са се взимали, защото победителите са имали предостатъчно производителни сили, но им е липсвало жизнено пространство, което било и в основата на вътрешноплеменните и между-племенните раздори. Вторият начин за осигуряване на „лебенсраума“ било предприемането на рисковано пътешествие към далечни земи с цел заселването им. Всъщност това било обикновено приложение на първия начин, но извършено в по-отдалечени краища. Третият радикален начин за решаване на проблема с прехраната е бил някой по-силен да избие самото племе. Това в общи линии били трите начина. Четвърти не съществувал.

Необходимостта от разрешаване на горния проблем породила както гражданските войни, така и „Великата гръцка колонизация“ – факт, признат от всички древни автори и от съвременните летописци, но дълбоко замаскиран под псевдотеоретични постановки. Истината е, че гладът заличава и последните остатъци на преклонение пред властващата родова аристокрация.

В същото време селяните не само били принудени от векове да дават живота си по бойните полета, но дори и когато излизали да орат на нивата, не се разделяли с копието и меча си. На практика те все повече се превръщали в пожизнени воини, за които човешкият живот не струвал и пукната пара, а насилствената смърт на владетеля (свой или чужд) възприемали като нормално природно явление. Изчезнала сакралността на властта – царят престанал да бъде бог и се превърнал в обикновен смъртен, но с повече храна на трапезата си – т. е. още по-желана плячка.

Напрежението сред жителите на Южните Балкани се натрупвало и разраствало лавинообразно, докато накрая помело всичко по пътя си от IХ-VIII в пр.н.е. насам. Появили се първите „демокрации„. Думата е от хето/лувийски произход означава „власт на народа„. Реалната й същност е, че някоя стигнала до дъното шайка отчаяни главорези от беднотията увлича след себе си масата озверели от глад обезземлени селяни и лавинната им стихия помита свещените институции на обожествените монарси.

Узнали веднъж, че във вените на царя-бог не тече амброзия, тълпите (охлосът) вече нямат никакви морални, религиозни или социални задръжки – за тях боговете стават смъртни. И идва векът на желязото – на меча. Единственото свещено нещо, което остава, е ВЛАСТТА.

И най-пропадналият, и най-смиреният разбират значението на властта като извор на богатство, т. е. на осигуреност срещу глада и мизерията. Идва разбира се и следващата решаваща крачка – тиранията. И тази дума е с малоазийски произход, пренесена вероятно от препатилия Кадмос и съратниците му.

Разликата между демокрацията и тиранията е, че при втората най-безскрупулният от безскрупулните взима еднолично властта от демоса (мнозинството) и се превръща в цар. Отличието от предишните владетели е, че може и да не бъде аристократ. Ако пък е от царско потекло, само въздъхва облекчено, защото, за разлика от царя, няма нужда да се съобразява с традиции и морални ценности, с обичаи на прадеди, а само с необходимостта на момента. А тя е една – да запази властта на всяка цена и с всички средства.

Макар че историята не познава тиранин, доживял до дълбока старост. Кръв, убийства, измами, пак кръв, кръв, кръв… Това е т. нар. елинска Гърция в периода, в който създава идеализираните си полиси, издигайки се в цивилизовано отношение на ново високо стъпало. Колкото по-гаден и подъл, толкова по-цивилизован. Изглежда това е било мотото на великите атиняни, беотийци, пелопонесци и т. н.

Популяризатори и сериозни учени пляскат с ръце и ахкат как древният атинянин успял да издигне съзнанието си до индивидуализма и как за пръв път се освободил от съзнанието за безимена единица в колектива. Че какво му е оставало на атинянина, набутан в тесните градски пространства, загубил минало, род. богове…. с едно бъдеще, в което, ако не убие, ще го убият. Дори да е искал, жителят на полисите не е имал голям избор по отношение на доброто и злото, на привързаността към традицията и отхвърлянето на исконните богове, ако е желаел да се претопи незабележимо в гмежта на агората и да оживее поне до следващия ден.

Докато в Юга на Балканите ври и кипи, на север от Бяло море животът тече тихо и кротко в руслото си и само от време на време някой племенен династ решава, че трябва да покаже мускули. Тогава събира наличната си войска и нахлува в земите на някой от съседите. Ако го победи прави го „парадинаст„, т. е. подчинен на главния династ, налага му годишен данък и се връща в земите си. Ако не успее, пак се връща – но без данъка и без плячка. При това с опасността някой от фамилията да му спретне преврат и да му тегли ножа поради доказана некадърност. На това в историческата наука му викат „династични борби„.

Иначе – боговете изсипвали благодат. Земя за изхранване имало предостатъчно. Рудни изкопаеми като злато, сребро, мед, желязо, олово – трябвало само да има кой да копае. Климатът – и да те мързи да боднеш семе в земята, пак нещо ще израстне от тлъстите почви. Реките пълноводни и богати на риба, в горите – от заек до мечка. Кой да се разселва и защо?

Народонаселението не искало много – храна имало, владетели имало, богове имало. А като свършела кърската работа – празници през ден, за да остане време и за изтрезняване. Ненапразно им завиждали на ебоусн – „живеещите щастливо„.

Зле били всъщност само владетелите – рода голяма, пара-династи много. Никога не можели да бъдат сигурни кой в кой момент се е нацелил в креслото им. Затова измислили хитра система – никаква постоянна резиденция. Разпръсвали по подобие на малоазийските владетели от хатитската група резиденциите си по цялата територия на подвластните племена. Пристигали внезапно и внезапно си тръгвали, без определена схема и маршрут. Така постигали няколко цели.

На първо място увеличавали личната си сигурност, защото много трудно биха могли да бъдат изненадани в клопката на определени рутинни действия. На второ, парадинастите никога не били сигурни кога може да пристигне на инспекция владетелят, а това ги поддържало в постоянно напрежение и не им позволявало да се отпускат и да вършат едни или други беззакония. И накрая, владетелят винаги и навсякъде разполагал с готови хранителни припаси, които парадинастите му били длъжни да съхраняват в отличен вид, така че веднага да поднесат на внезапно пристигналия властник готова трапеза.

Всъщност можем да кажем от днешна гледна точка, че тракийските владетели разполагали с огромни военновременни запаси, от които в мирно време винаги можело да се отдели достатъчно в екстремна ситуация – наводнение, предълга и сурова зима, суша. Топографските данни и геологическите проучвания обаче показват, че в онези времена климатът в Тракия, въпреки митовете за суровия му характер, бил много по-благоприятен за населението, отколкото е днес например.

Изобилието от храна, сравнително лекият и обезопасен живот, плюс отличната държавна организация при тракийските владетели, позволили на населението на север от Бяло море в продължение на десетки векове успешно да устоява на чуждия натиск и да запазва независимостта си (дори и частична в ролята на васали по времето на Римската империя). Докато накрая не се появили дивите преселници от североизток – славяните и хунионидите.

За тези десетки векове траките създали държавни обединения като известните ни Одриска и Македонска държави, чиито царски дворове владеели кажи-речи половината от тогавашния познат свят. А Александър III Македонски завладял (макар и само за едно велико мигновение) целия свят.

Обрисуваната до тук идилия обаче от началото на последното хилядолетие преди новата ера постоянно била нарушавана от един досаден дразнител – непрестанно нахлуващите като изгладнели скакалци далечни братовчеди от южната част на Балканите. Малоазиатският елемент от Юга на Балканите обикновено мигрирал обратно към земите на прадедите си в т. нар. впоследствие Йония.

Траките, установили се преди векове по земите на днешните северни части на Турция и Гърция, и изпитали първи на гърба си последиците от „роднинското“ нашествие от юг, никак не гледали с добро око на пришълците. Често последните били клани до крак, както се случило при Орон Тейхос, където 10 000 атиняни оставили костите си. По-често обаче кръвта надделявала и местните пускали колонистите да се заселят около крепостните стени на укрепените си градове.

Те пък, нали горките си нямали и на новото място земя, веднага се залавяли за търговия. Край крепостните стени на старите градове израствали цели покрити битаци от временни постройки, наричани с гордото име „емпориони„, т. е. пазари.

Новодошлите обикновено пристигали с по една скъсана торбичка на гърба си, но с богат опит в индивидуалността (виж по-горе) и прекрасно знаели, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Затова пуснали срещу „живеещите щастливо“ целия си арсенал от социални умения в притворството. Мамели, вкарвали местните в задължения (дългове) и им прибирали после имотеца, женели себе си, синовете и дъщерите си за местните велможи, осигурявайки си достъп до аристократичния елит.

И правели пари. Трупали пари и покварявали братовчедите си, докато така успели да влязат под кожата им, че накрая възприемчивите местни започнали сами да играят някои не много коректни игри както в областта на външната си политика, така и в династичните борби помежду си. Цивилизовали се и севернобалканските диваци, така да се каже. Макар че и до края гледали на атическите си братовчеди с презрение заради хищните и алчни погледи, с които последните оглеждали мирно натрупаните богатства на тракийските градове. Мирни, разбира се, според тогавашните разбирания, които определяли и пиратството като напълно доходна и почтена професия.

Накрая, преди да завършим тази глава с най-важното в нея, само няколко думи за духовността.

Че и атиняните са били траки като анхиалосците (днешният град Поморие) няма съмнение. Разликата обаче е била в духовната нагласа на едните и на другите. Атинянинът се изражда поради обективните исторически обстоятелства до меркантилен прагматик, за когото дори златната статуя на Зевс не е творение на изкуството, а доказателство за могъщество и последна резерва за набавяне на пари за наемници.

Анхиалецът и до края на античността си остава един тих провинциалист, загледан най-вече в душата си и загрижен повече за нейното здраве, отколкото за трупане на материални облаги. Може би защото живеел в достатъчно задоволено всекидневие и имал време да съзерцава звездите и да се замисли за вечността. Сигурно затова от неговото семе се раждат Орфей и Тамирис – божествените певци на хармонията. От Атина пък се пръкват пренаписвачите на историята, които пренареждат митовете и легендите така, че от първичните им текстове оцеляват само жалки останки, богато „гарнирани“ с правдоподобия.

Ужасно е, когато се четат студии на съвременни български автори, в които всичко тракийско се обявява за гръцко, а щом се стигне до наследството на тракийската култура, шаблонното изречение е: „…за съжаление повече епиграфски данни и археологически артефакти не съществуват, така че…“

Ами, откъде да съществуват в България? Лепната като южна кръпка на Балканския полуостров и далеч от всички централни пътни артерии, земята на днешна Гърция реално никога не е била разорявана, дори и чужд крак да е стъпвал на териториите южно от Тесалия. Гръцкото освободително въстание от XIX в. пък привлича съчувствието на цялата световна общественост и нововъзникналата държава бързо и успешно успява да използва момента, за да си припише като свое абсолютно цялото минало на Балканите. А светът се юрва да разкопава „гръцките“ руини. И продължава да налива пари и да копае.

В същото време кръстопътната територия на днешна България не десетки, а стотици пъти е била прегазвана от преминаващи през земите й нашественици. Каквото е останало след тях, лежи на всеки квадратен метър от земята ни. Но няма пари. Няма и пропагандатори. Има само страх от заемане на позиция. Тук ще изневеря на линията си да не цитирам автори и произведения, но се успокоявам от мисълта, че извадките са взети от „Кратка енциклопедия Тракийска древност„, в която вината се размива, защото е колективно недоразумение. Най-меко казано.

Започвам директно с цитат от първа страница: „Абдера (Abdera) – елинска колония… А. е основана първоначално към средата на VII в. пр. н. е. от преселници от Клазомене на малък остров до южния бряг на дн. Измирски залив. Скоро след тази първа колонизация А. е разрушена от съседните трак. племена. Градът е основан отново към средата на VI в. пр. н. е. от колонисти от йонийския град Теос – на западния бряг на Мала Азия, северно от Ефес…“

Само два реда по-долу (Забележете!!): „… Според елинската митология А. получава името си от Абдер – приятел на Херакъл. Той го придружава при отвличането на знаменитите кобили на царя на бистонитеДиомед…“

Край на цитата. Достатъчен е и до тук. Според автора на цитираните части от статия (изброен в справочника с 8 (осем) книги на тракийска тематика) Абдера бил основан към средата на VII в. пр. н. е. Да основеш, означава да създадеш, да сътвориш това нещо на голо място. На пет реда авторът два пъти го основава за два века. Като през столетието между двете „основавания“ не му дава никакъв шанс за съществуване.

Всъщност това е дреболия, ако имаме предвид, че ученият отнема от историята на Абдера поне 5 (пет) века. Защото от втората част на цитата се вижда, че Абдера е основан най-малкото от Харкалеос. Той не би могъл обаче да живее по-късно от средата на XIII в. пр. н. е. Нещо още по-лошо. Митът разказва, че градът само бил наречен на името на изядения от свирепите кобили Абдер.

Великият цар на бистоните Диомед обаче явно не е живеел в пещера. За да е бил толкова могъщ, че да се опре дори на великия Харкалеос, със сигурност е имал зад гърба си достатъчно войска и народ, които все някъде е трябвало да приютява. Поне в едно спретнато малко градче. Етимологията на името Абдера – „далеч от планината„, пък показва, че дори митът за Абдер е измислен доста по-късно от основаването на града – от бистоните или от техни предшественици.

Сигурно авторът на статията би казал, че липсват епиграфски данни за времето преди „гръцката“ колонизация и той като сериозен учен не би могъл да обявява за реален факт нещо, което не е потвърдено поне от три различни достоверни източника. А ако някой вземе на този автор рожденото свидетелство, паспорта и книгата за адресна регистрация, той би ли престанал да съществува… Явно да.

И в историята, както във всички други науки, фактите съществуват, за да може да се мисли върху тях. Малко по-надолу в статията си авторът пише, че по време на войните между Атина и Ксеркс последният, след поражението си, намерил подслон едва в Абдера. Изводът на автора е, че „В града очевидно има също и влиятелни привърженици на персите„. Очевидно има, но то не е станало ясно за автора. Защото не е успял да направи връзката между мидиеца Ксеркс и жителите на Абдера.

А плиткият номер (ама съвсем на повърхността) е там, че втората вълна на пришълци идва от йонийския град Теос. Този град е бил разположен северно от Ефес. Северно от Ефес е разположен и град Клазомене, откъдето тръгва и първото ято прелетни „скакалци“. Проблемът при заселването и на първите, и на вторите е, че слизайки на северния беломорски бряг, те попадат на чуждоплеменно окръжение – на траки. Затова и първите са разбити, а вторите приемат радушно Ксеркс. Достатъчно е било авторът на статията да хвърли бегъл поглед на картата от онези времена, за да види, че неговите „йонийци“ не са били онези ,йонийци“, за които той е мислел, а мидийци, перси. Може и с малко поомесена кръв, но в общи линии едноплеменници на Ксеркс.

Все пак дори и тази грешка би могла да се прости на автора на статията, но кощунството със сребролъкия бог на Слънцето е крайно неприятно. Ето какво пише по-нататък специалистът по тракийска история:

„Епитетът Дерапнос (на Ситалк-Аболон – бел. моя) е от трак. произход и показва, че гражданите на А. възприемат отрано в своя пантеон едно местно трак. божество, чиито култ постепенно се слива с култа към тяхното собствено божество Аполон.“

Е, да си траколог и да обявиш исконния тракийски бог Дерайнос само за епитет на хето/лувийско божество, си е направо груба грешка. Пак меко казано. Досадното е, че в целия справочник на практика няма статия, която да не повтаря подобни недодялани, неверни и заблуждаващи тези. Това е причината да спрем с цитирането още на първата статия. Тя е предостатъчна, за да онагледи днешното състояние на българската тракология като научна дисциплина.

Все пак преди края на тази глава е необходимо да обърнем внимание на един все още много болезнен проблем. Действителността разгроми другаря Ленин като практик и показа несъстоятелността на теориите му. Теоретикът Енгелс и съратникът му Маркс обаче продължават да шестват из мозъците на прекалено много представители на науката. Световната история не се е движела по начертания от тях път: първобитно общество – родова община – робовладелство – феодализъм – капитализъм – комунизъм.

Не би и могла. Всяка територия (дори не страна, държава и т. н.) се е развивала според специфичните си условия. По времето на робовладелска Атина в земите северно от Родопите е била развита формата на феодализъм (не на родова община!), защото това е била най-удобната обществена формула, осигуряваща благоденствие на местните жители. Чак римляните връщат Тракия назад в историческото й развитие с цяла една социална формация.

Но това не е единственият случай в историята на днешна България, когато външни варвари затриват огромната култура на населението от нейните земи. Петнадесет века след римляните в земите на Тракия нахлуват други варвари – османските тюрки (турци). Разпадащият се феодализъм по нашите земи противопоставя на надъхания раннофеодален турски фанатик само интелектуалното си превъзходство. И губи главата си под ударите на грубата физическа мощ – меча. Какво да се прави – варварството винаги е печелело победа в първите битки. После всичко си идва на мястото. По-опасни са другите варвари, за които говори великият гръцки поет Кавафис – варварите у нас.