Да започнем с бащата на боговете – Зевс. Името му е родителен падеж на корена deo-, teo- и т.н. разнописание, който е с общ индоевропейски произход и означава изобщо „бог“.

В елинската митология той обаче се изписва Zυ, което буквално преведено означава „на Бога“. Известно е, че от древни времена по цял свят вярващите са били под забрана /табу/ да произнасят името на бога, на божеството и затова често пъти го замествали с описания, като основната формула била „онзи, който прави… това и това“.

Случаят със Зевс е точно такъв. Δευς се заменя с „/онзи, който изпълнява функциите/ на Бог“. Подменянето на божието име с определение говори за много древния характер на Зевс като бог и той явно е бил общ за целия индоевропейски ареал като изразител на божественото начало изобщо. Неслучайно идва на власт веднага след баща си Кронос. Митологията твърди, че страхувайки се за властта си, Кронос поглъщал всичките си деца. Това само дава точния ключ за разкриване на реалното име – Хронос, т.е. всепоглъщащото време.

Колкото до идеята да търсим произхода на Зевс в Крит, в Анатолия или на Балканския полуостров, то тя е напълно безсмислена. Всяко от пристигналите на Балканите племена е „раждало“ своя Δευς там, откъдето идва. Най-разпространеният „критски“ вариант просто се е оказал най-компромисен за анатолийци и балканци.

Хера, божествената най-официална съпруга на Зевс, също като Кронос узаконява името си благодарение на съществуващия в историческия индоирански праезик дифтонг „кх“. Произнасял се е дълбоко някъде в гърлото като единен звук. Този дифтонг често е давал и дава възможност за спекулации със съществителни имена /а и глаголи/, в които се съдържа. Чак до комичното разделение на прабългарските владетели на „канове“ и „ханове“ при положение, че ако следваме историческите правопис и произношение, и едните и другите са само „кханове“. Ако сложим едно придихателно „и“, ще се получи „икхан“, също правилно от гледна точка на фонетиката.

И в четирите случая става въпрос само за едно – прабългарска владетелска титла. Ако бащата на Зевс е трябвало да стане Кронос, за да се различава от времето – Хронос, то на божествената му съпруга се налага да приеме името Хера, за да се различава от Κηρ/ε/ – съдба, дух, душа, смърт; т.е. съпругата на Бога е неговото проявление като съдба и дух. В случая не особено сложна подмяна. Доста по-объркана е съдбата на брата на гръмовержеца Зевс – Посейдон. В един от споменатите вече митове за състезанието между Атина и Посейдон, действието се развива на територията на град Атина. Богинята предлага в дар маслиново дърво, а Посейдон – кон. Атиняните избират маслината, а с този жест отхвърлят като покровител морския бог.

Интересен е подаръкът на Посейдон – сухоземно четириного. Като не намират по-правдоподобно обяснение, тълкувателите на митовете обясняват, че всъщност жестът бил символичен, а ставало въпрос за игра на +65955вълните, която приличала на бяг на табун коне. С други думи, Посейдон предлагал на атиняните познания по корабоплаване, но те предпочели мирното земеделие, чийто символ била маслината. Звучи добре. Но не е вярно. Защото Посейдон наистина пръв показал на атиняните жив кон. И това станало малко преди края на ХV в. пр.н.е. – по времето, когато богът /а по-точно племето, което вярвало в него/ пристигнал на Балканите. Тогава се случили колизиите му и с Хелиос, и с Хера.

Митолозите търсят корена му в Мала Азия и свързват името му с морска дълбочина: Ποταμος – река, правилно предполагайки, че преди да стане морски, е бил речен бог. Като ирония на съдбата обаче, точно в този случай названието „Посейдон“ не идва от предишното му занятие на речен бог, а от Βυθος – морска дълбочина, и от Βυσσο – θεν – „от дълбочина, дълбоко“. Премятането на „Β“ в „Π“ е доста често срещано явление. Предположението за небалканския характер на Посейдон се подсилва и от многобройните начини за изписване на фонемата „Посейдон“, което показва, че и до късната античност богът по някакъв начин си остава чужд за Балканите.

Търсенето му из Анадола обаче не би могло да доведе до успешен край. Ако богът на моретата бе роден там, то на него не би му се налагало да се бори с Атина за сърцата на племената, обитаващи полуострова, наречен в по-късни времена Атически. Една податка за произхода на Посейдон е свързана с мита за елевсинеца Евмолп, който според легендата, бил син на морския бог. Митографите ни съобщават, че Евмолп бил отгледан в Етиопия от дъщерята на Посейдон – Бентесикюме /Бентесикиме/. В Етиопия живеело и почти цялото останало потомство на бога – ето я податката. По-интересно е името на дъщерята – Бентесикюме. Ако го изпишем правилно в оригинал – Βυθοσ-ε-κυμη – ще се получи „вълна, родена от морските дълбини“. Преведено от поетичния език на древните на скучен новобългарски, името Битосекюме /така би трябвало да се изписва/ ще рече „дъщеря на Посейдон“.

Скучно тълкуване наистина. Но вярно с оригинала. Аτδης – Хадес, другият брат на Зевс и вседържател на подземното царство на душите. Етимологията на името му е сравнително лесна за извеждане. Идва от ατδος – вечен. В същото време почти същото изписване имаме и за „тъмен“ – ατδνης, както и за ατδως – „уважение, почит, страх“. Няма да сме далеч от истината, ако заявим, че по отношение на владетеля на мъртвите чувствата и на древните, и на нас са едни и същи – страх и уважение пред тъмната сянка на смъртта, която за разлика от живота е вечна и неотменима. Така че трите думи са не само близки по изписване, но и по изпитване на чувствата ни.

Всъщност дори и пред смъртта усещането за хумора и парадокса може понякога да не ни напуска. Сигурно затова народната етимология на древните е извеждала името на Хадес от αδη-φαγος – „лаком, ненаситен“. Специално за неговия произход пък не си заслужава да се спори – Хадес е навсякъде и винаги там, където поне за мигновение е стъпил човешки крак, защото смъртта е неизменна част от самото ни раждане. Атина е най-могъщата богиня в олимпийския пантеон и дори Хера гледа да си няма разпри с това чедо на великия си съпруг. Миналото на Аθηνα е едно от най-тъмните. Легендите разказват, че тя се родила от разцепената с топор глава на Зевс като зряла жена, при това в пълно бойно снаряжение и със статут на богиня на мъдростта. Днес на звездния небосклон може да бъде издигнат само поп идол и то от мощна звукозаписна компания.

Няма да бъде преувеличено, ако заявим, че същото се е случило и в древността с Атина, макар че ролята на мецаната е била играна от друг. На дорийски диалект (пряка реминисцендия на трако/пелагийския) името й се изписва Аθανα, което означава „безсмъртната“. Този епитет обаче не ни води до никъде, поне по отношение произхода на богинята, който още според древните автори е твърдо „пределински“. Във всеизвестните произведения „Тимей“ и „Критий“, в които се разказва за потъналия легендарен континент Атлантида, Платон ни оставя и следните редове:

„Има в Египет, ни каза Солон, на върха на Делтата, където Нил се разделя на отделни ръкави, един ном, наричан саитски, откъдето бе и цар Амазис. За жителите му основателка на града им е някаква богиня, по египетски на име Нейт, а по елински както се казва, Атина. Те са много приятелски разположени към атиняните и твърдят, че по някакъв начин са роднини с тях.“

Този цитат от Платон е един от малкото що-годе достоверни източници, от които могат да се почерпят сведения за произхода на богинята Атина. Според Платон египетският град се наричал Саит, но повечето древни автори предпочитат формата Саис. Според местните жреци, които разговаряли с предтечата на Платон – Солон, градът бил основан някъде към края на четиринадесети век (пр.н.е.) (Нека напомним, че под „основан“ древните най-често разбирали „заселен“ от нови племена.)

Пак според Саиските жреци, Атина на Балканския полуостров бил основан четвърт век преди това или някъде в началото на същия ХIV век пр. н.е. Звучи малко шокиращо, но градът, станал символ на древна Елада, е всъщност толкова млад – със стотици години по-късен от градове като Микена или Тиринт. Но е факт, както ще видим в следващите редове. Богиня-покровителка на град Саис била Нейт (или Нейтх), която се изписва Νέτθ. Знайно е, че египтяните и древните обитатели на Балканите и Мала Азия четели и пишели от дясно на ляво, докато някъде от края на миналото хилядолетие на Балканския полуостров започнали да четат и пишат от ляво на дясно. Огледалният обрат на Нейт тогава ще се чете като „Тин“ или сричковият образ на това писмо би изисквал само с консонантите T. N.

Прибавяането на гласните би могло да доведе до няколко десетки разночетения като: Итона, Атана, Атина, Етона, Отена и т.н. Но да се върнем на египетската богиня. Според египтолозите, Нейт е позната още от IV хилрядолетие пр.н.е. като богиня на номадските племена, скитащи около и източно от делтата на Нил. По изображенията й (въоръжена с лък и стрели) те предполагат, че е имала доста войнствен характер, още повече, че додинастичната епоха вече е представена като владетелка на Северен Египет, с червена корона на главата, символ на властта на фараоните от Делтата. Тръгвайки по вярната следа обаче, по-нататък ортодоксалните египтолози неизменно добавят: “По произход богинята вероятно е от град Саис, където винаги е била почитана.“

Нелогично е, на първо място, древната богиня от IV хилядолетие пр.н.е. да „произхожда“ от град, основан не по-рано от 1990 г. пр.н.е. На второ място, Нийт пристига в Саис в достатъчно „зряла възраст“, за да й е необходимо да се ражда отново. Объркването в тълкуването вероятно се дължи на превратностите в историята на град Саис, който не само е бил многократно разрушаван и възстановяван, но и влажният средиземноморски климат е заличил до наши дни почти всичко от древното великолепие на една от хиксоските столици в Нилската делта.

Казахме вече, че Саис е бил основан някъде в началото на второто хилядолетие пр.н.е. и това са сторили нахлуващите хиксоски племена. Ако потърсим аналогия на името му с разположения близо на изток Танис, то най-вероятно Саис е изопачено име на хетския бог на Слънцето Сиус. Т.е. градът на Нейт се е наричал „Божи град“ или „Градът на Слънцето“. И докато Тоник е бил владение на лувийски преселници, Саис е приютил анатолийските им съседи хетите.

Вижда се, че Саис е основан много по-рано, отколкото твърди пред Солон египетският жрец. Свещенослужителят обаче не греши – той само съобщава на госта си, че малко преди 1300 г. пр.н.е. град Саис приема нови заселници. Това става по време на фараон Минмара Сети I (1318 – 1304 пр.н.е.), когато хети и либийци на два пъти правят опити за завладяване на Делтата. Тази двойна напаст за земята на фараоните поставя трудна задача и пред изследователя на произхода на богинята Атина, защото тя има аналог както при хетите, така ипри либийците (източните либийци, т.е. живеещите в земите на днешна Палестина, тогавашни западни семитски племена). В западносемитската митология съществува една богиня на лова и битките наречена Анат. Анат е девица-воин, жестока и непреклонна.