Не, не става въпрос за владенията на бога на ветровете Еол и за неговия остров, захвърлен някъде около Кипър – там боговете се били погрижили да има вечна пролет.

В тази глава ще говорим за потомците на онзи Еол, който владеел Тесалия и от когото тръгнали корените на елини, дорийци и йонийци. Поне така разделят потомците му всички видни автори по древна балканистика. Прави впечатление обаче, че колкото по-древен е произходът на някое племе, толкова по-мъгливо е предадена историята му от митографи и историографи.

Митовете и легендите около Беотийска Тива и около Атридите са подредени стегнато и пригледно, като че ли четеш приключенски роман с целия му добре обработен единен сюжет. Легендите за еолийците обаче са накъсани, самостоятелни и трудни за свързване една с друга. Като че ли древните разказвачи или не са знаели много неща, или не са се старали кой знае колко при предаването на тази част от митологията и историята на Балканите. Все пак нещичко е поостанало и това ни помага да сглобим мозайката.

Митът ни разказва, че братята титани Прометей и Епиметей си създали по една рожба – съответно Девкалион и Пира. Като се има в предвид, че титаните са с едно поколение по-стари от олимпийските богове, излиза, че и двамата първи братовчеди били връстници на Зевс. Девкалион означава „хубавият бог” или „(мъжът) с божия хубост”, а Пира се превежда на български кратко, точно и ясно като „рижата”. Поколения по-късно синът на Ахилеос Неоптолем също ще носи като второ име Пир. Този факт навежда на мисълта, че може би Пира е само прякорът на Девкалионовата братовчедка и съпруга в последствие. Рождено или нарицателно име, „Пира” със сигурност показва едно – дъщерята на Епиметей е била с червеникава коса – характерен белег за раса с прекалено светла, млечнобяла кожа. Семейната двойка от първи братовчеди отгледала три деца – Хелен, Амфиктион и Протогения, т.е. „слънчевият”, „основаващият съюзи” и „прародителката”. Нищо чудно, че са с имена на хора, на които им е отредено да бъдат праоснователи на огромни племенни съюзи.

Амфиктион директно се пренесъл в областта Атика, за да образува от разпръснатите родови махали големия амфиктион (съюз) – града Атина. На Хелен (като носител на слънчевото начало) се паднало да създава поколение, което от своя страна да увеличава населението на планетата с нови племена и народи. Така на Хелен и нимфата Орсеида (ах, тези палави нимфи, които никога нямат потекло) се родили отрочетата Еол, Дорос и Ксут. Чак техните деца обаче успели достатъчно да се нароят, за да напълнят празните откъм люде южни части на Балканите.

Ксут се отчел с Ахей и Йон, като за тяхна майка избрал Креуза – дъщеря на атинския цар Ерехтей. По този начин двойно подсигурил бъдещите велики цивилизатори – йонийците. По майчина линия им дал връзки с местното атинско население, а за всеки случай по братова линия ги сродил и с ахеите. Добре си сършил работата и Дорос. Успял да създаде дъщеря Ксантипа, която обвързал с Плеврон, по-големия брат на Каледон – и двамата синове на Етол. По този начин западната част на Тесалия династично станала подвластна на дорийците.

Старият Ендимион, баща на Етол, обаче не харесал сделката и в последвалия поземлен спор теглил ножа на Дорос. Но дорийците все пак се заседели в Етолия. Най-добре от братята се справил Еол. Неговите наследници Сизиф, Кретей, Салмоней, Атамант, Дейон, Периер, Магнет, дъщерите му Пизидика, Алкиона, Перимеда, както и техните деца, създали почти всички градове на север от Пелопонес, както и голяма част от селищата в самия полуостров. Повечето просъществували с векове, но някои имали незавидна съдба.

За съжаление сред последните е и градът на един от най- чаровните митологични персонажи – Салмоней. Митът за него разказва, че той се преселил от Тесалия в Елида, Пелопонес, и там основал град на своето име. Сигурно имало нещо сбъркано в преселническата му политика, защото местните жители до края не успели да се погодят с пришълците. Голяма вина за последната трагична развръзка имал и самият Салмоней. Еолидът навярно притежавал солидна доза чувство за хумор, защото любимото му занимание било да пародира местния велик бог. Връзвал за колесницата си де що тенджери и тигани намирал наоколо, грабвал няколко факли, и като подкарвал в галоп конете, дрънчал с домакинската посъда и разхвърлял факлите, обявявайки, че е по-могъщ от местното божество.

По-късно митографите канонизирали историята и в завършения си вид тя разказва, че Салмоней имитирал Зевс, който в отговор го изпепелил заедно с града и цялото му племе. Според тълкувателите на мита, в него се виждали отгласи от ритуал, целящ прекъсване на сушата и предизвикващ дъждовна буря. Възможно е. Но по-логичната истина е, че Салмоней и хората му попадат на враждебно население, изповядващо друга митосистема. Опитите на еолидите да наложат своите богове довели накрая до въоръжен конфликт на религиозна основа. И пришълците от север загубили битката – и главите си. Но пък оставили мита за чаровния богоборец Салмоней.

Другите братя и сестри на еолидите показали по-голяма практичност. Вярно, жертвайки доста често в името на каузата родовата си чест в прегръдките на чужденци и чужденки.
След себе си обаче, както вече стана ясно, наследниците на Девкалион и Пира оставили богато наследство от земи, кръщавани най-вече с техните имена. Е, жаждата за земя довеждала понякога до роднинско самоизтребване в междуособни войни. Както известната с печалния си край история с Мелеагрос например. След като организирал успешния лов на дивия глиган, който опустошавал родния му Каледон, той имал неблагоразумието да избие вуйчовците си, запленен от дивната красота на далечната си братовчедка – аркадската ловджийка Аталанта. Това пък довело до война между първи братовчеди – жителите на градовете Каледон и Плеврон.

Не по-малко трагична била и съдбата на наследниците на Сизиф. Този основател на един от най-старите и богати градове на Балканския полуостров – Коринт (или митичната Епира, Ефира, Етера), дори успял на два пъти да измами самата смърт и да се връща на собствените си крака от мрачния Аид. За което обаче и досега бута скалата си по онзи баир там долу. Синът му Главк пък се издигнал дори до божество, но с цената на това да бъде разкъсан от собствените си кобили. Те пък били полудели по заповед на Афродита, която се вбесила от високомерния коринтянин, който отказал да я приеме в леглото си. Сигурно защото като пришелка от Мала Азия имала по рождение някоя и друга баня в повече.

Най зле потръгнало на Сизифовия внук Белерофонт, за когото вече писахме как изгнил по чужди малоазийски земи. Между другото, един мит твърди, че Сизиф станал баща на Одисей, замествайки в ложето на майка му Антиклея законния й съпруг. Като се има предвид, че Антиклея е дъщеря на друг известен хитрец – Автолик, син на бога на измамниците Хермес, става ясно семе на каква кръстоска е бил итакиецът Одисей. Митологичните му корени обаче показват, че смучат живителна влага от трако/пелазгийската почва.

Може би горното обстоаятелство е и причина най-добрият приятел на итакиеца да бъде Дивият Диомед, който по майчина линия произхожда от рода на Кретей, а по бащина – от рода на Каледон, правнук на сестрата на Кретей – Калика. Сто на сто трако/пелазг. Подобни истории в митологичните текстове има стотици. Тях ще ги разкажем в истинския им вид в друга книга. Целта на тази първа книга на тетралогията е да повдигне завесата за някои упорито скривани (или да се изразя по-меко: недоглеждани) факти. Една от загадките е присъствието на трако/пелазгите на Балканския полуостров.

Макар, че досега думата многократно бе използвана от автора като някакъв общ термин, трудно можем да кажем, че реално съществува подобна общност. По-скоро става въпрос за преливащи се в продължение на векове едно в друго племена, населяващи или преминаващи през Балканския полуостров. И понеже едно от най-старите имена на балканското население е пелазги, а едно от последните, запазили се и до началото на новата ера, е траки, терминът „трако/пелазги” като че ли е най-подходящ за рамкова форма.

Освен това древните летописци са имали отвратителния навик да губят из книжата си цели племена и народи, а като не успявали да ги открият, вадели, Господ знае откъде, все нови и нови имена. Така буквално изтривали със собствените си ръце цели цивилизации, а в същото време създавали лъснали в пеленките си новородени племена и народи.

В предишните глави вече писах, че различни летописци, историци, филолози и митографи слагат под шапката на пелазгите лелеги, дриопи, кари, траки, лапити и т.н. Всички те, според съставителите на многобройните енциклопедии и сборници върху древната история на Балканския полуостров, не принадлежат към елините и са варвари, а езикът им е неразбираем за цивилизованите елини. В същото време кръстосаното изследване върху творчеството на много антични автори показва, че за едно и също население на една и съща местност в едно и също историческо време се използват различни имена. Спомняме си за жителите на град Лариса. Те обаче не са изключение. Да вземем един друг пример – абантите. Във втората песен на „Илиада” (529-569) Омир пише:

„Дишащи смелост абанти владееха остров Евбея,
също Халкида, Еретрея и Хистея лозарска,
Коринт приморски и здравата крепост на Дион евбейски,
тях ги предвождаше цар Елефенор, потомък на Арес,
син Халкодонтов, известен по храброст водач на абанти.
Идваха с него абанти със плитки отзад на главата;
бяха те храбри войници, желаещи с копия остри
броните върху гърдите на много троянци да счупят.
Кораби черни четиресет следваха него в редица.”

Като отличителен белег на абантите Омир отбелязва плитките, които носят отзад на главата си. В своята „История на Пелопонеската война” Тукидит съобщава, че дори до V век пр. н.е. жителите на Атина (при това главно представителите на древните аристократични родове) не желаели да се откажат от старинния си племенен обичай да носят косите си на прическа тип „кробили”. Това е прическа, при която дългата коса се сплита на плитка и се вързва отзад на тила в нещо като кок. Точно така са носили косите и абантите от остров Евбея, за които историографията твърди, че не са елини и са с тракийски произход. Атинските елини пък според историците не са траки, но въпреки всичко носят типичната тракийска прическа „кробили”. При това не поради краткотрайно модно хрумване, а като дълбоко залегнала у тях традиция от далечни времена. Странни разминавания.

/следва/