. . .

По-тънка от резеца на бръснач
и твърда като риск е тази граница,
която минало
от бъдеще дели…

Но все с безбрежието ù,
под низ от злостни чувства пазим истините си
и скриваме това, което ни боли.

И все с недоизбистрено от нечия исконна мисъл слово,
като с мъглява пелена или защитен вал,
след поражение обграждаме изплъзващото ни се
достойнство –
сетна
опора на живота излинял!..

А всеки миг – връх крехък на епохите! –
расте и ни отнася
в следващ миг…

И как ли
все още се крепим на острието му? И как
пред чудото на трайността душата
от страх не се стопява, докато живеенето ни обрича тук
на гняв, на глад или на подъл,
спасяващ ни бяг – тая
религия, родена изпод бичове,
с която Бог ни е дарил,
наместо
с броня и с крила?

Аз знам, че в някакъв случаен срив
или в предвиден удар ще се скъса нишката и в тъмната ми плът
ще се съсири светлината…
Там прахът
ще ми е сетното убежище,
а свободата –
глуха и несвършваща далечина….

С какво тогава мракът на отвъдното ме плаши?
И какво потиска
душата,
на която
са ù обещани векове?

МИНОТАВЪРЪТ

Има ли го Минотавъра? –
(търсещите Лабиринта му
никога не се завърнаха… )

Аз стоя в двурогото пространство от луна и слънце,
пред вратите, край които цял живот минавах.
Зад тях нещо зеленее – проход в Лабиринта ли е?
Счува ми се рев – наяве ли, насън ли?
Скупчват се желанията – ще ги победя ли?…

Пътят като Ариаднината нишка през сърцето ми
се навива
и развива…

Има ли го Минотавъра?
… В дълъг ден от друго време съм край чучур,
чийто шум не се отделя от съня ми:
по следи на пепелянки, все в една посока там
птиците потъват в есенните ми простори
и къртиците из лабиринтите на мрака
преповтарят гневния си труд с усилие, което
всички същности би прекроило, а дъждовните порои
рият странни знаци
и фучат,
и стенат,
докато се питам:
има ли го Минотавъра?

Някой ден под напора на тайните си ще се сринат
тия всичко чуващи врати! Ще се оголи Лабиринтът!…

Пак ще бъде нощ и златните пирони
на звездите ще са приковали небесата,
за да не успее тежестта им да ни задуши,
докато по нишката на Ариадна хоризонтът
ни отвежда в пасбища отвъдни, откъдето
никога не ще узнаем
има ли го Минотавъра…

… и след нас
в чие ли
питане ще се посели?

*  *  *

Борова смола да вземем – късче от светкавици,
в мокър здрач разбити тук по тия върхове!
Да откъснем росно пълнолуние и здравец,
раснал все по рид и припек, под дъха на ветровей!…

Пътят ни какво е тук? – следа, която чезне
в сенките на катерички… В тоя дол от бряг до бряг
мостът върху рудни жили, върху струйки с цвят железен
разпилява стъпките ни; те в мълчание кънтят.

Неразкрит е всъщност още оня знак на естеството,
с който тайнството обгръща лековерната душа.
Коренът върви надолу, отстоява там живота.
Но върхът живота ражда… Или може би греша.

Може би… Но в тъмен валог срязан плач на бор ще рухне.
Птица с писък ще изстреля в небесата свойта жал.
Може страх да те обземе… Но върви. Край нас бълбука
живата вода, с която
възкресил бих всяко чувство, всеки път бих извървял.

*   *   *

Макар изваян от калта, с калта не ще се примиря!
Какво от туй, че тя е толкоз много в моя свят?
По селски път дойдох до тия черни магистрали на епохата.
Вървя. Асфалтът се просмуква в мойта кръв.
И все по-скъп ми става тоя съсък на желязо,
все по-естествено с нещата неестествени духът ми се сродява…
А щом величието е равностойно на величие,
какъв е смисълът на дребните неща?
И птицата, която ще повтори изстрела с експлозията на сърцето си,
гладът за ласки в умореното дете, сълзата на самотния
защо да ме гнетят? Защо да се поддам на състраданието,
което победи и теб, Исусе, с окованите ръце,
и ти не съумя да бъдеш бог?…
Железен ритъм изковава мойте мускули и аз съм син железен на епохата.
Стопен асфалт в сърцето ми кипи, обагря жилите
и буди яростта да изпреварвам
онез, които в своя бяг ме изпревариха…
И само в редки, много редки мигове,
задрямал над волана си, сънувам детството.
И там, в земя от дъждове разкаляна,
от своя гроб се вдига дядо ми
и все ме моли,
понеже в него и над него е нощта,
да ида и залостя портата на селския ни двор
и да отвържа кучето…