Едгар Алан По ДВЕ ПОЕМИ

ГАРВАНЪТ

В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден в знания незнайни тук; –
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука –
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука – казах, вслушан в тихий звук. –
Някой гост и никой друг!“

Бе декемврий – помня още! – Мрак и мраз от всички нощи; –
от камина блед отблясък пред прага береше дух. –
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест на алилуя името „Ленора“ тук.
Светлото и редко име, що не шепне вече тук
на земята – никой друг.

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: – „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост – и никой друг!“

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: – „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; –
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? –
Вън бе мрак – и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но оттекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ – от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ – и на него чух в отзвук
само ек – и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух – и този път по-силно – пак таинствения звук: –
„В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук –
вятърът – и никой друг!“

През завеската пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно –
и във мойта стая пуста, тъкмо зад вратата тук –
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът – и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак среднощен бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програка: „Nevermore!“

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; –
не намирах – и пак дирех смисъл в този отговор. –
Никой смъртен, уверявам! – не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор,
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!“

Не последва грак повторно: той замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор –
като всичко – безвъзвратно! – пак далек от моя взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор –
с укор спрямо свойта орис на неволи и позор –
и той беше – „Nevermore!“

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе – строг и безпощаден – във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислих озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той във своя отговор
с туй зловещо „Nevermore!“

И във спомени погълнат, мислех и следях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! – в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. –
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне – „Nevermore!“

В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими –
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
– „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! – викнах аз с възрадван взор. –
Пий и забрави Ленора! – Спри с надежда в бога взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“

„О! – извиках, в страх обземан. – Птица, или дух на Демон,
ти предсказваш! – О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
Той предсказа: „Nevermore!“

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
– „Предскажи, о древен Гарван – там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ –
Той отвърна: „Nevermore!“

„Не! – извиках, пламнал в огън. – Този грак е твойто сбогом!“
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставяй знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам, бездомен! – Махвай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ –
Той програка: „Nevermore!“

И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка – и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор –
знам – уви! – душата няма – към лазури и простор! –
пак да литне – „Nevermore!“

АНАБЕЛ ЛИ

То бе тъй отдавна в далечна страна —
в приморска страна сред мъгли.
И в тази страна бе девойка една,
наречена АННАБЕЛ ЛИ.
Обичах я аз — и обичан аз бях:
в разлъка не бихме могли.
Ний бяхме деца — две деца в таз страна,
окръжена от сиви мъгли,
но безкрайна любов — непозната до днес —
ме обвързваше с АННАБЕЛ ЛИ!
И за нея дори да завиждат на нас
серафимите биха могли!
Но за туй ли — уви! — в тая морска страна,
окръжена от вечни мъгли,
ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви —
и уби мойта АННАБЕЛ ЛИ!
И тогава от мен в онзи траурен ден —
там роднини и близки дошли —
скриха в скъп саркофаг върху морския бряг
навсегда мойта АННАБЕЛ ЛИ!
О, без завист — уви! — горе в ангелский хор
да ни гледат не биха могли!
И аз знам: затова — знаят всички това
във онази страна сред мъгли, —
затова там — уви! — буря есенна сви
и уби моята АННАБЕЛ ЛИ!
Но аз знам, че сега да обичат така,
както двама ний с АННАБЕЛ ЛИ,
вече други не биха могли!
И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,
нито земните духове зли —
не ще разделят вече мойта душа
от душата на АННАБЕЛ ЛИ!
Щом луната изгрей, скъпи мисли навей
за нетленната АННАБЕЛ ЛИ!
И звездите навред ми изпращат привет
със очите на АННАБЕЛ ЛИ!
В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод
с нея — мойта душа — и любов — и живот!
Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг
любовта там на морския бряг!