(ЗА ЕКОЛОГИЧНОТО СЪЗНАНИЕ И ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ –
ЕДИН ВЪЗМОЖЕН НАЧИН ЗА ПОСТАВЯНЕ НА ПРОБЛЕМА)

Въпрос: Защо изкачихте Чомолунгма?
Норгей Тенсинг: Защото съществува…

Ако интелектът* на човека, както твърдят учените, едва ли се е увеличил от епохата на неолита (6000г. пр.н.е.), той е значителен днес благодарение по-масовото участие на мозъци в създаването на материалните и духовни ценности на съвременната цивилизация.
Освен еволюцията на мозъка, другото направление за растеж на коефициента за интелигентност (IQ) на човека, е познатата и никого неизненадваща вече промяна в начина на мислене – фактор за духовен растеж, който няма равен на себе си в човешката история.
Изграждането на гражданско общество у нас през последните години показа виталната необходимост от промяна в цялостното ни светоусещане и мироглед; показа необходимост от промяна на отношението – към себе си, към “нещата” и към другите. Това означава не отричане от вече завоювани от бащите ни позиции и отказ от всичко, което ги е свързвало с прогреса и хуманизма, а разместване на приоритетите, разместване в критериите и оценките за стойности; корекции в разбиранията ни за психично здраве, както и изобщо в разбиранията ни за ценностна система.
Медицинската тематика у нас в края на века не слиза от програмите на средствата за масова информация. А конкретните постановки за реформиране на здравеопазването са предмет на действително всеобщо и, оказва се, постоянно внимание. Да си припомним някои, необичайни в зората на демократизацията и позабравени моменти от най-близката ни медийна история: дейността на пловдивската група по биоенергетика и разни там “екстрасенси”, “психотроници”, “полтъргайсти” и пр.; “феноменът Кашпировски”; седеммесечната кръгла маса по темата за психичното здраве (в-к “Нар. култура”,1989г.); за влиянието на икономическия детерминизъм върху човека и природата /”Екофорум-89”/; кръгла маса за “технологиите” и ролята на народните лечители; телепатичните експерименти с Олдрин на “Аполо-13”; за въздействието на НЛО, Джуна или Ванга върху съзнанието и пр. Трудно може да се приеме, че такова упорито обръщане на погледа към глъбините на нашия “етноинтелект” е само отклоняване вниманието от проблемите на здравното дело или пък масов психологически тест на Института за изследване на общественото мнение.
Открехването на вратите към подобни колосални и необуздани понякога, неподозирани, но и неовладяни досега потенциали – научно-практически, икономически и нравствени – показват (макар и с неизбежните съпътстващи новостите увлечения) едно ново отношение и доверие (а може би и проверка) за психическата зрелост на публиката и води, убеден съм, до един по-далечен извод: официалната медицина – в съвременния си вид – не е и не може да се разбира като институция, ограничена в проблемите на болестите и болния човек, да бъде само “акушерка на естествения процес на изцеление”, както бе казано някъде напълно сериозно. Освен естествения, спонтанен родилен процес, от древността съществува и раждането “контра натурам” (цезаровото сечение), а днес и “дирижираното раждане”. Неестественото раждане “контра натурам”, макар и принудително, инцизивно и нееволютивно, също е хуманизъм. Благодарение на него за цивилизацията се съхраниха не една бележита личност и представлява модел за разчупване на традиционното мислене и в сферата на медицината.
Днес медицината, образно казано, не е Робинзон на необитаемия остров, който може необезпокояван от никого да упражнява своя чист хуманизъм към Петкан. Тя е силно зависима, подчинена в “мъртвата хватка” на множество транзиентни фактори: политически, икономически, научни, социални, културални и пр. Оттук и самата медицинска практика се оказва транзиентна, особено що се отнася до принципите и обема на здравните грижи.
Математически погледнато обаче, съвременният обитател на планетата, наречен още от Аристотел “ЗООН ПОЛИТИКОН”, е:
• ЛИЧНОСТ, с изградено собствено мнение и отношение към “нещата от живота” – но съобразно своето културно ниво, според своя интелект;
• ГРАЖДАНИН, неизменно обвит в тогата на права и задължения в обществото – но доколкото има доверие и е съгласен с ценностната система на това общество;
• ПРОДУКТ на научно-техническата революция, на информатиката с всичките им достойнства и недъзи – но със или против собственото си желание и отговорност;
• СЪЗИДАТЕЛ на собствения си микро- и макрокосмос, на самия себе си – но само дотолкова, доколкото съумее да остане свободен и независим.
Здравният профил на този съвременен обитател не може да бъде разгадан, без да се познава динамичната му ендобиосистема (анатомия, физиология, биохимия), нито пък абстрахирайки се от средата, от променящата съзнанието му екосистема, т.е. пренебрегвайки неговия динамичен психологически профил.

Ето ги – изведени по метода на Спиноза –
параметрите на психичното здраве за индивида и за нацията:

1. КУЛТУРА – ерудирано отношение към “нещата от живота”,
2. ДОВЕРИЕ – към нормите и ценностите на обществото,
3. ЖЕЛАНИЕ – за въздействие върху процесите в общността,
4. СВОБОДА – за творчество, без принуда и насилие.
(„…което и следваше да се докаже”.)

Модерната медицина, вярна на профилактичната си ориентация, има вече за свой обект не само тялото на човека, не дори просто био-психо-социума на човека (болния и здравия), а цялостния човек, гражданина, личността.
Днес е особено моден въпросът КАК ЖИВЕЕМ, но твърде рядко се поставя въпросът ЗА КАКВО ЖИВЕЕМ, КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ НА ЧОВЕКА. Промените в личността, в нейното поведение и мислене – противно на класическите схващания – не могат да останат монопол на психиатъра. Нито само на психолога. А и на лекаря изобщо. Само в такава светлина съвременната медицина се доближава до медицината на бъдещето, и излязла от традиционната си черупка, може да постигне своя смисъл, своята крайна цел – ЧОВЕШКОТО ИЗМЕРЕНИЕ, СЪЩЕСТВУВАНЕТО И НЕГОВАТА СТОЙНОСТ. А това е вече духовен проблем, проблем на личностно израстване…
От такава гледна точка задачите на здравното дело и социалната роля на лекаря натежават неимоверно много. Но в замяна на това, именно по този начин като че ли по-голям шанс има хуманизацията на медицината и елиминирането на много от прословутите конфликтни точки в отношенията лекар-пациент.
Промоцията на психичното здраве също е една от основните дейности в Общата практика. Разработките на Балинт (1957г.) показаха, че “лекарите са способни да лекуват тялото и ума едновременно”. При всяко едно заболяване, да не говорим за страданието, задължително присъства и психологическият момент.
За утвърждаване на здравословния начин на живот, и за да може успешно да въздейства върху съзнанието, съвременната медицина, има сериозна потребност от изучаване социал-културалната психология на човека. Но за своето успешно психологическо проникване, лекарят изпитва остра нужда още и от познания за връзката между съзнанието и потребността от здраве; за влиянието на психиката върху тялото, както и на тялото върху психиката, и в тази права и обратна психосоматична зависимост да достигне до целесъобразната обосновка на съвременната медицинската методология – терен, върху който днес естественият съюз между философията и медицинската практика все още се мъчи да разсече Гордиевия възел на “идеологизацията” в непреходните общочовешки ценности.

”Мens sana in corpore sano” (лат., здрав дух в здраво тяло) казваха нашите учители. Това нечестно преиначаване максимата на мъдрият поет, за да изразим, че здравето на тялото е условие за психичното здраве, днес, когато говорим за оцеляването на човека, изглежда още по-нещастно. Всъщност Ювенал моли слънцето за “духовно здраве със здраве за тялото”. Но и здравото тяло, независимо чие е то, подложено на сложните екологични въздействия – дойде критичният момент да проумеем това – може да бъде защитено вече само от един единен здрав дух. Защото най-голямата опасност за човека, нека го повторим пак… е самият човек. А лекарите най-добре би трябвало да знаят ЗАЩО И КАК става това.
За двойни стандарти на съвестта в проблемите на здравето място не би трябвало да има. Те са неделими от оцеляването ни. Съвестта е последният съдия на всяка дейност, на всяко начинание. Последен и неподкупен, но често дефицитен.
Човешките действия не винаги са подчинени на здравия разум. Лекарят няма право да не се съобразява с това чисто човешко качество, присъщо на пациента, но и… на самия него. Това е мост, който обединява и двете страни, и чието разбиране е вече двойствен хуманизъм и може би солидна основа за взаимно уважение и зачитане.
Странно, но тъкмо в това е и човешкото измерение: човекът винаги е бил, е и ще бъде не само съзнание, но и подсъзнание. Квинтесенцията на хаоса от сигнали, постъпващи в подсъзнанието (което съвсем не е спяща “сляпа сила”, както се считаше доскоро, вж. Н. Бехтерева), е в тяхната съзнателна изява – поведението и дейността, постъпките и действията – понякога твърде необясними:
В нормални, здрави условия на развитие, поведението и дейността – като обективен, материализиран израз на съзнанието – едновременно с това са продукт и на едно направлявано подсъзнание (възможно ли е? – вероятно, да!) и контролирани – чрез волята, възпитанието и самовъзпитанието – първични инстинкти. Това е идеалният случай на добре обработено отражение на сигналите от действителността, хармония между мисли, думи и дела, между съзнание и подсъзнателни импулси, постигащо пълен вътрешен мир („фата моргана“ на философите). Нерядко обаче сме свидетели на несъзнателна подмяна на действителното с желаното или с изискуемото. Свидетели сме не дори на двойни, а на тройни стандарти („счетоводства“ в човешкото измерение: едни са чувствата, други са думите, трети са делата. Да си спомним само интервютата с „екскурзиантите“ от турски произход у нас през 1989г. или събитията около Берлинската стена след 1961г.
Не е ли тази мимикрия едно трагично раздробяване на личността, продукт на едно измъчено подсъзнание, което пък от своя страна е фокусирало една нездрава психологическа и/или социокултурална, индивидуална или пък колективна среда, с която съзнанието взаимодейства чрез поведението. Историята на Източна Европа през последните десетилетия на века даде фрапиращи примери за това. Но не е ли такова тройно “счетоводство” и особена форма на защитен механизъм на самосъзнанието пред опасността от такова едно болестно състояние на духа, на една супралиминарно нездрава психологически обстановка. Механизмът? – регистрирана от подсъзнанието и спонтанно обработена там информация, която обаче в условията на дестабилизиране хармонизиращата, съхраняваща, задържаща роля на съзнанието, довежда личността до пълен разрив между чувства, мисли, думи и дела, до размиване дори на инстинкта за оцеляване. “На хората е присъщо да правят грешки, да постъпват ирационално, особено когато са под влияние, създадено дори от самите тях”, пише Ейнар Кринглен в книгата си “ПРОБИВ – ФОРМИРАНЕ НА НОВО ПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ” (Осло, Москва, 1987). Подобни болестни ситуации, надхвърлящи обикновеното самовнушение, е наблюдавал в практиката си всеки лекар, но пък прегледът на болния не открива нищо обективно. Това са най-трудните болни. Контактът с тях не удовлетворява лекаря-физиатър, изисква нескончаеми консултации при специалист, а рутинните ежедневни отношения лекар-пациент, не съдействат за лесно установяване на резултатност и доверие.
По множество признаци, днес (в световен мащаб по различни причини) тези отношения – нуждата и претенциите на пациента за здравна помощ и възможностите на традиционния лекар да ги задоволи – изглежда боледуват, а психотерапевтичните действащи постановки се оказват недостатъчни. Анализът се налага сам:
Засягащи всички направления на човешката дейност, бита и самочувствието, информационните технологии в края на века вече се долавят като социална революция и в индивидуален план. Доколко това е вярно ще решат философите и социопсихолозите. Признат факт е обаче, че ултраактивността в ежедневието, разместването на пластовете в съвременната политикономия, информационната агресия, демографските, урбанизационните и екологични проблеми, формулата “релации + информация = успех”, все повече и повече затрудняват човека в психосоциалната му адаптация. Това принуди някои наши авторитети в психиатрията да издигнат едва ли не в постулат на психичното здраве приспособяването на индивида към “заварената” от него реалност, адаптирането му към окръжаващата го действителност. С други думи – лесният девиз на консуматора: “Ако живееш в Рим, живей по римски”. А ако не си в Рим? А ако си в Рим, но не желаеш да си там, как трябва тогава да живееш?!
Всъщност такава една постановка е твърде удобна за отделни епизоди, но като всевалиден принцип е крайно примитивна със своята дебелашка прагматичност. Тя не подтиква към мислене, етичност и извисяване, а още по-малко към креативност и критичност; не е нищо друго, освен капитулантство пред сложността, многообразието и изменчивостта на съвремието ни. Тя е неволно признание за безсилие, застой и агностицизъм пред законите на глобалното развитие, пред смисъла на човека като единствен (засега поне) представител на космическия разум. Оттук до отчуждението, себичността и егоизма; от амбициозното приспособенчество, подминало културните устои на човечеството и общовалидните човешки ценности, до психопатологията, разстоянието не се измерва в светлинни години. Доказателство за обратното са личностите, останали в историята на човешката цивилизация, именно защото не са били доволно-приспособени към заварената действителност, а тъкмо напротив. Доказва го великият мислител Спиноза в своя капитален труд „ЕТИКА“ (V-та част – „ЗА МОЩТА НА РАЗУМА ИЛИ ЗА ЧОВЕШКАТА СВОБОДА“: „Човешката душа не може да бъде напълно разрушена заедно с тялото, от нея остава нещо, което е вечно“ (теорема 23).
И тогава? В условията на такъв един наш свят, в който нещата, предметите, парите, физическите конструкции (в това число и тялото – нашето или чуждото) са все повече и повече временни – разумът, здравата психика, духовното изграждане, интелектът, са единственият обществен и личен продукт, който не може да бъде загубен, отнет, унищожен или захвърлен като кофичките за кисело мляко или салфетките за еднократна употреба. Този продукт е солидната основа, върху която вероятно по-трайно можем да разгадаем сложната плетеница от здравни и житейски драми. Солидният и единственият, който можем да завещаем на децата си…
В тази насока, практическата роля на лекаря от съвременен тип е значителна. Макар сам той да не може да се справи с такива грандиозни социо-културални задачи, най-малкото лекарят може да бъде чут, поне в собственото си обкръжение, в общността, в която живее и работи – какъвто е Общопрактикуващият/семеен лекар. Като че ли за него Волтер казва: “С него ние не само се поздравяваме, но и разговаряме.” Защото истинските, настойчиво търсени лекари, са личностите с обемна обща и медицинска култура, винаги на разположение и внушаващи доверие, ангажирани в обществената си роля, свободни в практиката си, неподвластни финансово и политически, удовлетворени от мисията си: КУЛТУРА, ДОВЕРИЕ, ЖЕЛАНИЕ, СВОБОДА. “И никой сериозен политик няма право да не се съобразява с техните изводи, да пренебрегва идеите, с помощта на които те издигат на качествено ново ниво световното обществено съзнание.” – задължаващо писа някога Горбачов във връзка с ролята на лекарите за оцеляването на планетата, подписвайки договорите за ядрено разоръжаване.
По отношение на психичното здраве, лекарското попечителство, патернализмът – като принципен подход на почти отминалите времена в медицината – действително може да бъде и пречка в постигане духовното здраве и свободата на личността, но едва ли и на обществото като цяло. Освен ако светът не е съставен само от психично здрави, позитивно акцентуирани личности.
А той не е.
И едва ли някога ще бъде.
В това е предизвикателството, естественият допинг за развитие и прогрес на човечеството.
И да не забравяме, че по законите на гениалния математик и мислител Блез Паскал, човек може да се опре само на онова, което му се съпротивлява.
Като Чомолунгма, например.

–––––––––
* интелект = интелигентност (лат. intellectus) – способност за познание, за разбиране на света; единство на чувствата. “Интелектуализъм” – философска доктрина, утвърждаваща предимството на интелекта пред чувствата и волята. Интелектуализмът се противопоставя на скептицизма и на идеализма.