Анат е девица-воин, жестока и непреклонна. В доюдаистичния период на древните евреи е съпруга на Яхве (Йехова), а в египетската митология се явява като съпруга на бога, когото древните обитатели на нилската долина свързвали с източните либийци – семитите, и който бил почитан в Делтата още от времето на Старото царство. Анат имала като девствена богиня-воин поклоници и на остров Кипър. Образът на богинята-воин поставя по този начин пряка връзка между западносемитската Анат и саиската Нейт. Този образ обаче е от един много стар митогенен слой. Ето само няколко примера:

Наная – дъщеря на върховния бог Ан (Ану) в акадската митология, богиня на плътската любов и на войната.

Нисаба – същата богиня, но в шумерската митология, с друго име и освен горните задължения, изпълнява ролята на покровителка на науката и изкуствата.

Нане – богиня от арменската митология, дъщеря на върховния бог А(ху)рамазда, присъщи й били функциите на богиня на войната. Култът й се преплита с култа на Анаит (Анахит), а в елинистичния период била отъждествявана с Атина. Културолозите предполагат с голяма вероятност, че произходът й е от земите на днешна Северна Сирия, а, както видяхме във втора глава, там е прародината на арменците-кадмеи.

Дисани – богиня на плодородието в нуристанската митология, дъщеря на върховния бог Имра. Интересното е, че тя излязла напълно оформена от дясната гръд на баща си и обикновено била изобразявана като дева-воин, въоръжена с лък, колчан и кинжал.

От горното изброяване, което не е пълно при това, се вижда, че още от IV хилядолетие пр.н.е. съществува един тип богиня, при който с известни вариации се наблюдава натрупване на две основни функции: 1) дева-воин и 2) покровителка на знанията. Тази богиня винаги е дъщеря на върховния бог и почти винаги се ражда от някоя част на тялото му напълно оформена. Характерен в това отношение е един частично запазен анатолийски текст на хетски език, в който бог Кумарби погълнал семето на победения си баща Ану.

От това семе впоследствие се родил(-а) бог (богиня), след като Кумарби бил разцепен с топор (раждането на Атина от Зевсовата глава!) на „доброто място„. Анатолийският мит не уточнява кое е това „добро място„, но, както видяхме, то може да бъде навсякъде по божието тяло – гърди, глава, бедро (Дионис) – вариантите не изменят същността на мита.

Видяхме, че саиската Нейт първоначално също е богиня-воин. В по-късните периоди обаче тя все повече започва да се проявява като покровителка на тъкачеството и особено на тъкането на лен – функция, която се отнася към битието й на владетелка на знанието, макар и в чисто практичен план. С тъкането е свързан и един друг мит, в който обаче участва познатата ни балканска богиня Атина. Действието се развива в анатолийския град Колофон (между другото един от претендентите за родно място на Омир).

Там на някакъв бояджия на тъкани на име Идмон се родила дъщеря Арахна. Била прекрасна тъкачка на лен и се възгордяла дотам, че дръзнала да се състезава със самата богиня, покровителстваща този занаят – Атина. Арахна била победена, разбира се, и превърната на паяк. Митът е поучителен за съдбата на богоборците, но в случая нас ни интересуват два други факта. Първо, че Атина и Нейт са покровителки на тъкачеството. Нека си припомним от втора глава връзката „колхидски лен – сардински лен… – саиски лен„. Второ, действието се развива в Колофон, който е на територията на по-късна Лидия, населявана преди това от хети и лувийци.

Изложените дотук факти, както и предходните разяснения и примери, ми дават правото и възможността да заявя, че прародината на египетската Нейт и на балканската Атина е една и съща – Югозападна Анатолия. За съжаление данните, с които разполагаме, все още не могат да дадат ясен отговор от кой точно град на Югозападна Мала Азия тръгват на запад и на юг носителите на култа към Атина/Нейт. Причината е, че в анатолийския пантеон една и съща богиня носи различно име почти във всеки отделен град и само общите функции на отделните „градски“ богини ни помагат да установим идентичността им като една и съща митична фигура.

Вярвам обаче, че рано или късно някой археолог щастливец ще достигне при разкопките си ония артефакти, които ще му позволят да извика радостно: „Ето, от този град са тръгнали преселниците, нарекли градовете си в Египет и на Балканите Саис и Атина.“ Тогава напълно ще се изяснят думите на саиския жрец, който твърдял, че атиняни и саисци са от един племенен корен.

Светлолъкият бог Аполон, един от най-неуморимите богове, чиито задачи никога не се свършват. Съвместното построяване от него и от Посейдон на крепостните стени на Троя обаче е делото, което, ако не бе извършено, не би довело и до написването на настоящата книга. Още по-важното е, че двата бога всъщност символизират съюза между тевкри и дардани, защото Аполон е бог на дарданите. Според митологията Аполон е роден заедно с близначката си Артемида от заченалата от Зевс Лето на специално създадения за целта остров Астерия, наречен впоследствие Делос.

Този остров наистина трябва да е бил специално измислен, за да оправдае странния произход на т. нар. класически образ на сребролъкия бог. Кодифицираното за поколения име – Аполон, всъщност е изкривяване на истинското му название Аболон: от (βολεω -„хвърлям, стрелям, особено с лък“. Нищо ново с познатото ни прехвърляне на „β“ в „π“. А и нали едни от постоянните епитети на Аполон са „сребролък„, „светлолък„, „стрелец„, „богът с лък“ и т.н. В познатата ни митология, наречена старогръцка, обликът на бог Аполон е безкрайно променлив. Освен че бил Музагет (предводител на музите), символ на слънцето и на просветителската светлина, светлокосият бог бил носител на светкавичната смърт, на чумата, а понякога отнасял и душите на умрелите. В тази си роля Аполон често бил свързван в Стария завет с ангела на смъртта Абадон, а по-късно различни християнски секти открито и директно смесвали в един образ Аполон и Абадон.

Изненадата все пак предстои. Оказва се, че Аполон (Аболон) е само един прякор на бога от Делфи, наричан в ранни времена Ситалк. Точно така – Ситалк, както се нарича не само един цар на одрисите от V в. пр.н.е., но е име и на мнозина други тракийци. „Ситалк“ се нарича и обреден танц за плодородие на траките-витини. (траки, както вече казах, е безкрайно размито понятие и тук ще го използвам само като помощно средство). Според специализираната литература, Ситалк идва от σιτος – „жито“. Изложените дотук факти показват, че Ситалк-Аболон в началото е бил типичен тракийски бог на плодородието.

Самата дума σιτος следователно съвсем не е „старогръцка„, а тракийска. Нещо повече – на учените отдавна е известно, че най-старата посветена на Аполон статуя (излята от бронз и висока цели 15 метра!), която се намира в най-старото светилище на Балканския полуостров – Делфи (светилище с доказан тракийски произход), се е наричала Ситалк. Това е истинското име на тракийския бог, свързан със Слънцето и вегетацията, с пролетта и светлото начало. Векове по-късно някой си прави големия труд да създаде съвсем нов остров, за да тегли на него ножа на Ситалк и да създаде от тленните му останки някакъв нов и неуместен Аполон.

Артемида – сестрата на Ситалк-Аболон. Името й се изписва Артецц – доста рядък правопис, без типичните за късноантичния език окончания. Казахме вече, че първоначално Ситалк-Аболон е бил бог на плодородието. Омир, Хезиод и следващите след тях отреждат за Артемида лова и раждането. Първоначално обаче девствената богиня е олицетворявала Луната – логично, след като брат й е слънчевият бог.

По-интересното е, че името й идва от αρτος – „хляб, храна, хранене„. Т.е. отвореният от брат й Ситалк пролетен цикъл със засаждането на зърното при нея се затваря с крайния резултат от полския труд – хляба. С основание можем да твърдим, че първоначално близнаците богове са били полски божества, свързани с труда на селянина. И ако слънчевият Ситалк е отговарял за вегетацията, за растежа, то Артемида е била богиня на урожая.

Потвърждение на тази теза можем да намерим в един от митовете от по-стария пласт на античната митология. В него се разказва, че Артемида наказала царя на Каледон Ойней, като изпратила в полята му страшния каледонски глиган, защото владетелят забравил да я почете при отрязването на първия житен сноп, който задължително трябвало да бъде посветен на нея. Показателно е, че в Спарта, където старите традиции се запазват до най-късни времена, Артемида е почитана не като девствената ловджийка от пренаписаните впоследствие митологични роли, а като божество на плодородието. Предполагаемо с тази й функция е свързан и анатолийският култ към ефеската Артемида Полимастос (многогръдата) – символ на плодородие и урожай.

Логично заключение от горните редове е, че думата αρτος също не е гръцка, а тракийска. Още повече, че гърците си имат и друга дума за храна – βρωμα, която освен това е по-използваната във всекидневието, т.е. тя е местната. В подкрепа на тракийския характер на името Артемида е и една друга много важна подробност. В по-късните си превъплъщения Аболон е наречен и Сминтей (Миши) или Сминтоктонос (Мишкоубиец), което би трябвало да говори за ролята му на пазител на полята от мишата напаст. Тълкувателите на този прякор на сребролъкия бог обаче явно не са знаели истинското му съдържание. Аболон е бил наречен Сминтей не като изтребител на мишките, а като техен цар.

Древните анали ни разкриват, че за траките (но не и за гърците) полската мишка е била символ на богатството. Ето защо Ситалк Сминтей е тракийски, а не гръцки бог. С тракийски произход е и втората част от името на Артемис – мис, т. е. μυς (мишка). Така името на богинята става „миши хляб„. Самият израз „миши хляб“ за древните означавал толкова богата реколта, че от нея спокойно можело да се остави и за храна на мишките. Виждаме следователно, че Ситалк и Артемис са изконни тракийски богове, получили впоследствие нови роли при разпределението на функциите на олимпийските богове.

Потвърждение на изложеното становище идва и от името на тяхната майка – Лето. Освен под това име, тя е известна и като Лато, Летона или Латона. В речника името й е изписано като Λητω. На предната страница на старогръцкия речник обаче има една самотна думичка, без производни наоколо – ληθη, което означава „забрава„. Знаем, че за древните „забрава“ и „смърт“ са били взаимозаменяеми синоними. А и да си припомним, че реката на Ада се нарича Лета – реката на забравата.

Точно това е необходимо, за да се разбере, че майката и двамата близнаци образуват една свещена троица от ясно изразен култ към вегетацията и плодородието: смъртта на „погребаното“ жито, чрез която то се превръща в хляб. Само по този начин обяснен, митът за Лето и двете й деца добива сакрален смисъл и не би могло да има специалист, който да отрече, че традиционният ортодоксален вариант не може да бъде натоварен с подобно смислово значение. Което пък ясно показва, че разказваното днес като истина е само късен фалшификат на реалния тракийски мит.

Арес – един бог с „напълно доказан тракийски произход„. Няма на практика автор върху древната балканска митология, който да не твърди, че Арес е „внесен“ в олимпийския пантеон от Тракия. Това било причината гърците да не го почитат кой знае колко и много рядко да му издигат оброчища. Като доказателство за тракийския произход на Арес митолозите най-обичат да цитират Херодот, който пише, че траките „… почитат единствено тези богове – Арес, Дионис и Артемис„. Интересно е, че траките почитали Артемис, а нищо не се споменава за брат й Ситалк. В тройката обаче е замесен Дионис и може би няма да сме далеч от истината, ако предположим, че за Херодот богът на пролетта Ситалк и свързаните с него мистични оргии е можел да бъде обяснен само като превъплъщение на Дионис – бог, който при всички случаи не е тракийски, ако си спомним дори само гоненията, на които е подложен от тракийските владетели като Ликург.

За да бъде ясен за своите читатели, Херодот също не назовава тракийския бог на войната с истинското му име, а му дава името на елинския Арес. Така по-късните тълкуватели небрежно приписват на Арес тракийски произход. Само че в тракийската митология не съществува бог на име Арес. Съществуват богове на войната на различните тракийски племена. Тези богове носят различни имена като Плейстор при апсинтите, Кандаон при крестоните и т.н. И това не са епитети на Арес, както твърдят историците, а истинските имена на отделните племенни богове.

На Балканския полуостров Арес пристига от Анатолия в свитата на Кадмос. Така че известният покровител на ужасните битки е кадмей. Или ако искаме да бъдем още по-точни: хето/лувиец. От всички достигнали до нас епиграфски източници става видно, че единственият огледален образ на Арес в целия район на Средиземноморието е лувийският бог на войната Яра (Яри). При това съвпадението на имената е стопроцентово, ако изключим отклоненията в изписването на едното и другото име. Допълнително доказателство за кадмейския произход на Арес е прилагателното „ари„, което на едно от хето/лувийските наречия означава „мъжествен, храбър, свиреп„. Не е за пренебрегване и фактът, че Арес е бил най-дълбоко почитан в Тива на Кадмос и неговите наследници, а и почти всички легенди за него са свързани с кадмеите.

Накрая, преди да завършим с бога на войната, може би е необходимо да добавим, че Арес се бие на страната на трояните, не защото половината от тях са траки, а защото другата половина са тевкри, т. е. меропи. Или, казано иначе – анатолийци от хето/лувийски произход.

Дионис – още един бог, на когото се опитват да припишат тракийски произход. Според митолозите той пристигнал по-късно от останалите богове в древна Елада и произходът му би могъл да бъде или тракийски, или малоазийски. Открити при разкопките на Микене таблички със споменаване на името му показват, че Дионис всъщност е присъствал сред балканските божества много по-рано, отколкото учените са очаквали. Тракийският вариант за произхода на Дионис се базира на факта, че в земите на Тракия е съществувала религия от доказано оргаистичен тип. Когато говорихме за Ситалк обаче вече стана ясно, че по-вероятно е „дионисиевите“ мистерии всъщност да са „ситалкови„.

Да видим обаче какво всъщност означава Дионис. В речника името му е изписано така – Διονυσσος. Според митографи и митолози в превод то означава „богът от Ниса„. Ниса е името на няколко планини – в Египет, в Мала Азия, на Балканите, а може би и някъде другаде. Всъщност би могла да бъде всяка планина или което и да е друго географско място – езеро, река, равнина, долина… Защото νυσσος означава „далечен, краен„. Така че Дионис не е „богът от планината Ниса„, а „богът (който идва) отдалече„, „далечният бог„.

В този си образ той би могъл да е ипостас на индийската богиня на виното Варунати, на будисткия бог на разврата Мара или на древносемитския Астар – бог на любовта и лекия живот, или дори на йеменския Илумкух – също бог на виното и на вегетацията. Всички те са от „края на земята„. Да не забравяме, че в биографията си Дионис има пътувания из цяла Азия, включително и до Индия! В балканския мит Дионис е рожба на Семела, която е танаида по произход, т.е. с анатолийски корени. Това също не бива да се забравя. Жалко все пак, че Дионисос не носи в етимологията си нищо повече от сведението, че е един „далечен бог„.

Хермес за сметка на това си е напълно местен, балкански бог. Древните автори са единодушни – родил се е в Аркадия. Херодот и за него заявява, че се почита от траките, но уточнява, че само от аристокрацията, докато за простолюдието той като че ли не съществува. Чудно защо, щом в родната си Аркадия `Eρμες е известен като бог на дъжда, на плодородието, на занаятите, на кражбите и търговията – все полезни неща за обикновения народ. По-късните му превъплъщения го извеждат до изключително важната роля на психопомп – носител на човешките души към Хадес. Това сигурно е била причината отнесените в психокосмическите си идеи тракийски властници да го приемат за бог-отговорник на мистериите си. А Херодот този път явно не греши в предположението си за тракийския произход на един от най-симпатичните обитатели на Олимп. Още повече, че податките за подобна теза са много силни и убедителни.

Многобройните задължения, с които аркадците натоварили Хермес, показват, че преди олимпийската тирания на Зевс да влезе в действие, Хермес е бил ни повече, ни по-малко от върховен бог в пантеона на жителите на най-южната част на Балканите, наречена впоследствие Пелопонес. Известно ни е вече, че те са били трако/пелазги. Нахлулите по-късно племена приобщават върховния им бог към своята митологична си система, но му отреждат неприятната роля на главен слуга на вседържеца Зевс – отговорна задача все пак, поносима единствено от бог с огромни възможности – като бивше величие от ранга на Хермес.

Всъщност има един глагол αιρεω, който е с един и същ исторически корен като ερμ – и срещу който са изредени десетки значения – „вземам, убивам, изобличавам, убеждавам, съдействам, завземам, избирам, желая„… Все глаголи, които може би са обединени в значенията си от едно – че в древното минало са означавали дейностите на великия аркадски бог Хермес. А те са били толкова разнородни.

Зевс така и не прощава това бивше величие на аркадеца от планината Килене. Най-срамното е, че го кара още пеленаче да краде добитъка на северния си братовчед Ситалк – хем от брадат мъж го прави пеленаче, хем го превръща в най-долен джебчия. Ситалк-Аболон обаче въпреки обстоятелствата харесва кръвния си роднина по тракийска линия и още от първата среща не само не го наказва, но дори си разменя подаръци с келенеца. Ситалк получава изобретената от Хермес лира, а се отчита с кадуцея си – божествената тояга на лечител и вестител, станала по-късно един от атрибутите на аркадския бог. Е, равностойни подаръци за равностойни богове. Нищо, че по-късните митове принуждават единият да се роди на забутано насред Егея парче суша, а другият – в неотоплена и влажна пещера из дивите усои на Келене. А някои богове са били с връзки.

Афродита например. Родената от морска пяна край топлите брегове на Кипър богиня на любовта. Но пък и как можеш да избереш за рождено място на подобна крехка и нежна божественост някоя дива гора или планина… За Киприда, наречена така по името на рождения й остров, всички са единодушни – появила се е в Кипър. В онези ранни времена обаче Аласия, както се наричал тогава островът, непрестанно бил арена на сблъсъци между желаещите да го владеят трако/пелазги, хети, лувийци, семитски племена, та в разправиите понякога се включвали дори поданици на фараоните. Трудно е да се каже в тази гмеж точно коя от многобройните малоазийски богини е била първообраз на Афродита.

Все пак основни претендентки си остават Астарта-Ищар и египетската Изида. Митовете дават за съпруга на красавицата възможно най-грозния бог – куция и очернен от пушеците на огнището божествен ковач Хефест. Ако вземем предвид обаче, че неин любовник е анатолиецът Арес, то може би първообраз на Афродита е Астарта. Интересното при Афродита е, че в най-ранните пластове на митовете тя е представена като богиня на вегетацията и се явява обикновено в образа на въоръжена жена, а едва по-късно необходимостта от стройна схема на олимпийското семейство прави от нея изнежена и сластна красавица. Единственото по-интригуващо при Аласида е дали пристига на Балканския полуостров директно от Анатола или й се налага да мине и през Египет. Категорични податки в полза на някоя от двете версии обаче засега няма.

Е, горе-долу това са основните олимпийски богове или поне онези, които главно ни интересуват. Покрай тях и след тях има още няколко десетки сравнително важни персони, но разглеждането на всички е непосилно за обема на настоящата книга. Преди да завърши обаче темата за Зевс и семейство, нека отделим малко място за една хипотеза.

Последната законна съпруга на Зевс е Хера. Преди това гръмовержецът пренебрегва ласките на едноутробната си сестра и влиза във вихъра на поредица „династични“ бракове с представителки на други митологични системи – Лето, Мая, Йо, Европа. Целта му явно е била да си осигури чрез синове и дъщери власт над цялото Източно Средиземноморие.

Когато задачата приключва успешно, Зевс по стара традиция на царстващите родове се оженва за родната си сестра. От нея има само една рожба – Хеба, богинята на младостта и вечната красота. Не би могло сред боговете и смъртните да има някой с по-синя кръв. Тази по кръв най-божествена сред божествените владетелят на Олимп омъжва не за кого да е, а точно за получилия безсмъртие Харкалеос. За него вече казахме, че се явява посредник между божието начало и смъртните люде – медиаторът воин и полубог.

Странното е, че името Хеба прекалено много напомня на Хава (Hw), южномалоазийското име на Ева – прародителката на човешкия род. Това съвпадение навежда на мисълта, че древните митографи неслучайно свързват в брак Хеба и Харкалеос. Може би са искали по този начин да създадат онези образи, които по-късно друга една митолого-религиозна традиция ще обяви за прародители на човешкия род. Дъщерята на върховния бог и медиаторът. Дали това не е по-точната версия…