ОТВЛЕЧЕНАТА ЕВРОПА

Според древните митове Европа била отвлечена от родината й от превърналия се в бик Зевс и отведена на остров Крит.
По-късно в чест на нея името й получил един от континентите. Защо точно в нейна чест и защо точно континент, който няма нищо общо с нея, никой не казва.

Прикованият на Кавказ Прометей така обяснява пътя на превърнатата в крава Йо: „Ще обиколиш Азия, Европа, Либия и като стигнеш Библейските планини, ще отидеш до изворите на Нил, докато накрая ще намериш покой в делтата му.” Твърде сложен за изпълнение маршрут, като се има предвид днешната географска наука и най-вече утвърдените имена на географски обекти.

На Херкулес му се налага да отиде чак до днишния Гибралтарски проток, за да вземе ябълките на Хесперидите и да остави името си в топонимията на два Херкулесови стълба.
Аргонавтите на Язон пък трябва да се изкачат по Дунав чак до днешна Германия и после по мистериозен начин да се озоват на острова на Кирка някъде из Адриатика, която се е запиляла чак там, вместо да си остане край родните малоазийски брегове.

Изброяването на подобни абсурдни маршрути може да заеме обема на едно доста прилично томче. Логично е да си зададем въпроса – древните съчинители на митове и легенди ли са били прекалено неориентирани по отношение на околния – по-близък и по-далечен свят, или ние днес просто не умеем да разчитаме техните послания?

Не само митологиите, но и безброй исторически сведения и археологически артефакти ни убеждават, че древните са пътували много повече дори и от нас, които разполагаме с машини движещи се по суша, по вода, под вода и във въздуха. Дори и на най-уединените като аркадците в Пелопонес им се е налагало (както при Троянската война) да предприемат далечни пътешествия – при това дори по вода.

Да не говорим пък за невижданите премествания на огромни групи като преселенията на отделни племена и цели народи – понякога на десетки хиляди километри.
Когато през V в. пр. н.е. Ономакрит по заповед на атинския тиранин Пизистрат събира и обработва „Илиада” и „Одисея”, народите на Средиземноморието вече са го познавали като петте пръста на ръката си. Защо тогава географските описания са така неясни? Известно е, че Ономакрит и сътрудниците му не са се церемонили с текстовете и здраво са ги редактирали, където са смятали за необходимо по една или друга причина. В този смисъл не е много разумно да се смята, че точно по отношение на географските понятия, Ономакрит и останалите редактори на епосите и на другите митове и легенди са се старали да останат честни към оригиналния текст – още един повод да се взрем по-внимателно в достигналите до наши дни редакторски копия на безвъзвратно загубените оригинали.

Остава да приемем, че ние по една или друга причина не сме разбрали добре посланията на нашите предци, което е довело до привидните абсурди на техните маршрути. И подобно предположение ще е верният път за разбиране на древната география.
В книгата „Минойският Крит” на Х.Е.Л. Малерш издателите са допуснали грешка, за която накрая на изданието се извиняват. При печатането една илюстрация с карта на Средиземноморието е била обърната неволно и така в нея изтокът става запад, а югът – север. Негативният образ на картината изведнъж дава възможност да се разгадаят много от тайнствените, наречени митични, области на древния свят.
Нека започнем от най-очевидния пример – с хипербореите, на които гостува бог Аполон:

„Пролет и лете Аполон живее в Делфи. А когато настъпи есен, започнат да вехнат цветята и да жълтеят листата на дърветата, когато наближи студената зима, която покрива със сняг върха Парнас, тогава Аполон сяда на своята колесница, запрегната от снежнобели лебеди, и тя го отнася в страната на хиперборейците, която не знае що е зима, в страната на вечната пролет. Там прекарва той цялата зима.”

„Страната на хиперборейците, която не знае що е зима, в страната на вечната пролет”. Страната, която учени и изследователи кой знае защо упорито и в продължение на векове търсят някъде на север от връх Парнас – като се започне от днешната Тракийска низина в България, та се стигне чак до Скандинавия или някъде към днешна Москва. Едно от обясненията е, че Хиперборея трябва да се намира на север, защото древните наричали Борей северния вятър, а в речника срещу Βορειος пише – „север, северен”. Звучи логично. Поне от тази гледна точка. Древните автори обаче без изключение подчертават, че в страната на хипербореите цари вечна пролет и че към нея наесен отлитат снежнобелите лебеди.

За отбелязване е и фактът, че съществуват записани много митове и легенди, които разказват, че хипербореите били съседи на етиопците и често воювали с тях.
В същото време Омир доста често праща олимпийските богове на гости при „етиопци почтени”. Например още в първа песен на „Илиада”, 400 – 440, поетът пише:

„Вчера отиде Кронид да гостува отвъд океана при
Етиопци почтени, а с него и всички безсмъртни.”

Свързвайки двата цитата (засега само тях, тъй като и това е достатъчно за момента), не е трудно да развием следната хипотеза, която се потвърждава и от историческите данни:
На учените е известно, че древните египтяни определяли посоките на света, заставайки с лице на ЮГ, а не на север, както правим днес. В същото време те нямали в началото конкретни понятия за света като север, изток, запад, юг. За обозначаването им египтяните използвали фрази като: „от страната на сърцето ми” или „откъм ръката с която държа копието” и т. н. Така „изток” за тях се намирал откъм сърцето, а „югът” бил „очите на Птах”, т. е. главата.

Исторически сведения за подобно пространствено ориентиране на древните народи от Балканите и Мала Азия лично аз не съм срещал. Убеден съм, обаче, че подобна практика е съществувала и при тях. Мотивът ми за подобна увереност се крие във факта, че и до сега ние се ориентираме през деня по движението на слънцето. А по нашите ширини, както и в Мала Азия, то се намира в южната част на небосклона. Египет също се простира отсам Екватора.

Днес ние определяме посоките на света, заставайки с лице на север. По този начин от страна на сърцето ни се оказва „запад”, а „изток” става „бойната ни десница”. Кога точно се е получило завъртането от юг на север не бих могъл да кажа. Във всеки случай това е станало след Омир, иначе той нямаше да заложи неволно капана със „северните” хипербореи, които за самия него са си били определено южни. И са живеели на юг „ от етиопци почтени” в земите, където и до днес е „вечна пролет”.

Един от най-известните митове е този за делата на героя Персей. Тук няма да се спираме на потеклото му, което е „етиопско” и обяснява много от подвизите му. Според мита Персей бил принуден от царя на остров Сериф (нелокализиран от учените) Полидект да замине на дълго пътешествие, от което да донесе главата на Медуза – единствената смъртна от трите страховити сестри Горгони. В досегашната си редакция митът разказва, че за да изпълни задачата си героят заминал чак за крайния запад, откъдето за по-накратко завил на югоизток, за да пресече в бързината цяла Африка, да освободи от Етиопия Андромеда и пак да завие на север, за да пристигне на остров Сериф, някъде из Средиземноморието.

Остров Сериф вероятно е някой от малките днешни Кикладски острови с едно-две поселища, щом братът на царя е рибарят Диктис. Ясно е, че цар Полидект всъщност е бил старейшината на селото. Та по заповед на този велик цар, Персей заминал да вземе главата на Медуза. За да стигне до трите ужасяващи сестри обаче, той се нуждаел от помощта на граите (стариците) Пефредо, Енио и Дейно, които имали само по един общ зъб и едно общо око, които си разменяли при необходимост. Персей им ги откраднал и им ги върнал едва когато му показали пътя за Горгоните. Ето какво пише обаче в „Антична митология” от Георги Батаклиев в рубриката „Форкин”:

„…морско божество, син на Гея (земята) и Понт (морето) брат на Нерей, Тавмант и Кето (неин съпруг), баща на трите горгони, на граите, на страшния дракон Ладон, пазач на градините със златните ябълки на хесперидите и на други чудовища. От Хеката баща на чудовището Скила. У Омир баща на нимфата Тооса, майка на Полифем.”

Опасно семейство общо взето. Но и едно от най-мъдрите, защото представителите му са по-стари с поколения от олимпийските богове начело със Зевс. Когато стигнем до статията за боговете, пак ще се върнем към тях, а сега ще продължим с пътя на Персей след предателството на граите към сестрите им Горгони. Ето и тяхното описание: имали големи глави с коси – настръхнали усойници, зъби като глиги и златни криле, които им позволяват да цепят въздуха със свистене. Несъразмерно големите им очи превръщали в камък всеки, който ги погледнел.

Огромни глави, обкичени с коси като змии или пипала, уста със зъби като глиги (или по-точно клюн), огромни втренчени и немигащи очи, като че ли те вкаменяват. Това да ви напомня за огромните по размери октоподи, които живеят по Южните морета, включително и в Червено море и по южното крайбрежие на днешния Арабски полуостров? Вярно че са морски същества, но пък и родителите им са морски божества.

При това обитават места, които са непосредствено до Хиперборея и Етиопия и доста далеч от „крайния запад”, където тълкувателите на митологията ги захвърлят и пращат Персей да ги търси. Пък и логично би било на връщане от „страната” им Персей да мине на път край северния за тях остров Сериф край бреговете на Етиопия и да спаси там прикованата Андромеда. Така че, ако искаме точно да локализираме обиталището на горгоните, трябва да приемем, че то се е намирало до бреговете на Африканския рог при днешните Йемен, Сомалия, Етиопия, Еритрея. Там където ще се окаже, че се намират Атласките планини, създадени чрез вкаменяването на Атлас от Персей, поради негостоприемството на титана. Впрочем, той бил негостоприемен и към друг велик герой. Героят на героите – Херакъл.

Да проследим пътя и на неговите подвизи. Първите си шест подвига той извършил, шетайки из Балканския полуостров, при седмия отвлякъл от остров Крит бика на Минос, а при осмия вече го намираме на северния бряг на днешното Бяло море, където краде конете на тракийския цар на град Абдера – Диомед. Деветият подвиг на героя пак бил кражба – при това не особено кавалерска – по заповед на братовчед си Евристей му се наложило да отнеме от царицата на амазонките най-голямата й ценност – златния пояс. Сигурно, за да очисти част от срама си, на връщане супергероят освободил от пастта на морското чудовище Хезиона – дъщерята на Троянския цар Лаомедон. До тук пътят на боеца се движи в посока север, североизток, югоизток. И изведнъж авторът (авторите или тълкувателите) го захвърлят в „крайния запад”, за да отвлече воловете на Герион. Ето какво пише за този старец, в митологичния речник на Жоел Шмид:

„…Чудовище с три глави и три тела, Герион бил син на Хрезаор и Калироя. Той царувал на остров Ерития, разположен без съмнение близо до Гибралтарския пролив. Притежавал стада от великолепни говеда, пазени от овчаря Евритион и страхотното двуглаво куче Ортър.”

И Герион е от старите богове – майка му е дъщеря на Океан, а баща му е син на горгоната Медуза. Изобщо, създателите на олимпийските богове са оставили за по-старите от тях само мръсната и неприятна работа. Но пък са имали чувство за хумор, наричайки говедаря на Герион – „добрият спасител”, а зловещото му куче „Веселякът”. По-важно в случая е обаче името на острова – Ерития. Прекалено близко по значение до днешното име на част от Африканския рог – Еритрея: място известно от хилядолетия с отглеждането на огромни стада от едър рогат добитък – поминък и до днес на местното население.

Като по чудо точно до Еритрея Червено море се стеснява в южния си край, за да образува Баб-ел-Мандебския проток (Вратата на сълзите) към Индийския океан – точно мястото, отговарящо много добре на описанията на Херакловите стълбове, отколкото Гибралтарския проток. А и на практика истинското местонахождение на прочутите Хераклови стълбове.

Макар и страничен, доказателство за южното положение на острова на Герион е и междинният сблъсък на героя с бога на Слънцето – Хелиос, когото Херакъл заплашил със стрелите си, защото последният отказал да помогне на героя, съсипан от горещините (сред египетските пустини?). Уплашен, Хелиос му дал златен кораб, за да прекоси океана – Червено море?! Защото чак пък такава жега, която да изтощи супергерой като Херакъл, рядко и трудно се среща около Гибралтарския проток, а на запад от него още по-малко. Докато за Синайската пустиня горещите лъчи на Хелиос са всекидневие.
Да видим и единадесетия подвиг на героя на героите – кражбата на златните ябълки на хесперидите. Какво пише за тях:

„…трите хеспериди Егла, Ерития, Хеспераратуза били дъщери на Хеспер, син на Еос и брат на Атлас; пазели с помощта на дракона Ладон златните ябълки, подарени от Гея на Хера по случай сватбата й със Зевс.”

Името на бащата на трите розовобузи хубавици – Хеспер, буквално означава εσπερα – вечер. При това положение, логично е и дъщерите да живеят на запад – там където залязва слънцето. Да не забравяме обаче, че и баба им Еос (зората) изгрява от изток, но последното й жилище е в Етиопия. Там тя отвежда всичките си любовници (които никак не са малко), там отнася и мъртвото тяло на загиналия си пред стените на Троя син – Мемнон. Цар между другото на Египет.

Пътят към хесперидите този път бил издаден на Херакъл от друг семеен предател – Нерей, бог на морето, още преди Нептун да се появи на сцената и да обсеби властта му, оставяйки му за утешение само Егейско море.
Знаейки вече пътя, за героя на героите не било вече никак трудно да отмъкне поредната си плячка – златните ябълки. Препятствие бил само страшният дракон Ладон, но ако името му идва от изкривеното произношение на ληδανον – тамян, тогава и Херакъл едва ли се е боял от него повече, отколкото Дявола от тамяна. А по земите на днешния Йемен продължават да отглеждат тамян и други благовония, за които още древноегипетските фараони са организирали скъпоструващи и безкрайно опасни експедиции. Не по-малко ценни са били за древните сигурно и златните ябълки на хесперидите. Дали са били от чисто злато е доста съмнително, но ако са от онези растящи в Йемен и Етиопия ябълкоподобни плодове, които и до днес са известни по цял свят с афродизиачните си и тонизиращи качества, сигурно и древните са плащали за тях в равно тегло злато. Та май наистина са излизали златни.

Такива плодове обаче в близката на Египет околност е имало само в „мрачната” Етиопия и около нея. Но не и в Атлантическия океан, наречен така по името на вкаменения от Персей с главата на Медуза титан. По време на Херакъл обаче той си бил все още жив и пъшкал без почивка, подпирайки на плещите си целия небосвод. На връщане от хесперидите, героят като добро момче спрял до него за малко да си побъбрят и да разтуши самотата му. Неблагодарникът Атлас обаче за малко да му изиграе мръсен номер и да го остави цял живот да държи на плещите си небето. Добре, че Херакъл излязал още по-хитър, та под предлог да се пооправи в кръста, пак успял да стовари небесната тежест на мощните Атласови рамене. Пък и как няма да са мощни, когато на древноарабски (или древноетиопски – при онази мешавица на народи във времената на митове и легенди кой може да ти каже кой език на кого е) името Atl-as означава „силният син”.

При всички случаи обаче споменатият език се е говорил преди поне тридесетина века (че и повече) само около бреговете на Червено море. Не и в днешно Мароко, където специалистите по древността разполагат местоработата на Атлас и където арабите стъпват чак през V – VI в. сл. н. е.
Пък и който е имал възможност да погледне на живо или по телевизора страховитите върхари на Арабския полуостров, сам ще се убеди, че само там е можел да стъпи Атлас, за да крепи небето да не падне на главите на людете. Впрочем , сигурно му е олекнало много на горкия титан, когато Персей го е вкаменил.

Макар че участта му все пак не е била толкова тежка, колкото на брат му Прометей, когото Зевс приковал на Кавказ, защото дал на хората ум и разум, че и огън, за да се топлят. Но пък и Прометей е по-умен от Атлас, а умните и кадърните винаги и навсякъде са ги наказвали и наказват най-строго. Но те пак продължават да упорстват и помагат. Както Прометей, който, докато пратеният от Зевс орел си къса непрестанно мръвки от черния му дроб, успява да опише бъдещето на преминаващата в подножието на нозете му, жилена от едър стършел Йо. Те, стършелите, не жилят, ами хапят, ала както и да е. Важното е, че Прометей предсказал на мъченицата Йо, че страданията й ще свършат при устието на Нил, но чак когато премине през Азия, Европа, Либия и Библейските планини. Изредени точно в този ред.

Странно как най-умният сред титаните, боговете и хората успява в такъв разбъркан порядък да упъти Йо и съвсем да размъти объркания й от болка от ухапванията на стършела до умопобъркване мозък?
Наистина би било странно ако тръгнем от географската логика на днешния ден. Но не и ако правилно разчетем писаното от древните.

А те поставят на първо място в пътешествието на Йо, след като вече е минала Тракия и земята на амазонките, Азия.
Ако погледнем географските карти на древността, ще се натъкнем на стотици селища и области, чието име започва с „ас-„”аз-”,”яс-„ или „яз-„. Не по-малко са имената на герои, започващи със същата сричка, включително и името на бащата на самата Йо, което според някои версии е Яс(Ас). В това няма нищо чудно. Защото „ас” (и всичките му производни), на езика на онези, които са живеели по Източното Средиземноморие ( а и в неговия югоизток), означава „първороден син”, както още по-старото му значение е само „син”. Така много мъжки народ приема имена като – Ясион, Яс, Ас-арак, Яз-он и т.н. Така че Азия означава ни повече, ни по-малко „земя на първородния син”. Поне така се е наричала по времето на Йо и на Прометей областта около Троя, както и земята, владяна от царете на Троя. А тя била кръстена така в чест на любовника на Деметра – по-късен образ на почитаната от всички народи на древността Велика богиня – майка. Този любовник бил титанът Ясион, по-големият брат на основателя на троянската династия – Дардан. Когато стигнем до троянците ще видим защо и как.
Тук само ще споменем два примера:

1. Азий – „Прославен водач на мъжете”, син на Хиртак, от Арисбе, където се намира неговата резиденция. Азий довежда на помощ на троянците живеещите в Практий, в Перкоте, в Сестос, в Абидос, както и „далече в свещената Арисбе, чак от реката Селеент”.
2. Азий – син на фригиеца Димас от областта около река Сангарий, СЗ Мала Азия (или на Кисес, брат на Хекуба (Хекаба), вуйчо на Хектор). Под неговия образ Аполон насърчава Хектор за борба срещу Патрокъл.
И двамата герои са първородни синове, на които се отрежда  ролята да ръководят от името на стрейшината (царя) военната сила на племето. Роля, характерна за племенните общности навсякъде по света – от индианците на двете Америки, през Африка, Европа и Азия, та чак до Полинезия и Австралия.
И още нещо, което може би е безкрайно важно. Всички знаем, че съществуват „йонийска Гърция”, „йонийска” култура, език и т.н. Малцина обаче са наясно (и си траят, те си знаят защо), че на „старогръцки” йонийски се пише Іασ, а йонийското наречие на „старогръцки” е ιαστι. Всичко това преведено на български, би означавало „земя на първородните синове”. Когато са тръгвали да завоюват нови земи „старите гърци” са изпращали начело на имигрантите (колонизаторите) първородните си синове – все още можещите и достатъчно знаещите. Как после на мястото на Язия (Азия) се е появила Йония е друг въпрос за друго място в текста.

Важното е да запомним, че преди да стигне до Европа, Йо минала през царството на трояните, което се наричало Язия – „земя на първородния”. На юг от Язия пък се намирала Европа, земята, от където била отвлечена на остров Крит красивата дъщеря на лувийския цар Агенор. И която логично била наречена в нейна чест – Европа.
По пътя си към делтата на Нил Йо по-нататък трябвало да мине през Либия. Това обаче би й се сторило доста трудно, меко казано, при днешните критерии, защото няма как да отиде в Либия без да мине през делтата на Нил. За древните обаче задачката е била безпроблемна за изпълнение. Защото са наричали с името Либия днешните земи на Палестина, Израел и Йордания.

За първи път името „либийци” се появява в писмен документ около 1320 г. пр. н.е. в Египет. Тогава по времето на фараона Сети I царството е нападнато от разнородни племена от северозапад и североизток, както по суша, така и по море. Сред тези племена е и едно, носещо името „либу” или „либи”. В случая е интересно, че представителите на това племе нахлуват по суша от североизток, т. е. от земите на днешните Палестина, Израел и Йордания. Освен това самите египтяни по онова време делели „либийците” на западни и източни. Източните нашественици били със сини очи и руси коси и ги наричали „темеху”, докато западните, идващи от територията на днешна Либия, били мургави и тъмнокоси, а египтяните ги наричали „тенеху” (или „ченеху”). Предадените тук факти са само част от събраните доказателства, които пределно ясно определят местоположението на древна Либия, не на запад от Египет, както е днес, а на изток.

Там, където се намират и Библейските планини, т.е., планините над град Библос, градът, откъдето древните египтяни са доставяли ценната за онези времена дървесина. Както впрочем правели и жителите на Двуречието, т.е. Месопотамия.
Тук обаче има едно несъответствие, което ме смущава – от Библоските (а не от Библейските) планини Нил в никакъв случай не може да „извира”. Ясно е, че в оригинала глаголът е бил друг, но все още не мога да открия кой. Е, рано или късно и това ще стане.

Важното е да се очертае все пак реалния път на Йо – през Азия (Ясия), Европа, Либия, Библоските планини, та до устието на Нил. Така, както древните са си представяли географски познатия им свят и както е показано на приложената към книгата карта.
На тази карта не са показани посетените от великия герой, лъжец и пътешественик Одисей острови – Огигия, Тринакия, Еея, Схерия, Еолия, земите на ластригоните и на лотофагите, островът на циклопите (по-правилно е киклопи). Причината е, че тяхната точна локализация е трудно постижима и може да се даде само с известно приближение.
За да се изясни обаче още повече светът на древните около Източното Средиземноморие, ще се спра и на някои податки, които извират от „Одисея”, а и от други съчинения на антични автори.

На първо място много е интересно да се определи приблизителното местонахождение на киклопите. Тук е необходимо да кажа, че за древните „остров” е означавало преди всичко „земя”. Така че определяйки даден къс суша (дори когато е в центъра на континент) пак с чиста съвест си го наричали преспокойно „остров”. Анализаторите на старите писмени паметници всъщност са наясно с тази особеност. А киклопите, на които Одисей попада по време на своето пътешествие, живеели в Хиперия. Това трябва да е така, защото ни се съобщава в „Одисея” от Омир чрез устата на царя на феаките – Алкиной. Той разказва на своя гост, че брат му цар Навзитой извел своя народ от Хиперия, където била истинската им родина, защото от там ги изгонили киклопите. Името Хиперия всъщност идва от υπερ – едно от значенията на което е „краен, далечен, най-отдалечен”.

Алкиной не ни казва изрично, че Хиперия е остров, а и Одисей не би могъл да бъде много сигурен, тъй като само акостира в едно заливче край някакъв бряг, без да има възможност да изследва цялото крайбрежие, за да е напълно убеден в думите си, че се е спрял на остров. Във всеки случай бреговете на Хиперия са се миели от водите на море. Ослепеният от Одисей киклоп Полифем е внук на Форкин, който, както вече писах, е прастарият морски бог, баща на граите, дракона Ладон, горгоните и т.н. Те също се оказа, че обитават зоната около Червено море. Пак там някъде – из Синайската пустош – Прометей предупреждава Йо да се пази от еднооките аримасли. Поданиците на фараоните пък наричали „амуру” (аморей) всички номади, скитащи по синайските пясъци и Арабския полуостров. В днешни дни всеки поне веднъж в живота си е виждал на живо или по телевизията облика на бедуина от арабските пустини – с навит около главата тюрбан, през който през тясна цепка издълбоко наднича един изпитателен поглед, роден от подложения на изпитания бедуински живот. Доста странна – и страшна – трябва да е била тази гледка за чуждестранните пътешественици, за да им излезе на иначе честните и доброжелателни бедуини лошата слава на кръвопиещи киклопи.

Все пак „остров” Хиперия трябва да се е намирал някъде там. Не много далече от него трябва да е бил и „остров” – ът на феаките Схерия. Схерия всъщност идва от финикийската дума „схерое”, която означава „пазар”. Самото име на жителите на острова – феаки, прекалено плътно и точно се наслагва върху фонемата „финики”, за да не ни се натрапи мисълта, че под феаки трябва да разбираме финикийци. Нещо повече – древните поданици на фараоните, които дали име на жителите на Библоското крайбрежие, ги наричали „фенеху” заради цвета на кожата им, която била мургава. „Фенеху” на езика на фараоновите люде означавало „тъмен”. Което пък води до извода, че между XV и X в. пр. н.е. поданиците на владетелите около Нил били със светла кожа. Но за това по-нататък.

Ако обобщим казаното до тук за остров Схерия, ще видим, че поданиците на цар Алкиной били изгонени от родните им места от киклопите (бедуините) и се заселили на „острова” си който носи името „пазар”, т.е. на него се извършва търговия, той е пазарно средище. Навсякъде в „Одисея” Омир нарича феаките „властолюбиви”, „мореходци”. В глава шеста „Одисей при феаките”, 236-275, царската дъщеря Навзикая, казва на Одисей:

„Ние, феаките, никак за лък и стрели се не грижим, а за весла и за мачти, за кораби с бордове равни.”

В следващата седма песен, 33-36, преобразената във феакийка Атина съобщава на Одисей:

„Гости от чужда страна у дома си не срещат любезност. Само на кораби бързи облегнати, вечно кръстосват морската бездна – това земетръсният бог ги научи ( с техните кораби бързи летят като птици и мисли).“

Подобни определения за феаките са разхвърляни из цялата „Одисея”. Знайно е от историческите анали, че финикийците по времето на Омир – IX – VIII в. са били най-добрите мореплаватели в Средиземноморието и бързите им кораби са кръстосвали водите му със скорост, която е будела възхищение сред моряците на останалите народи. Логично е, когато поетът е писал епосите си, съзнателно да е дал името феаки, както той е предполагал на предците на най-добрите мореходци по негово време.

По-нататък ще говорим по-обширно за феаките (които всъщност не са били финикийци, защото последните се заселват по Западното Средиземноморие доста по-късно) в специално отделена за мореплаването глава. Тук само е важно да посочим, че Одисей не е стъпвал на никакъв митичен остров Схерия, а е попаднал в някой от еакийските (финикийските) градове – Тир, Библос, Сидон или някой друг.

Знаем, че за древните „остров” често е значело дори парче суша на средата на континент, но все пак, ако действително феаките са се намирали на остров, то тогава местонахождението му може да се определи с абсолютна точност – Тир. Известно е, че от памтивека той е бил остров и едва през 332 г. пр. н.е. по времето на Александър Македонски бил захванат за сушата посредством бент.

Там някъде са останалите острови или крайбрежни селища – Еея на лувийката Кирка, Огигия на нимфата Калипсо, Тринакия на бог Хелиос, Еолия на бог Еол. Там, на север от устието на Нил или край бреговете на Червено море, са били и бреговите ивици на земите на лестригоните и на лотософагите, защото лотос (и трите вида) вирее само на юг от Средиземно море. Пък и Одисей така или иначе трябва да се е въртял из онези краища, щом единственият споменат реално съществуващ остров е този на морския старец Протей. И това е прочутият остров при устието на Нил – остров Фарос. Същият, на който векове по-късно било построено едно от осемте чудеса на света – Александрийският фар.

От изложеното до тук става ясно, че Одисей е странствал из югоизточното Средиземноморие и вероятно се е спуснал дори в Червено море. Тук с малко тръпнещо сърце ще изложа една хипотеза, която, за разлика от досегашните тези, ми е трудно да докажа с абсолютна точност и затова я съобщавам само като предположение.

Почти всички изследователи на древността поставят Скила и Харибда между Апенинския полуостров и остров Сицилия. Видяхме обаче, че Одисей дори не е и припарвал там по време на пътешествията си. Протокът на двете чудовища следователно трябва да се търси някъде на юг. Възможностите са два – Суецкия канал и Баб-ел-Мандеб.
Днешният Суецки канал, разбира се, по времето на Одисей не е съществувал. От историческите данни обаче са известни няколко успешни опита на египетските фараони за свързване на Средиземно с Червено море. Ставало е по възможно най-практичния начин – чрез прокопаване на канал от Червено море до най-източния ръкав на делтата на Нил – Танитския.
Римският ерудит Плиний Стари съобщава, че фараонът Сезострис първи прокопал канал, свързващ Средиземно с Червено море. Още през миналия век някои египтолози смятали, че този Сезострис всъщност е Рамзес II (1304 – 1237 пр. н.е.) – управлявал, както се вижда, точно в периода преди началото на Троянската война. Можем да си представим какви слухове и легенди са се носили в древния свят на XIII в. пр. н.е. за това ново чудо, сътворено от човешкия ум и ръце. С малко повече въображение бихме могли да се поставим на мястото на Одисей, очакващ по бреговете на канала какви ли не чудовища.

Дори векове по-късно, когато фараонът Нехо (Нехао) – (663 – 609 пр.н.е.) в поредния опит на египетски властелин да свърже двете морета почти успява да се справи със задачата (попречили му жреците със злокобни предсказания), околните народи гледали на проекта като на нещо свръхестествено.
Всъщност на фараоните може би никак не им е било трудно да осъществят подобни замисли. Човешките ресурси са били безкрайно евтини и без значение – сведенията за строежа при Нехао показват, че между бреговете му са оставили костите си 120 000 поданици на фараона. Връзката между двете морета обаче е била крайно удобна, що се отнася до природните дадености. И до днес съществува една суха долина – Тумила, която свързва най-източния нилски ръкав – Танитския, с Горчивите езера и езерото Тимса. По времето на Рамзес II Суецкият канал се е врязвал много по-дълбоко, отколкото днес в сушата и почти е достигал горните езера. Много малко е трябвало на поданиците на фараона да прокопаят няколко километра и да свържат по почти естествен начин Средиземно с Червено море. Тази връзка между двете морета обаче е била плавателна само при приливи и това е причината при отливите езерата да се превръщат в гъсти тинести мочурища. Точно в тях може би са заседнали, както ще видим по-късно, довлечените до Египет от ветровете и морските течения аргонавти.

Баб-ел-Мандебския проток, който свързва Червено море с Индийския океан, е втората възможност за локализиране на Скила и Харибда. Още по-вече, че описанието в „Одисея” прекалено много прилича на топографските реалности на Баб-ел-Мандеб. В същото време мощните приливи наистина всекидневно покачват и снижават нивото на водата, което много напомня на сърбащата по три пъти на ден огромно количество вода Харибда. Колкото до хапващата по шест човека наведнъж Скила, то напълно възможно е това да са били укрепени на високия йеменски бряг воини, които са контролирали протока и са обсипвали със стрели и камъни преминаващите чужди кораби. Още повече, известно е, че по време на Одисей в Йемен е съществувала високо развита цивилизация. По западните склонове на Арабския полуостров може би трябва да се търсят и лестригоните, и лотосоядците, но все още нямам достатъчно данни за определяне на точното им местоположение.

След като развихме тази хипотеза, засега мога да изкажа предположението, че прословутите Кианеи или Симплегади – двете скали, които постоянно се затварят и отварят, и мачкат преминаващите през тях кораби, може би са митологизираните „суецки” канали на фараоните. Гигантският труд по прокопаването им постоянно е бил заплашван, а е и отивал на халост от природните стихии. Когато в Египет царели мир, спокойствие и благоденствие, каналите се поддържали и можели да функционират успешно. Честите пустинни бури ги засипвали обаче постоянно и е било напълно възможно при някоя от тях попадналият в неподходящ момент и на неподходящото място кораб да е бил засипван от тонове пясъци. Така се родила, може би, и легендата за Кианеите (Семплегадите). Но това си остава само предположение.

Към горните редове остава да добавя засега само няколко думи за корабоплаването. Древните не са били особено добри мореплаватели, като изключим феаките (или лувийците (колхите). Повечето от плаванията са били каботажни – покрай бреговата ивица. От нея са се откъсвали, само ако се е налагало да прескачат от остров на остров в нацвъканото с парчета суша Егейско море. Язон и аргонавтите нямаше да бъдат приклещени от гонещите ги колхи, ако не бяха се движили плътно до брега. И на отплавалите към Троя нямаше да им трябват седмици, за да стигнат до владенията на Приам, ако бяха прецапали морето в права линия. Те обаче упорито са се придържали по северния егейски бряг, докато стигнат Хелеспонта (Дарданелите) и чак тогава са се спускали на юг. И пътешествията на Одисей трябва да се разглеждат от този аспект – движението на него и на спътниците му е било по крайбрежието – от Троя до Египет. Да не забравяме, че едва феаките го връщат в Итака, порейки с кораба си директно към днешното Адриатическо море. Нека не забравяме, че след Троянската война и Менелай, подобно на Одисей, се спуска на юг към Египет и също като хитроумния си съюзник поне седем години пиратства из югоизточното Средиземноморие, преди да се прибере в Пелопонес.

Има още няколко маршрута, които ме привличат да тръгна по пунктирите им, като особено ме изкушава пътят на аргонавтите, но те са малко нещо странични за момента и само ще увеличат обема на тази глава, без да допринасят съществено към основната й цел – да изчисти географския свят и мисленето на древните жители на Средиземноморието от шлаката на вековните спекулации, недочитания, профански (или съзнателен) пре-ентусиазъм. Затова много факти и данни ще останат за следващите глави и книги на тетралогията, където ще си намерят точното и необходимо място.