Някъде около 1370 г. пр. н.е. в Египет на власт е фараонът реформатор от XVIII династия Ехнатон (или Ахнатон), син на Аменофис III, възкачил се на престола под името Аменофис IV, царувал от 1379/78 до 1362 г. пр.н.е. Съпругата му била красивата Нефертити. Десет или единадесет години Ехнатон управлява заедно с баща си, а от 1368 г. става едноличен властелин.

През четвъртата година на самостоятелното си царуване Неферхеперура Аменхотеп (каквото е истинското му египетско име – Аменофис е изопачената елинска форма) решава да обяви за официален, съществуващият още от времето на баща му култ към бог Атон, който да замести издигнатия от предците му от XVIII династия в общоегипетски върховен бог – Амон. Целта на реформата била безкрайно прозрачна – младият фараон искал да смъкне от власт могъщите жреци на Амон, които на практика били по-силни и от самия фараон, и да прибере несметните им съкровища – всъщност те били в основата на силата им. В чест на новия бог фараонът променя името си на Ехнатон („Великолепие на Атон”) и почти светкавично издига град Ахетатон, който замества Тива като общоегипетска столица.

Реформата на Ехнатон, разбира се, била посрещната на нож от пострадалите жреци на Амон и по поречието на Нил избухнали масови бунтове, подклаждани от служителите на низвергнатия бог. Верни на фараона, нубийски войски (майката на Ехнатон била нубийка) жестоко потушили бунтовете, изтривайки понякога от лицето на земята цели градове. Други поселища на практика били обезлюдени.

Подобна участ постигнала и град Танис в делтата на Нил. Вината на основната част на неговите жители била още по-голяма, защото те не само зачитали низвергнатия традиционен бог Амон, но и били едни от стълбовете на неговата религия, пренесена от родината на предците им.
Защото жителите на Танис били предимно хиксоси – останки от онези нашественици от североизток, които в продължение на два века – от около 1780 до 1570 г. пр.н.е. владеят, ако не цял Египет, то поне територия, която достига на юг от Тива до Горен Египет. Египетската религиозна система винаги е била крайно толерантна – в нея свободно са се вливали боговете на всякакви племена и народи, отсядали завинаги или само временно намирали убежище в земята на фараоните. Пък и самата тя е била населена с десетки народности (племена), които преобладавали в един или друг ном (голяма административна област). По тази причина почти всеки от номите (между 40 и 50 в различните години) почитал освен върховните египетски богове, и свой собствен пантеон. А и обикновено на местните богове са отдавали много повече почести, отколкото на общоегипетските. Реформата на младия и амбициозен Ехнатон обаче не можела да бъде наложена в обстановка на религиозна толерантност.

За да се спасят от преследванията, част от жителите на хиксоския град Танис се решават на крайна мярка – застават начело на сборна група на жители на Делтата, натоварват се масово на бързоходните си кораби и за пореден път поемат дългото пътешествие на изгнаници. За пореден път, защото векове преди тях предците им също изминават няколко пъти стотиците километри от Анатолия до делтата на Нил в търсене на по-добър живот. Разликата е в това, че тогава походите били предимно по суша, докато сега пътят на бежанците щял да бъде белязан от пяната в дирите на килватера.

За тяхно щастие, преселението завършило повече от прекрасно, макар че твърдата земя, на която стъпили, били безводните пустоши на днешен Пелопонес. Все едно дали тези отчаяни бежанци от религиозен терор ще бъдат наречени данаи, танаи, или джанаи (Джанет е египетското име на Танис). Важното е, че пристигналите в Пелопонес през 1364 или 1363 г. пр.н.е. бежанци, макар че идвали от Египет, носели във вените си малоазийска, може би премесена арийска и семитска, кръв. Дългото им многовековно присъствие в източната част на нилската Делта не дало силно отражение върху бита, нравите, обичаите и вярванията на хиксосите, защото в онези времена Делтата била обитавана предимно от азиатски племена.

Развитата в тази глава теза позволява да се отметне завесата на мита за данаидите и да се покаже скритата зад него историческа истина.
Макар и косвено, потвърждение на горенаписаното идва и от запазилите се сведения от древноегипетската история. Според документи от онова време до периода на царуването на Ехнатон Египет развивал усилено корабоплаване както в Средиземно, така и в Червено море. Внезапно, точно при фараона реформатор, плаванията и в двете морета се прекъсват рязко, за да бъдат възстановени след 14 години по-късно от последния фараон на XVIII династия – Хоремхеб.

Папирусите и каменните стели ни разказват, че египетските владетели използват за морските си пътешествия услугите на опитните моряци от страната Кебен, както египтяните наричат града-държава, известен днес повече като Библос, и от Угарит. Дори корабите за морски пътувания били наречени „кебени”. А в цялата египетска империя единствените поданици, вещи в мореходното дело, били жителите от градовете от Делтата с малоазийски произход, по-точно от югоизточното крайбрежие на Средиземно море. Бягството им оставило фараона както без флота, така и без моряци. Ето защо били необходими цели 14 години за възстановяване възможностите на египетските владетели отново да се спуснат в доходоносна търговия по двете познати морета.

Един по-внимателен преглед на историята с дъщерите на Данай, които изклали в първата си брачна нощ съпрузите си и заради това ужасно престъпление били наказани след смъртта си да пълнят в Тартара бездънни каци, също може да ни даде необходимите исторически сведения. Дали са били 50, 30 или 100, не е от голямо значение. По-важното е, че до една били девствени. В онези времена на доста свободно отношение към половия живот девственици обаче били единствено „свещените съпруги”, т.е. посветилите се на боговете жрици. Ако се замислим над този факт, ще стане ясно и защо данаидите изпоклали съпрузите си – взелите девствеността им „синове на Египет” всъщност били извършили светотатство и съвсем заслужено получили смъртта си – такова било наказанието за едно от най-опасните престъпления в древността.

Нещо повече, данаидите също изпълнили дълга си, докато спасилата съпруга си Линкей данаида – Хипермнестра, реално се оказала клетвопрестъпничка (и то пред боговете) и ако е имало някоя за наказание сред сестрите, това била само тя. Що се отнася до ощастливената от Посейдон прабаба на Паламед – Амимона, по-добре е в божийте работи да не се месим. Може само да споменем, че името й всъщност е било Ама-Амон („слугиня” или „отдадена на Амон”).

Това е историческата истина. Годината, в която танаидите пристигат в Пелопонес, е 1364 (1363) г. пр. н.е.
Заселването на танаидите на Балканския полуостров обаче е свързано с един друг доста объркан проблем. В трагедията си „Молещи за защита” Есхил твърди, че танаидите били посрещнати от цар Пеласг, т.е. от пеласгите, които владеели по това време Пелопонес и по-точно – пелопонеския Аргос. Пеласгите взимат под покровителството си танаидите, но биват разбити от преследващите бегълките „синове на Египт” и се оттеглят в непрестъпните Аркадски планини.

Дотук добре, но според Аполодор – най-старият митограф на Балканите, танаидите били посрещнати от цар Геланоор. Името му означава „блестящия с ум” и от езикова гледна точка е тясно свързано с името Агеноор („блестящия/великия/владетел”) – бащата на тиванския „основател” – Кадъм. Както и с имената на Агапеноор, Хипсеноор, Антеноор и т.н., които се срещат при личности, чийто корени водят или към Аркадия и Аргос в Пелопонес, или към Югозападна Мала Азия. В същото време при пристигането си в Пелопонес танаидите твърдят (според Есхил), че пристигат в родината на праотците си и че превърнатата в крава Йо е родоначалничка на рода им.

Във втора глава видяхме, че кадмеите пристигат в Беотия също от Югозападна Мала Азия – там, откъдето тръгват за Египет и предците на танаидите. От същата Югозападна Мала Азия поема на север един от основателите на Троя – Тевкър, а другият – Дардан, според легендите води потеклото си от Аркадия, където се изтеглят притиснатите от „Синовете на Египт” пеласги. Както видяхме в първа глава обаче, „пеласги” е доста разтегливо понятие, в което влиза и племенното название „кари”. В „Антична митология” на Георги Батаклиев срещу „Кар”, епоним (даващ името на племето) на „кари”, пише: „Син на митическия аргоски цар Фороней, епоним на Кария, планинска област в Югозападна Мала Азия.” Същият автор (безкрайно ерудиран мъж) пише и следното в статията „Фороней” – „митически цар на Аргос, син на речния бог Инах и на океанидата Мелия, баща от нимфата Лаодика, на Кар и на Апис – епоним на Апия, старото име на Пелопонес...”

До елинско-персийските войни в Лакония (Пелопонес) съществувал град Кария, който бил изтрит от лицето на земята, защото жителите му подкрепяли персите. Знаем от историята, че малоазийските карийци също били на страната на персите във войната им с елините, а царицата им Артемидза дори участвала в прочутата битка при Саламин. С помощта на карийците, които били превъзходни мореплаватели, царят на Долен Египет Псаметих I успял да се освободи от нубийско владичество и да основе XXVI династия със столица град Саис.

Главен бог на Саис била богинята Неит, която ще видим, че мнозина отъждествяват с Атина, а от историята знаем, че при саиската династия жителите на Балканския полуостров наводняват Делтата и тя им става едва ли не втори дом. Псаметих е асирийско име, дадено на бъдещия фараон по дипломатически причини от баща му Нехо. Основателят на XXVI египетска династия обаче по произход е кар (кариец). Поне две са причините да изразя уверено горното твърдение.

Първата е, че Псаметих се обръща за помощ към живеещите доста на север мореплаватели. Втората причина е един запазил се документ от онази епоха, който разказва, че Псаметих II, внук на първия, прави по време на царуването си поклоническо пътешествие в страната „Хару”. Тълкователите на документа твърдят, че тя „несъмнено е Финикия”. Възможно е, но не и достоверно. Като остатък от повсеместното му разпространение в дълбока древност в днешните семитски езици съществува звукът „кх”, който се произнася дълбоко в гърлото и звучи като нещо средно между „к” и „х”. С буквата „υ” пък са изписвали както звука „и” така и звука „у”. Имайки предвид горното, става ясно, че Псаметих II е пътувал до страната на карите. При това на поклонение! – а на поклонение знаем, че се ходи по свети места – където са родени боговете или предците ти. В случая мястото е едно и също.

Знаем, че карите са просъществували като общност със свой език и своя религия чак до арабските нашествия на север през VI – VII в.н.е., когато им е наложен ислямът с всички последствия от този акт. Главните им градове били Милет, Халикарнас и Книд. Към края на I хилядолетие пр.н.е. на север от тях се намирали земите на лидийците, а на юг живеели ликийците – все народи, които говорели диалекта на хето/лувийската общност, за която се знае, че била с индоевропейски произход.

В началото на тази глава видяхме, че пристигащите от делтата на Нил в Пелопонес танаиди твърдят, че дедите им са тръгнали от Балканите към Египет. Видяхме и че те са наследници на т.нар. хиксоси, а както си спомняме, хиксосите пристигат в делатата от север-североизток. В продължението на мита за древните жители на Пелопонес се твърди, че първородната дъщеря на Фороней – Ниоба, била първата смъртна любима на Зевс. Според Аполодор Ниоба ражда от Зевс Аргос и Пеласг, който става баща на царя на Аркадия Ликаон. Ако Пеласг е епоним на кръг от близки по кръв племена, то тогава Ликаон би трябвало също да е епоним на племе, и както предполагам, това е било племето, което е говорело споменатия (но напълно изгубен за нас) от апостол Павел „ликаонски” език.

В една друга версия за произхода на Пеласг се твърди, че той е брат на Яс и Агеноор. Вече стана ясно, че Агеноор е име с произход от Югозападна Анатолия. Яс пък означава „първороден”, така че не ни дава кой знае какви сведения. Митологията отрежда за баща на превърнатата в крава Йо ту бога-река Инах, което означава, че тя е сестра на Фороней, ту Яс, което пък означава, че е внучка на бога. И в двата случая изходната точка на пътешествието на Йо се оказва земята, която по-късно ще нарекат Пелопонес.

След безброй преживени ужаси, краят на страдалческия път на Йо идва в делтата на Нил. Тук тя ражда сина си Епаф, който се жени за Мемфида (казано по-ясно, отсяда в Мемфис). От брака им се раждат две дъщери – Лизианаса и Либия, последователно оплодени от Посейдон. Лизианаса ражда фараона Бусирис, баща на Амфидамас – и двамата убити от Херкулес. Либия става майка на братята Бел и Агеноор, а последният става известен с мъжкото потомство, тръгнало да търси откраднатата си сестра Европа – Кадъм, Киликс, Феникс и Тасос, и т.н. Митът е широко известен.

По-неизвестната част от него е свързана с Бел (всъщност западносемитският властник на боговете Ваал), който има от съпругата си Ахиноя трима сина – Кефей (етиопски цар, баща на Андромеда и тъст на Персей), Египт и Данай.
Ако разшифроваме цялата тази част от мита, става ясно, че Агеноор е митичният прабаща на индоевропейците, заселили Анадола и Балканите, докато Бел (Ваал) е прародител на етиопите (нубийците), на египтяните и на западносемитските народи от земите на днешния Близък Изток. Така можем да добавим факти или да разрешим още няколко загадки. Първо, че Кадъм не е тръгнал от Финикия, а поне от сто-двеста километра по-на север. Второ, че танаидите като хора са с премесена крав, били мургави и с тъмни коси. Това е и причината пра-внукът на Данай – героят на героите Херкулес да е с тъмничка кожа.

Тя станала причина, както съобщава Аполодор, малоазийските присмехулници керкопи (лидийци между другото) публично да го подиграят, че задникът му е черен. Прилежните тълкуватели на Аполодор ни убеждават, че под „черен” трябва да се разбира „космат”, защото всъщност това искал да ни каже и древният митограф. Той обаче си го е написал директно – черен, без значение дали е космат или не. Толкова за тази част от тялото му, а и за останалите. Трябва обаче да кажем няколко думи за името му. То не е от малоазийски или египетски произход и не е истинското му име, а е псевдоним, прякор. Рожденото име на героя било Алкид, което идва от αλκιμος – силен, мъжествен, здрав, храбър, войнствен, смел.

Прякорът Херкулес му бил даден от самата велика пророчица в Делфи – Пития. И ако рожденото име на героя носи ясно изразен „балкански” характер, т.е. има индоевропейски корен, то произходът на псевдонима му е с твърда, да я наречем „египетска” основа. Името Херакъл може да бъде разделено съвсем сигурно и точно на три корена, на три смислови съставки: Хер-ак-лес. Още по-точно би било изписването Хор-ка-леос или ‘ορ-κα-λεος. „Хор” като името на египетския върховен бог, изразител на божествеността изобщо. „Ка” като египетското название на божествената част на душата или като душа. И, както вече знаем, „леос” като мъж, воин. Съчетано в едно и преведено, името Хер-ка-леос означава „воин с божествена душа”.

Великата пророчица Пития е знаела защо нарича така сина на смъртната Алкмена и на могъщия баща на боговете Зевс. В древната митология са съществували три нива на живот – богове, полубогове и смъртни. Полубоговете са се явявали като медиатори (посредници) между хората и боговете. Точно такъв е и Хоркалеос (от историческа фонетична гледна точка името му може да се изписва и Херкалеос и Харкалеос). Той е полубог, посредник е между обитателите на Олимп и простосмъртните. В това си качество наистина се явява като „смъртен с душа на бог”. Кой друг, ако не божествената пророчица Пития, би знаел това по-добре!

От митовете и легендите знаем, че прабабата на Харкалеос се казвала Даная и Зевс я ощастливил във вид на златен дъжд. По-малко известно е обаче, че прабабата на прабабата Даная се казвала Хипермнестра. Тя била онази единствена танаида, която се съжалила над клетия си съпруг Линкей и не му теглила ножа в първата брачна нощ. Може би точно този милосърден акт е бил поводът разказвачът на митове да я дари с подобно прекрасно име. Защото преведено, името й би означавало нещо като „супер съпруга”. За фонемата υπερ вече писахме, че означава „много, далечно, най- „ и т.н. Да потърсим обаче в речника значението на думата μνεστρη.

Оказва се, че подобна дума не съществува в „старогръцкия”, което не бива да ни учудва – индоевропейците са имали достатъчно думи за жена като γυνη или ευνις например, с които са си служили във всекидневната реч. Танаидата Хипермнестра обаче дала своя дан за обогатяване на езика на древните балканджии – в речника съществува един семантичен кръг от пет думички, които до една са свързани с търсене на мома за женене, със самата мома и с кандидата за ръката й. Явно в египетския град Танис, поне през XIV век пр.н.е., на момата за женене са викали „мнестре”.
Известно е, че с дифтонга „мн” започват само още две думи в старогръцко – българският речник: μνημη – „памет” и μνοια – „робство”.

Да се пита човек каква памет и какво робство толкова дълбоко са оставили нарези в душата на древния жител на Балканите…Само като завършек на темата за Мнестра бих искал да кажа, че в староегипетската писменост съществува специален йероглиф за дифтонга „мн”, което показва висока честотност на появяването му в езика на фараоновите поданици. За разлика от езика на балканските жители, където дори когато би трябвало да го има, е заменен с по-простичкото „м”. Като при река Мнестра, станала в последствие само Места, ако и да била годеница на Рила, Пирин и Родопите според различните легенди.
От разказаните митове става ясно, че пристигналите през 1364 (1363) г. пр.н.е. в Пелопонес Танаи, въпреки придобитите при вековните скитания чужда кръв, нрави, обичаи и богове, имали тесни роднински връзки с жителите на южната част на Балканите, които по онова време били пелазги и „агенори”.
Пелазгите и „агенорите” от своя страна били част от голямата племенна общност, в която влизали и карите – при тях заминал на поклонение фараонът Псаметих. А те живеели в земите, от които се разпръснало потомството на Агенор – онзи вторият, който бил не предтечата, а от потеклото на превърнатата в крава Йо.

Отново излиза, че „преселението на народите” в източната част на Средиземноморието (както установихме още в първите глави) е било едно безкрайно въртене в кръг. Новото, което тази глава добавя, е , че освен в Мала Азия и Балканите, то се е разширило и до земите на древен Нил. В другите книги на тетралогията ще видим, че този извод се отнася и до доста по-обширни области от днешния континент Азия.