1. СЪМНЕНИЕ

„Исус му каза: Лисиците си имат леговища,
и небесните птици гнезда; а Синът Человечески
няма де глава да подслони.“

(Матей: 8,20)

Господи, стори да ме отмине тази чаша.
Виждам Плешивия хълм и над него небето сгъстено –
разпятието е прозорец, който трябва да отвориш чрез смъртта,
за да продължи върху жаравата на залеза светът
странните си танци. Но това ли е
посоката на Твоя път, на гаврите цената?
Наистина, къде глава да прислониш?
Дори в пространствата отвъд смъртта Те дебнат –
натикват те в издънените ниши,
сред кривите пейзажи на алчните съзнания,
повиват Те в словата си, превръщат
върховната Ти празнота в изповедалня.
Наистина, къде глава да прислониш
сред този свят бъбрив, ломотещ Твойто име,
нагласящ притчите Ти като опитен крояч
според осанката на този или онзи век – или
на този или онзи смахнат Твой следовник?
Не си ли бисер, хвърлен на свинете
от щедрата ръка на Бога? Припомни си
за мантията си парцалена и за тръстиковия скиптър,
за трънената си корона. Царствен шут
за всички смаяни от чудесата Ти доскоро
и следвали Те както стадото – добрия си пастир.
Това ли е – случаен процеп във Стената,
през който времето прокарва равнодушните си валяци –
от днес към утре и от утре към преди. Къде е
Царството Небесно тук – в душите ни,
и твоите вестители къде са? Ангелите-воини
защо по пътя се загубиха – и Блудницата вечна
защо възседнала е потното небе
и всички пътища към Теб възхождат вече
единствено през нейната утроба? Ти прокуди Ахасфер
по вечни пътища да скита, ала той бе
най-истинният ученик. И присмехът надменен
над кръвния Ти път бе опрощение, защото
оставиха Те всички и на хълма
Ти бе единствена опора гордостта –
а той Ти позволи да я постигнеш.
Без неговият отказ щеше Ти
докрай да бъдеш албатрос с лула във гагата,
оплетен в немощ и конопен присмех.
Разпъваха Те ликтори и рокери,
а в храстите Мария си вдигаше полата.
Прости ми, Господи, прости ми недоверието!
Аз не приличам на Тома. Аз знам,
че раните са истински и истинско страданието,
и истинска смъртта. Не вярвам аз
не в Жертвата, а в Смисъла, защото той е знак
на онова Неназовимо Непонятно,
в което времето съблича имената си.
Аз знам, че сетния Ти дъх разтваря пространствата към него,
но се съмнявам във способността да го изкажеш –
макар и припознат от Бога блуден син.
Несигурни словата са – не могат
по неговите друми да проходят –
дори по моста, съграден от гибелта.
Господи, прости ми недоверието
и нека ме отмине тази чаша –
не както искам аз, а както искаш Ти.

2. СТРАСТИ

„Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне
в земята и не умре, то си остава самотно, но ако умре,
дава много плод.
Който обича живота си, ще го загуби, но който мрази
живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.“

(Йоан: 12, 24-25)

Родени от смъртта – отново и отново
ще бдим с надежда над родилното й ложе.
Животът се самодоказва чрез смъртта,
възраства, в огледалото й сребърно огледан.
Смъртта е топлото влагалище на мрака,
в което миналото бъдното опложда –
и улея, през който се отцежда паметта,
за да избликне в извора неведом.
Да изкласи посятото – е нужно да отмрат
и семето, и жеста на сеяча.
Безкрайно щедра нива е смъртта –
приема ни и ни възвръща всички,
върти ни дълго в звездния пчелин
и с щедър жест към каменистия живот
отново ни запраща – да покълнем
и да отмрем, когато почвата е годна
за нови семена. И ето: смляно е мливото
и хлебове горчиви са омесени,
заклан е жертвения агнец и кръвта му
белязала е портите избрани.
Плът от плътта и кръв от нашта кръв
са на трапезата: брои Кайафа
сребърниците за Юдата пореден.
Господи, защо си ни забравил?
Къде зрънцата си да хвърлим в тази пустош,
додето всички зяпат към небето
и чакат манната небесна, а отдавна
са стигнали благословената земя,
но са забравили за своето пристигане.
И мигар ще се забележат класовете ни
в запуснатите ниви. Ангелите твои
къде са, за да отделят зърно от плява
и бурените в огъня да хвърлят?
На тайната вечеря какво да споделим,
а и с кого, когато всички тук
натапят залци в нашите блюда?
Исусе, Ти нима позна наистина предателя?
Наистина ли вярваше на своите сеячи,
останал сам във Гетсиманската градина
или когато жилите Ти се разкъсваха на кръста
под тежестта на тленното Ти тяло?
Не словото, животът бе зърното,
за тази пръст, поена с Твойта кръв,
и тя пое го нежна и разтворена. Страданието само
бе слънце, под което стръкчето възрастна
и златен клас съзря и натежа.
При все че само вятърът си знае
къде отнесе семената му оронени.

3. ИЗХОД

„Вятърът духа дето ще, и  чуеш шума му;
но не знаеш отде иде и къде отива;
така е с всеки, който се е родил от Духа.“

(Йоан: 3,8)

И днес си сам, отвсякога по-сам.
Разкъсан, окован във образите свои,
затворен в хиляди подобия, разпнат
на кръстовете на очакването – и очакващ
на копието милостта от две хилядолетия.
Каквото си посял, пожънахме, от сламата направихме плашила,
пращят претъпкани хамбарите, кръвта ти в бъчвите кипи,
преяжда тази многоуста гмеж, препива,
препъва се о разтрошените скрижали
събира камъни да трепе блудници, уверена
във своето безгрешие, множи се,
прелива през ръба на чашата Ариматейска,
говори праведно за скверността и скверно
се кланя на светата праведност. Дали
това си всъщност Ти, дали това е
разпръснатата Твоя плът, разкъсания дух,
възбликнали и диво възбучали
до безпощадно задушаване и гниене.
Кой казваше, че си възкръснал? Ти винаги си тук,
затворил цикъла на тази свистяща центрофуга
между земята и небето – и сам затворен в нея.
Стърчи Голгота като прашна шапка над планетата
и Твоето разпятие стърчи като перо
от паднал ангел. Птиците небесни
кръжат наоколо, напуснали гнездата си
и сред лъките кринове цъфтят.
И скланя колене пред Теб единствено Варава
с вечния си вопъл: Господи, прости.
Прости ми за това, че беше предпочетен.
Сред хората разбойничествах аз,
додето Ти пребъркваше душите им.
Минава вятърът оттам, не ще да знае,
мизерията на плътта загърбва и подмята
безкрайното Ти: Лама сабахтани
венецът трънен на словата Ти търкулва
по хълма и нехаен отминава. Тъй
се гаври Богът-Дух със Бога-Памет. Ти
си вече толкоз лек и неприсъствуващ –
едно око, което зад прозореца гори
и няма никога да се затвори. Всепрощаващ,
всенепростен, добре Ти е на кръста.
Роден от Дух, Ти знаеш, че плътта
е прикована страдаща черупка,
в която Другото понякога се връща,
преди да продължи нехайно и забързано.
И откъде – ти само подозираш,
и накъде – дори и ти не знаеш,
и докога – не смееш да помислиш
след две хилядолетия присъствие.