„… и тя, както всяка наука –
само като й поискат, може да даде;
само като я питат, отговаря;
само като я оспорват, се утвърждава.“

(И. Панова, „ЗА СТАТУТА НА ЧОВЕКА“, 1978)

Погледнато от етична гледна точка, лекар с определен професионален ценз не би трябвало да се впуска в област, в която няма солидни познания – „благородството задължава“.
За да не компрометираме обаче от самото начало нашата истинска цел, сме принудени да се освободим от благородството, ако такова качество все още някъде се култивира, и да припомним, че според Националния рамков договор, ОПЛ/СЛ носи лична отговорност за действията си и за качеството в Общата практика, въпрос засягащ изобщо културата на здравеопазването у нас.
Налага се да започнем отново една дискусия за грозното и красивото в медицината, нещо, което в медиите по един или друг начин постоянно се коментира, но предимно в обсега на „особен казус“ – силно проминиращ над или под средното ниво – и точно заради това прикриващ зад величината си плеядата по-дребни прегрешения в правилата на играта, за спазването на които – подобно на олимпийците – сме се клели по хипократовски.
Но нали не можем да кажем като олимпийците: „Важно е участието“… Отговорността е несравнима.
Подчинена ли е медицинската практика на принципите на естетиката днес, когато говорим за престижа на лекарската професия, за качество и ефективност, за култура на здравните грижи, и – метафорично – за „добрия тон“ и за „добрия вкус“ на лекаря, докато в същото време имаме чувството, че красивото около нас напоследък някакси се изплъзва, че броят на социално слабите се увеличава, нова патология и меркантилизъм се срещат по-често, а средствата в здравеопазването са хронично недостатъчни?
Ще се постараем да докажем, че временно поне нещата трябва да се разграничат, защото:
– естетическото възпитание е елемент на възпитанието изобщо, елемент погрешно запазен от някои само за изкуствата;
– и защото естетическа вибрация може да бъде открита във всяка професия, във всяко начинание и е толкова естествена за всеки от нас, колкото и жаждата за живот.
Както свидетелстват понастоящем бурните диспути в световен мащаб между различните естетически течения, според И. Панова, „твърдите граници между художествена и не-художествена дейност са подложени на размиване“, докато в същото време „традиционно естетичното се деестетизира, и обратното, сферата на естетичното се разпростира върху бита и производството, като се получава една растяща дифузия помежду им“. Твърде задължаващо разпростиране…
Случайно ли е това? Притежават ли нещата, действията, постъпките ни действителни естетически качества или това е само една наша представа или илюзия? Имаме ли обективни критерии да оценим едно нещо като красиво или просто сме пленници на субективизма си – продукт на модата или на времето, в което живеем?
Приятните и неприятни емоции са същностна човешка черта. Горните въпроси стоят явно или неявно винаги в нашето съзнание, когато се налага да изразяваме мнение или оценка. Самият факт, че се поставят подобни въпроси показва, че равнодушието е невъзможно; че  не можем да избегнем изразяването на мнение и че независимо от критериите, културата или ценза, според I. Pascadi, съществуват два елемента в нашето ежедневие:
1. Всеки неволно навлиза в света на стойности и ценности;
2. Всеки класифицира и йерархизира нещата около себе си.
На различни нива – и изобщо твърде характерно за българина – нерядко се демонстрира „критичен дух“. Това не е чак толкова лошо, защото е фундаментална и в същото време елементарна човешка реакция. Критичният дух идва от самосебе си, както от самосебе си дишаме. Неговата липса (но не и неговото излишество у нас) е твърде рядко явление и то само в случаите на „девиация на съзнанието“ или „в съня на разума“. Но дали инструментите на „критичния дух“ също така от самосебе си постигат винаги своята цел или за това се изисква особеното му култивиране?
Нека припомним, че „човекът се различава от животните, между другото и по това, че не само произвежда, но винаги умее да произвежда и по законите на красивото“/К.Маркс/. В центъра на естетикатата, която третира красивото и чувствата, които то поражда, стоят проблемите на изкуството. Тук няма да спорим дали Общата практика е наука, изкуство, двете заедно или нещо повече.
Ако Леонардо да Винчи твърди, че „рисунката е нещо умствено“, защо за Общата практика да не е валидно същото: Общата практика е преди всичко мислене, проблемно мислене, което в крайна сметка – подобно на художника, подобно на скулптора – трябва да извае здравото тяло, и в повече от това здравия дух!
Съществуват обаче и две твърде важни разлики, които издигат на още по-голяма стойност и значимост разбирането за ролята на красивото в медицината:
1. Докато произведенията на изкуството могат да имат възпроизводим и обратим характер, в медицината творческият акт е уникален и най-често иреверзибилен. Обектът в работата на лекаря не търпи корекции безнаказано, а в повече от това изисква особено внимание и човешко отношение в най-прекия смисъл.
2. Другата особеност, потвърждаваща уникалността в творчеството на лекаря, е отбелязана в реч към хирурзите от писателя G. Duhamel, сам той практикувал медицина: „Човекът, който се отдава на творчески акт, предпочита винаги самотата (артистът, поетът, писателят). Но вие господа, изпълнявате едно от най-трудните неща, една от най-дръзките дейности, и ги изпълнявате с отворени врати.“
Ясно е, че естетиката изучава не само проблемите на красивото, но и неговия обект. Предметът на медицинската практика – човекът, с неговите болка и страдание, не винаги има естетически вид и не винаги възбужда у лекаря тъкмо позитивни чувства. Значи ли това, че тук изобщо няма място за красивото?
Ще извикаме на помощ Хераклит, известен в историята като основоположник на диалектиката. Той разбира красивото като единство и хармония на противоположностите: „Природата се стреми към противоположности, и от тях, а не от подобни образува съзвучие… Така всъщност тя е съчетала мъжкия пол с женския, а не всеки с еднородния и (по такъв начин) първата обществена връзка тя е образувала чрез съединяване на противоположности, а не чрез подобното. И изкуството, изглежда, като подражава на природата, постъпва по същия начин.“
А лекарят? Не е ли изправен той пред най-великите естетически цели – да помири две ярки противоположности, да създаде съзвучие в биологичните граници на живота и смъртта, на физиологичното и патологичното, на красивото и уродливото, на съзнаваното и на подсъзнателното, на индивидуалното и на социалното? Изглежда, че в единството на тези крайности, в обединяването на тези противоположности, в разгръщането си върху такъв необятно широк хоризонт – със свобода, мяра и здрав разум – се крие красотата и идентичността на Общата практика.
А как да разбираме лекарските неуспехи? Не компрометират ли те естетичната природа на медицината? По какво да съдим тук – оказвайки помощ по хуманния подтик, реализиран съвестно и красив като идея, по неочаквания грозен и обезсърчаващ резултат или по безконечните оправдания, обяснения, интерпретации?
В същността си възприемаме грозното като „атентат“ срещу естествеността на нещата, като отрицание на съвършенството в природата. В медицината грозното няма естетическа стойност, освен в случаите, когато е в името на живота, ако е резултат на борба за по-висока цел. Лекарските усилия, когато са завършили с неуспех, когато те са докоснали биологичната граница, когато лекарят съвестно може да каже: „направих всичко, което можеше да се направи“; когато те не са грешки на лекаря, а проблеми на самата наука и на човешките възможности, тогава те не само не убиват, а напротив, пораждат спонтанния живителен стремеж за изпълнение на първоначалния замисъл на най-високо естетическо ниво.
Тъкмо сложността, голямата отговорност при рисковани манипулации и действия, задължават лекаря да разчита не само на своите обхватни знания, но и на изкусното им приложение. Медицинските неуспехи – от такава гледна точка – се превръщат в перманентен стимул, в един от основните лостове, които тласкат индивидуалните усилия към усъвършенстване, а медицинската наука към прогрес. Вероятно и това е красиво. Но само толкова не е достатъчно. Именно в това е и замисълът на тази статия – да проправи път от спонтанностите в първичните ни реакции, до търсенето на тяхната разумна и дълбока мотивация и аргументация.
„De gustibus non disputandum“ (за вкусовете не се спори), казва латинска мъдрост, подчертавайки голямото разнообразие във вкусовете и предпочитанията. Но тъкмо обикновените разговори или разпалените спорове около различните предпочитания, мнения, концепции, аргументи и оценки, представляват всъщност форум за унифицирана естетическа формация. Защото ние не можем да знаем всичко за всичко. И колкото тези спорове са по-ожесточени, толкова, изглежда, те са по-продуктивни и извисяващи общото ниво на духа.
Но естетичното в медицината е залегнало не само в изкусния, дори артистичен подход в професията (изключваме, разбира се,  преиграването и театралниченето), но и като обработено по емпатичен начин, цялостно образно-емоционално възприятие и отношение към страданието и болката, към проблемите на пациента. Чувството за наслада и удоволствие от постигнатото – особено в колосално широкия терен на действие на ОПЛ/СЛ – е духовната храна, своеобразният катализатор в неговото ежедневие и, като че ли, неговото най-съществено възнаграждение. Без тази духовна храна бихме се изчерпали и „изпепелили“ твърде бързо…
Професионалното удовлетворение в медицината има неизчерпаеми източници и варира в широки граници – от елементарните естетически възприятия, породени от реда, спокойствието, чистотата, тихите разговори, модерната апаратура, мебелировката, през умело направената сложна превръзка, тест, преглед или изследване, за да се стигне до дълбоките естетически преживявания след успех в безнадежден разговор, трудна диагноза, комплексна терапия или сложна манипулация. Точно тук се преплитат плътно знанията и уменията, с волята и интелекта, с личността на лекаря, с целесъобразността на професията лекар.
По такъв начин естетичното добива нов контур, нови по-широки граници и се влива в очертанията на медицинската етика. Но от своя страна пък постигнатото високо етично поведение в един сложен контекст – въпреки насрещния вятър, въпреки неблагоприятните условия, ограничаващи неговите прояви – дава особената красота, особения магнетизъм и величие на професията. „Естетиката ще стане етика на бъдещето“, е предсказал М. Горки.
Естетическата формация на лекаря – качество, което е императивно искане на самата професия – не е обективна даденост, природно явление, вродено качество или просто призвание, както най-често това се отнася за хората на изкуството. Тя не е и само интуитивна даденост (въпреки че интуицията, според съвременната психологическа наука, е третият от начините за познание, довеждащ докрай първите два – възприятията и представите). Естетическата формация на лекаря е въпрос на възпитанието и самовъзпитанието. Без естетическо възпитание, навсякъде ние рискуваме да не усетим как се промъква, да не можем да оценим реалната стойност на грозното в себе си и в своята работа. Тогава естетическото възпитание и самовъзпитание всъщност се оказват висша форма на креация, на творчество и на съзидателна дейност.
Кои са важните предпоставки за формиране на добрия вкус, за формиране на чувствителност към красивото в работата ни? В груби линии, за тяхното изявяване, като че ли се изисква – от една страна – известно количество смелост и искреност при изказване на мнение и/или оценка и – от друга – определен обем специфична култура.
ПЪРВОТО, от основните изисквания за формирането на правилна естетическа преценка и на добър вкус към „нещата“, според някои изследователи, е обективността и способността ни за неангажирано и свободно разсъждаване.
НА ВТОРО МЯСТО – изработването на критерии за оценка, базирани на проверени от историята на човешката цивилизация ценностни системи и действителни стойности.
НА ТРЕТО МЯСТО – дълбоко познаване на същността, смисъла и предназначението на обекта, който е в дискусия.
НА ЧЕТВЪРТО – само след усвояването на първите три, но никога преди това – вече влизат в съображение предпочитанията и темпераментът на отделната личност, както и нейният индивидуален и социален контекст.
И НА ПЕТО, но не последно място, като че ли наистина е необходима известна духовна бдителност за формиране и развитие на един облагороден „критичен дух“.
Естетическата формация на лекаря е не само индивидуален, но и обществен проблем – дотолкова, доколкото формирането на личността на съвременния лекар е неразривно свързано с равнището, интересите и потребностите на обществото. Вярно е, че всички ние, лекарите, и в естетическата си формация сме продукт на времето си и на обществото, в което живеем. Но бихме изглеждали твърде жалко, ако лекарското съсловие в това отношение върви на крачка зад, а не пред общата маса… което, макар и рядко, се случва.
Всеки ОПЛ/СЛ сам трябва да е и да се стреми да стане една духовна галактика от знания, благородство, доброта, култура и красота. Утвърждаването на естетическа насоченост в работата, изграждането на чувствителност и вибрация към красивото и възвишеното, на нетърпимост към грозното и безобразното, както и формирането на „добрия вкус“ и на „добрия тон“ днес се налага да бъдат издигнати не само на нивото на изискване, но и на предварително условие при подбора и промоцията на медицинските кадри. „Липсата на красота, на естетически ценности в медицината да се счита така недопустимо, както е недопустима ниската квалификация“, слага нещата на мястото им Е. Казанлъклиев.
Нека ни бъде простено, че свързваме работата на лекаря с такива „абстрактни“ понятия като естетика. Само ги свързваме, без да ги изчерпваме. Не защото изискванията на рутинната медицина са по-земен и по-банален проблем, за да бъдат осветлявани естетически, а по-скоро обратното – защото естетическата формация на лекаря не може да обхване всичко, което стои зад тежкото и многозадължаващо понятие „култура на здравните грижи“.
Само ги свързваме, но твърдо и непоколебимо.
Възможно е гледната точка в тази и в другите статии да не е по вкуса на някого, но когато ги писахме, нямаше откъде да знаем на кого какво му харесва, за да ги напишем по неговите изисквания.
А може би това е и целта – да предизвика оспорване…