„Затова той се наименува Вавилон, защото там Господ разбърка езика на цялата земя; и от там Господ ги разпръсна по лицето на цялата земя.” Битие, 2

…Прекаленото възгордяване изиграло лоша шега и на трояните. Е, Бог успял да се справи с Вавилон за един ден, а на обединените евроазиатци им били нужни цели десет години. Но това е малка разлика, породена от мощта на Божията десница. Иначе всички прилики се запазват.

И Троя като Вавилон бил създаден от разноезични народи. Основателите му обаче постъпили крайно небрежно като положили основите му върху хълм, посветен на богинята на раздора Ата (Ате). Но нали и двамата родоначалници на свещения град били чужденци, та явно местните злорадо са си замълчали, предвиждайки бъдещето на злощастния град, обречен да бъде разрушаван десетократно, преди завинаги да отмре славата му на оживено търговско кръстовище.

Легендите разказват, че когато Дардан се появил в околностите на Северозападна Мала Азия, там вече се бил установил бъдещият му тъст Тевкър. За него древните митописци твърдят, че бил син на река Скамандър (Ксант) и нимфата Идея (Идиа), и че дошъл чак от далечен Крит.

Последното според мен е малко преувеличено, макар и не невъзможно. По-логично би било да предположим, че той и хората му са тръгнали някъде от днешния Югозападен Анадол. Основание за по-добро предположение е фактът, че освен тевкри, древните наричали племето на основателя на Илион „меропи”. Това име идва от малоазийското μερ-ωπε, което означава „смъртни люде”. (Да си припомним за трако-пелазгийското κερ, което означава „смърт”.) Така че, по-логично е произходът на тевкрите да е някъде от Югозападна Мала Азия. А ако на път за Троя са свърнали за по-напряко през Крит, то в това не би имало нищо случайно.

Нали и братовчедка им Европа избрала Крит за постоянно местожителство. Не бива да се изключват като работна хипотеза и податките, свързани с името Идиа, т.е. с майката на Тевкър. Влизайки в логиката на древните, с увереност можем да кажем, че изобщо не е изключена възможността в нимфата Идиа да е закодирана критската планина Ида (Иде). Това би означавало, че тевкрите са тръгнали от Югозападна Мала Азия, преминали са през Крит и от там наново са се преселили в Мала Азия, но този път в Северозападната й част. Лошото е, че ιδη означава просто: а) „гориста планина”, б) „гора”. Поради тази причина в древността са съществували десетки планини с име Ида – т.е. „гористи планини” – на Крит, на остров Кипър, в Мала Азия, на Балканите. Известна, макар и косвена, податка идва от другия познат ни Тевкър – сина на Теламон, сражавал се на страната на Агамемнон срещу трояните.

Първи братовчед по бащина линия на Ахил, по майчина линия Тевкър се пада пък първи братовчед на Хектор, тъй като майка му Хезиона е сестра на цар Приам. След Траянската война Тевкър се връща на остров Саламин, но баща му цар Теламон го изгонва, защото не успял да попречи на самоубийството на природения си брат Айас. Според легендите, местата където Тевкър отива в изгнание, са няколко, но в общи линии те се съсредоточват в Киликия или в Северна Сирия, където бил приет от цар Бел (западносемитския бог Баал) поради роднинските им връзки. По-късно с помощта на цар Бел, Тевкър успял да се установи трайно на остров Кипър и да основе град Саламин. Следствията: Първо, явно Тевкър носи името на праотеца си по майчина линия. Второ, отива в изгнание в област, където има роднини, а там дори векове по-късно продължават да живеят лувийци. Трето, известно е, че Кипър в продължение на няколко века е разделен между египтяни, лувийци и пелазги. Четвърто, през XIII в. пр.н.е. в Киликия или в Северна Сирия все още няма семити, така че там не би могъл да властва „цар” Бел и следователно името е доста късна добавка. Пето, последно, Тевкър Теламонов отива там, от където преди около век и половина са тръгнали предците на майка му, за да „основат” за пореден път Троя заедно с дарданите.

Данните за първите години на тевкровия зет Дардан също са леко обгърнати от мъгла и не са съвсем ясни. Според митологията той бил син на Зевс и плеядата Електра. Бърз поглед върху майчиното му родословно дърво показва, че корените на героя са тясно преплетени с тези на една поредица трако-пелазгийски герои като Зет и Амфион (построили Тива преди да падне в ръцете на Кадъм), Орион и Калисто, Сизиф и т.н. Едни автори твърдят, че пътят му към Троя тръгнал от Аркадия в Пелопонес, а други са на мнение, че героят е стартирал от близкия до Троя остров Самотраки.

Честно казано, и двете теории са напълно правдоподобни, а и могат да бъдат обвързани в една. Помним, че нахлулите в Пелопонес малоазийски племена изтласкали местните трако/пелазги към дивите усои на аркадските планини. Те обаче явно са се оказали тесни за цялото население на югозападната част на полуострова и някои от тях са предпочели да продължат на север и да отседнат в земи, населени със сродни племена. По пътя дарданите временно отседнали по местата, които днес се наричат Македония. Не е сигурно колко време са останали там, но явно е било достатъчно, щом дори в VI в.пр.н.е. все още помнели, че някога Северна Тесалия се наричала и Дардания. Местните племена ли не са били особено гостолюбиви или от юг прииждали нови търсачи на по-добра родина, но на дарданите се наложило да поемат отново на път – сега в източна посока, при това по море.

Докато кракът им стъпил на гостолюбивото райско кътче остров Самотраки. Поне на пръв поглед. Защото легендите разказват, че след като пристигнало на Самотраки, воденото от братята Яс (Язион, Язий или Азий) и Дардан племе е имало някакви проблеми с местните. Митологията описва случилото се като любовна драма между първородния Яс и богинята на плодородието Деметра. Нещо в цялото приключение обаче куцало, защото като следствие от него Яс си загубва главата, а Дардан бил принуден да бяга в Мала Азия заедно със съпругата си Хриза и оцелялата част от племето. На малоазийския бряг Хриза починала и овдовелият Дардан използвал случая да укрепи положението си чрез династичен брак с местната принцеса Батия (Батиеа), дъщеря на цар Тевкър.

Тук е необходима една малка забележка, за да изясним произхода и правописа на името „Дардан”. В ортодоксалната тракийска митология има едно божество на земните недра и растителността, на плодородието и богатството – Дарзалас. Изписва се като Δαρδαλος като знакът „Δ” се четял като „д”, и като „дз”. Когато изписваме Δαρδαλος, разночетено може да е Дардан, Дзардзан, Дзардан, Зарзан и т.н. Аналогичен е и случаят с атинския герой Тезей, чието име се пише Τεδευς. Това, че някой го е законспирирал като Тезей е едно на ръка, друго е, че истинсккото произношение на името му би могло да бъде Тидей, Тедей или Тедзий (с ударение на първата сричка) например.

За причините, довели до пълния хаос във фонетичната транскрипция на древните имена, ще говорим на друго място, но тук трябва да отбележим едно много важно нещо – всички податки показват, че поне по времето на Троянската война Дардан вече е бил приеман в обожествен образ и всъщност това едва ли е било рожденото име на трако/пелазга, станал съосновател на легендарния град Троя.

Обожествяването на основателите на определено поселище всъщност е било нормална практика за древните. Достатъчно е да си припомним Ромул и Рем. В случая с Троя с божествен произход са надарени не само Тевкър и Дардан, но и доста представители на поколенията след тях. Така например Трос (Трой) – внук на двамата родоначалници, също се жени не за обикновена девойка, а за нимфата Калироя – любим похват на древните да придават божествено начало на прародителите си, ако техния личен произход е с прекалено смъртен характер. Правнукът на Калироя Анхиз пък има щастливата съдба да вземе в прегръдките си не коя да е, а самата богиня на любовта Афродита.

Явно е желанието за обожествяване на царската династия. Не е изключено обаче митографите да са лепвали божествено начало на някой герой или на някоя героиня, когато не са били наясно с истинския произход на историческото лице. Напълно възможно е такъв да е случаят и с троянските нимфи – неизвестни девици с неустановено потекло.

Малко по-различно е, например, при танаидите, където свързването на Посейдон с Либия, за да роди последната Бел и Агенол, а по-късно и същата Либия с Данай, само показва от кои райони са идвали племената, създали след смесването си танаидите.

При троянската царска династия объркване по-скоро причиняват многобройните имена на племената, които участват в създаването на смесения троянски етнос. Едно от най-усложнените понятия е „фриги”. Тези племена се явяват и като мизи, и като бриги, а понякога дори като ликийци. В същото време десетки лични имена на фригийски царе и на топоними показват наличие на хето/лувийски елементи. За изясняване на етническата принадлежност на трояните не допринасят кой знае колко и синонимите като дардани, илионци, тевкри, използвани безразборно и от самия Омир, и от следомировите автори.

Хаосът, разбира се, е само привиден. Причинен е най-вече от смесването на имена от различни времеви пластове и от комбинирането на различни извори, в които авторите доста произволно наименуват описаните от тях племена. В това отношение и великият Омир не е никак безгрешен. В стремежа си да се разшири географията на троянския конфликт, той редовно дава на едно и също племе по няколко имена. Вече стана въпрос за град Лариса. Същото е и с героя Пейрой, който води траките, живеещи край Хелеспонта (Дарданелите), а киконите се водят от Евфем. Но от историческите източници е известно, че точно по северния бряг на Хелеспонта, откъдето е Пейрой, живеят не други, а киконите.

Хектор води трояните, а Еней предвожда дарданите. Адраст и Амфий са водачи на бойците от „земята Апеса”. В нея обаче главен град е Перкоте, а бойците от там, пак според Омир, са водени от Азий Хиртаков. Да не говорим за ликийците на Сарпедон, които са ни по-вече, ни по-малко, тевкри или поне първи братовчеди на тевкрите, т.е. част от самите трояни. Не може Омир да не е знаел прекрасно този факт. И той го е знаел, щом така успешно жонглира с имена на местности, градове и племена, за да изгради съзнателно замъглената, но затова пък много по-величествена картина на епопеята пред стените на Троя.

Заложеното при създаването на троянския етнос единство между трако/пелазги и хето/лувийци, каквито всъщност са тевкрите, продължава през целия живот на династията на Дардан и Тевкър. Цар Приам, самият със смесена кръв, се жени за Хекаба (Хекуба). Дали е била дъщеря на тракийския цар Кисей или на фригийския Димант (Димас), както твърдят различни източници, тя при всички случаи е с преобладаващ трако/пелазгийски произход. Андромаха, съпругата на Хектор и нейна снаха, пък е с лувийски произход – баща й Еетион (Евт) е цар на разрушената от Ахилеос малоазийска Тива.

Чрез Титон, брата на цар Приам, отвлечен от богинята на зората Еос, трояните пък се родеят с фараоните на далечен Египет. Ортодоксалните учени упорито отхвърлят тезата, че „етиопският цар” Мемнон би могъл да бъде историческа личност, но справките от архивите на фараоните показват, че подобна възможност е твърде достоверна. Властващият в Египет по време на началото на Троянската война Рамзес II е известен и с проблемите, които имал със северните си съседи – хетите. Никак не трябва да се пренебрегва теоретическата възможност неговият наследник Минептах да е изпратил с мощен отряд някой от многобройните си братя, за да се намеси в конфликта край северните граници на разпадащата се хетска империя. И това би бил добър стратегически ход, който би намалил натиска по собствената му северна граница, която била южна за хето/лувийските племена.

Не е за пренебрегване и едно друго историческо сведение, свързано с царуването на Минептах. Древните папируси съобщават, че през 1227 г. пр. н.е. фараонът успял да разгроми едно нашествие на обединените сили на либийците и на т.нар. „морски народи”. Това нашествие било ръководено от цар Мариай. Поне така звучи името в египетските източници. Специалистите по древните писмености обаче знаят, че звуковете „л” и „р” доста често били изписвани с един и същи знак или пък обратното – двата знака на двата звука постоянно се обърквали. Нищо чудно този „морски цар” Мериай да се е наричал Мелиай т.е. Менелай – известният набеден рогоносец.

Знаем от „Одисея”, а и от други източници, че след края на Троянската война Менелай се спуска с подопечните му кораби на продължителен пиратски рейд около устието на река Нил, където му се губят цели седем години. Получава се учудващо съвпадение между мит и история, както при фактологията, така и при времевите съпоставки. В „Одисея” Менелай твърди, че получил огромното си богатство като подарък от египетския цар Тон (Тоон) и съпругата му Полидамна (обърнете внимание на дифтонга „мн”). Едва ли и най- богатият и любезен домакин би дал на скъпия си гост толкова много съкровища, та не само да стигнат на Менелай за охолен живот до старини, но и да предизвикат възхищение от наследниците на Нестор и Одисей, самите израснали върху златни цукала. Зад мъглявите приказки за египетското гостоприемство по-скоро се крие историческата истина за пиратството на Менелай, а Тон (Тоон) ще да е бил предводителят на съюзилите се с него либийци.

Нашествието в Египет на обединените сили на либийците и „морските народи” през 1227 г. пр.н.е. би могло да бъде достоверен ориентир и за евентуалната година на края на Троянската война – поне възможно най-късната дата. И при положение, разбира се, че идентифицираме „морските народи” като разпръсналите се нападатели на Троя. А историците определят приблизителните дати на продължителност на Троянската война между 1235 – 1225 г. пр.н.е. – поразително приближение към годината, в която Минептах отблъсква от земята на фараоните северните нашественици.

Ако след това кратко лирическо отклонение с Менелай отново се върнем конкретно към Троя, трябва да отбележим, че все пак не Тевкър и не Дардан са основали града, както и съпътстващите го селища наоколо. Задълбочените и обширни разкопки отдавна са доказали, че градът е съществувал векове преди дарданите и тевкрите да се появят по тези места. За Омир обаче (както и за останалите митографи) този факт е бил без съществено значение. Масова практика при тях е било да „основават” град всеки път, когато на власт в поселението дойде нова династия или ново племе. Пък и в случаят с „Илиада” не е било важно откога съществува градът, а от кога води началото си царският род в Троя. Само това е било съществено за епическото изложение. То обаче ни дава възможност за определени податки относно приблизителното време на пристигане на тевкрите и на дарданите в Северозападна Мала Азия. А това е било в самата зора на XV в.пр.н.е. – 1400 г.: малко преди нея за тевкрите и малко след нея за дарданите.

Странно е наистина цялото това движение из Източното Средиземноморие на племена и народи през втората половина на II хилядолетие пр.н.е. Като че ли са се въртели в един омагьосан кръг. Пристигащите от Мала Азия на Балканския полуостров са изтласквали местните жители на север – североизток. Те, движейки се в тази посока, са стигали накрая до Босфора и Дарданелите, преминавали са ги и са притискали на юг-югозапад местните племена, които са намирали изход в прехвърлянето си в южната част на Балканския полуостров, изблъсквайки на север заварените там племена. Те пък от своя страна отново… завъртали дяволския кръг. И през цялото време кръв, езици и обичаи са се смесвали и преливали едни в други.

Тракийският цар Финей например, при когото спрели аргонавтите на път за Колхида, носи „етиопско” име. Че е тракийски цар, тракийски е, но това не означава, че е бил тракиец. И не е бил, защото е с племенната кръв на Тевкър и на колхидския цар Еет, т.е. Финей (по-право Феней) е бил лувиец. Пряко доказателство за племенния му произход е митът за Европа и Кадъм, в който директно се съобщава, че Феней им е брат. Затова и е знаел пътя до Колхида. По същия начин и тракийският цар Телеф не е трако/пелазг, а танаид, както вече видяхме. За сметка на това фригиецът Гордий (който вързал прочутия „гордиев възел”, разсечен от Александър Велики), съвсем не е с малоазийско потекло, а е трако/пелазг и корените му са някъде от Балканите. Така че Александър III Македонски наистина е имал право да претендира, че е поне далечен братовчед на фригиеца.

Може и да не му е точно тук мястото, но тъй като става въпрос за смесване на племена и раси, бих искал да се спра и на потеклото на Идоменей – водач на критските войски пред Троя. Митографите го обявяват за син на Девкалион и внук на Минос. Името Девкалион обаче носи и онзи тесалийски син на титана Прометей, който слага началото на рода на еолидите след Втория потоп. Т.е. той е бил трако/пелазг – какъвто по всяка вероятност е бил и съименникът му от Крит. Минос от своя страна е трябвало да е принадлежал, според неоспорими исторически данни, на най-старото население на остров Крит, което, за разлика от високите и русоляви балканджии, е било доста по-дребно и по-мургавичко. Трудна за напасване картинка.

Освен това под „Минос” не се разбира просто „цар”, както предлагат някои специалисти по древна история. В този случай Девкалион наистина е бил син на Минос, т.е. на цар. Във всеки случай Девкалион и Идоменей биха могли да имат във вените си и лувийска кръв от страна на Европа, но не и минойска кръв, ако под минойци разбираме жителите на острова, населявали го преди 1450 г. пр.н.е. По време на Троянската война обитателите на Крит отдавна са били преобладаващо лувийци и трако/пелазги и може би жалки останки от минойците. Така че Идоменей е бил критянин, но не и миноец. Нещо повече, Омир ни съобщава, че втори по ранг сред критяните пред Троя е Мерион, син на Молос, брат на Идоменей, т.е. и Молос е син на Девкалион.

В митовете и в писаната история са известни само едни молоси. Те населявали Акарнания, главният им град се наричал Ампракия и били прочути с добрите си овчарски кучета. Една късна легенда разказва, че епоним на племето бил синът на Неоптолем и Андромаха, но най-древните автори са единодушни, че молосите носят името си още преди Троянската война. За тях Омир съобщава, че пред Илион ги води Мегес, внук на прочутия със задръстените си обори Авгий. Ако обобщим сведенията до тук, става ясно, че потеклото на критските водачи идва от западната част на днешна Република Гърция. Ето какво пише през V в.пр.н.е. за същите ампракийци Тукидит:

„Амфилох, след като се завърнал от Троянската война… завладял Амфилохийския Аргос и цяла Амфилохия, разположена край ампракийския залив… Много поколения по-късно… амфилохийските аргосци поканили към тях да се присъединят ампракийците, които били непосредствени съседи на Амфилохия. Тогава именно ампракийците усвоили гръцкия език…”

Излиза, че молосите (ампракийците) се бият на страната на „гърка” Агамемнон и още от XIII в.пр.н.е. се водят за „гърци”, но кой знае защо научават „гръцки” едва няколко века по-късно, а дори и през V в.пр.н.е. Тукидит ги нарича варвари. Да не би пък тези варвари да са говорили неразчетения и до днес критско/микенски език…

В края на тази глава, наречена „Троя-малоазийският Вавилон”, се вижда, че великият град на Приам не е бил единствен по рода си. Малко са били не само селищата по западното малоазийско крайбрежие, в които е преобладавал един единствен етнически и племенен елемент. Ще се ограничим само с малък пример – споменатите от Омир градове Лирнес и Хриза. Войните на Ахилеос разрушават двата съседни града. Сред плячката са Астинома – дъщеря на Аполоновия жрец Хриз, и Хиподамия – дъщеря на владетеля на Лирнес цар Бриз.

Съдбата на двете девойки става причина за конфликт между Агамемнон и Ахилеос. За вожда на мирмедоните вече знаем, че е от трако/пелазгийски произход. Етимологията на имената на двете моми на малоазийски властници обаче подсказва, че те имат същото потекло. На друго място вече споменахме, че Астинома е име, пряко свързано с тракийското племе асти, както и че Хриз е име с трако/пелазгийски произход.

По-интересен е случаят с податките, на които ни навежда името Хиподамия. Името е съставено от ιποσ и δαμια, които съответно означават „кон” и „укротителка, опитомителка”. Ако вземем впредвид многозначността на древните езици обаче, най-точният превод би бил ”укротителка на мъже”. Изненадата тепърва предстои – Дамия, твърдят историците, е покровителка на аргоския град Епидавър. Не на кой да е Аргос от десетките подобни местности и градове в Юга на Балканите, а в Аргоса на Ахилеос. В същия този град имало храм на трако/пелазгийския херос, а впоследствие и бог – Асклепий. Храм, който бил общоелински и в който се стичали поклонници от целия Балкански полуостров. Явно при преселението си в Мала Азия балканците са запазили изконните си богове и обичаи. Доказателство за това е и фактът, че Хриз – бащата на Астинома, е жрец на тракийския бог Аполон (Ситалк – Аболон). Но чуйте само началото на молитвата му от първа песен на „Илиада”:

„Чуй ми гласа, Сребролики, ти, който град Хриза закриляш,
браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш.”

Жрецът призовава бога, който властва над Балканите, над егейските острови и над малоазийските градове.
Както често се случва в историята, истината е много по-прозаична и много по-печална дори и от най-трогателните легенди. Великият Ахилеос, както вече осъзнахме, се оказва един военен наемник, за когото боговете нямат никаква стойност – те само могат да бъдат използвани за разменна монета. Издигайки гнева си в култ, еакидовия внук търси оправдание за (казано по днешному) космополитната си същност. Митът за уязвимата му пета само утвърждава митологемата за изкуплението на презрелия вярата в Бога, в ценностите, налагани от него, и в невъзможността на въстаналия срещу Бога и реда да узакони себе си, да възтържествува като „Аз”. Стотици години след това юдейският (християнският по-късно) Бог ще възкликне:
”Ще те даря с победа, но по-късно ще съжаляваш за нея, защото не е моя.”

И Троя като Вавилон е обречена на загиване, защото прекалено многото богове създават скептици, а не защитници.