ИЗИДА. ПОСВЕЩАВАНЕ. ИЗПИТАНИЯ

Във времето на Рамзесите египетската цивилизация блести в апогея на своята слава. Фараоните от ХХ династия, ученици и рицари – мечоносци на светлината, като истински герои водят борба против Вавилон. Египетските стрелци преследват либийците, бадоните, нумидийците до Централна Африка.

Флотилия от 400 кораба преследва разколниците до устието на Инд. За да се противопоставят по-успешно на нападенията на Асирия и на нейните съюзници, Рамзесите са прокарали стратегически пътища, стигащи до самия Ливан и са построили цяла верига укрепления между Мажеддо и Керкемиш. Нескончаеми кервани се стичат от пустинята, от Радазиех до Елефантин. Строежите продължават безспирно и създават работа за хора от трите континента.

Колонната зала в Карнак, където всеки стълб достига височината на Вандомската колона, е ремонтирана, храмът на Абидос се украсява с чудеса на ваятелското изкуство, а Долината на Царете – с величествени паметници. Издигат се сгради в Бубаст, в Луксор, в Спеос Ибсамбул. В Тива една триумфална арка с колони напомня за превземането на Кадеш. В Мемфис се издига Ремезиумът, заобиколен с гора от великански обелиски, статуи и монолитни колони.

Сред тази кипяща дейност, сред този пленителен живот мнозина чужденци, копнеещи да бъдат посветени в тайните, идват от далечните брегове на Мала Азия или от планините на Тракия и спират в Египет, привличани от славата на храмовете му. Пристигнали в Мемфис, те биват поразени от удивление. Паметниците, зрелищата, мистериите – всичко издава богатство и величие.

След обреда на царското посвещаване, което се извършва тайно в светилището, те виждат как фараонът излиза от храма пред множеството, как се качва върху големия си щит, носен от дванайсет военоначалници с големи ветрила. Пред него дванайсет млади мъже носят върху обшита със злато възглавница царствените отличителни знаци: скиптъра с глава на овен, меч, лък и много други оръжия. Зад него вървят служителите от царския двор и духовенството, следвано от посветените в големите и малките тайни.

Първосвещениците носят бели тиари и нагръдниците им, обсипани със символни скъпоценни камъни, блестят на слънцето. Дворцовите сановници носят ордените на Агнето, на Овена, на Лъва, на Крина и на Пчелата, окачени на изкусно изработени масивни верижки. Шествието завършват задругите с емблемите си и с разветите си знамена. През нощта лодки, великолепно украсени със знамена, разхождат царските оркестри из изкуствените езера, в центъра на които се виждат танцьорки в свещени пози и свирачи на теорби.

Но не това удивително великолепие търсят те. Желанието да проникнат в тайната на нещата, жаждата за знание – ето кое ги е довело от толкова далеч. Те знаят, че в светилищата на Египет живеят магове, обладатели на божествената наука. И те искат да узнаят тайната на боговете. Жреци от техните родни краища са им говорили за „Книгата на мъртвите”, за някакъв таен свитък, който бил полаган под главите на мумиите като предсмъртно напътствие, и след това са им разказвали за задгробното пътуване на душата, за което свидителстват жреците на Амон-Ра.

С пламнало любопитство и с някакъв вътрешен трепет, примесен със съмнения, те са проследили дългото пътуване на душата след живота, нейното изкупление в една огнена земя, пречистването на обвивката, срещата й със злия лодкар, който гледа право в лицето, явяването й пред четирийсет и двама земни съдии, оправдаването й от Тот, най-сетне влизането й и нейното преобразуване в светлината на Озирис. От това можем да съдим за влиянието на тази книга и за целия духовен поврат, който египетското посвещаване е извършило с този пасаж от „Книгата на мъртвите”:

„Тази глава е била намерена в Хермополис, написана с изумрудени букви върху алабастрова плоча, пред краката на бога Тот, по времето на цар Мерикар, от принц Хастатеф, когато той е пътувал, за да наглежда храмовете. Той отнесъл намерения камък в царския храм. О, велика тайна! Той вече не виждаше, той вече не чуваше, след като прочете тази тъй чиста и свещена глава. Той вече не доближи никоя жена и не яде вече нито месо, нито риба”.

Но доколко са достоверни тези тревожни разкази, тези загадъчни свещени картини, зад които умът си играе със страшна задгробна тайна? – Само Изида и Озирис знаят това! – са им отговаряли. Но кои са тези богове, за които така потайно им разказват? За да разберат това, чужденците чукат на вратите на големите храмове в Тива или в Мемфис.

Служители ги завеждат в галерията на един вътрешен двор, чиито вътрешни колони приличат на великански лотоси, поддържайки със силата и многобройността си слънчевия вход на храма на Озирис.. Главният жрец се приближава към новодошлите. Величествеността на чертите му, спокойствието на лицето му, тайнствеността в неговите черни, непроницаеми, но изпълнени с вътрешна светлина очи тревожат посетителите. Този поглед прониква в дълбините на душата. Чужденците чувстват, че се намират пред човек, от когото нищо не може да остане скрито.

Жрецът на Озирис пита новодошлия за родния край, за семейството му и за храма, където се е учил. Ако в този кратък, но продължителен разговор чужденецът се окаже недостоен да узнае тайните, един мълчалив и безвъзвратен жест му посочва вратата. Но ако главният жрец реши, че молителят е въодушевен от искрено желание да узнае истината, той го кани да върви след него. Минават през галерии, през вътрешини дворове, после през проход, непокрит и ограден с колони и сфинксове, и се озовават в малък храм, който служи за вход към подземните скривалища и гробници. Вратата на този храм е плътно покрита със статуи на Изида в естествена големина. Богинята е седнала със затворена книга на коленете, в поза на размисъл и самовглъбяване. Лицето й е забулено, под статуята се чете надписът:

„Никой от смъртните не е повдигал булото ми!”

– Тук е вратата на светилището на тайните – казва главният жрец. – Виж тези два стълба. Червеният представляма възнасянето на духа към светлината на Озирис, а черният – заробването му от материята и това падение на духа може да се превърне в унищожение. Който се докосне до нашата наука и до нашето учение, рискува живота си. Слабите и злите намират в тях лудостта или смъртта, само силните и добрите постигат живота и безсмъртието. Мнозина неблагоразумни са влезли през тази врата, но не са излезли живи. Тя е бездна от която се зъвръщат само неустрашимите. Затова размисли добре над това, което искаш да направиш, над опасностите, на които ще се изложиш и ако смелостта ти не е готова да посрещне всяко изпитание, откажи се от намеренията си. Защото затвори ли се вратата зад тебе, ти вече няма да можеш да се върнеш.

Ако чужденецът упорства в желанието си, главният жрец отново го завежда във външния двор и го представя на служителите в храма. Сред тях той трябва да прекара една седмица и да извършва най-черната работа, като слуша химните и обмива тялото си.. Наложено му е пълно мълчание.

Когато настъпва вечерта на изпитанията, двама неокори (помощници) отново завеждат готвещия се да бъде посветен пред вратата на светилището на тайните. Озовават се в един мрачен черен вход без видим изход. От двете страни на тази тъжна зала в блясъка на светилниците чужденецътг вижда редица от статуи с човешки тела и глави на животни: на лъвове, на бикове, на хищни птици и на змии, които сякаш се присмиват на минаващия. В края на този зловещ проход, през който минава мълчаливо, стоят мумия и човешки скелет, изправени едни срещу други. С безмълвен жест двамата неокори показват на искащия да бъде посветен една дупка в стената, зинала срещу него. Това е входът към коридор – толкова нисък, че в него може да влезе само с пълзене.

– Ти още можеш да се върнеш – казва единият. – Вратата на светилището не е затворена. Ако пък държиш на намерението си, трябва да продължиш пътя си в тази дупка без надежда за връщане.
– Ще остана! – казва новопосвещаваният, като събира цялата си смелост.
Тогава му дават запален светилник. Неокорите го оставят и шумно затварят вратата на светилището. Всяко колебание вече е безсмислено – трябва да се влезе в ниския коридор. Едва промъкнал се на колене, чужденецът чува глас от дъното на подземието:

– Тук умират лудите, които са пожелали наука и власт!

В коридора се получава чудодеен акустичен ефект и тези думи се повтарят седем пъти в отдалечаващо се ехо. Трябва обаче да се върви напред. Коридорът се разширява, но се спуска по стръмен склон. Най-после дръзкият пътник се озовава пред нещо като фуния, която стига до една дупка. Желязна стълба се спуска надолу и новопосветеният слиза по нея. На последното стъпало ужасеният му поглед съзира страшен кладенец. Слабият светилник, който той стиска конвулсивно в треперещата си ръка, хвърля смътна и неясна светлина в бездънната тъмнина.

Какво да прави? Назад не може да се върне, а надолу го очаква пропадане в най-дълбок мрак, в ужасна нощ. Всред голямата си беда той съзира вляво някаква пукнатина. Стиснал с едната си ръка стълбата и протягайки другата ръка към светилника той вижда стъпала. Стълба! Това е спасението! Той се втурва към нея, започва да се изкачва и се избавя от бездната, зинала под него!

Стълбата се издига като свредел нагоре в скалата. Най-накрая новопосветеният в тайните се озовава пред бронзова решетка, която води към просторна галерия, поддържана от високи кариатиди. Виждат се и стенописи. На всяка от двете стени има по единайсет фрески, осветявани от кристални полилеи, които красивите кариатиди държат в ръцете си.

Един жрец, наричан пастофор (пазител на свещените символи), отваря решетката и посреща новопосвещавания с благосклонна усмивка. Той го поздравява за благополучно издържаните първо изпитание, после го повежда из галерията и му обяснява значението на свещените стенописи. Под всеки стенопис има по една буква и едно число. Двайсет и двата символа представляват първите двайсет и две тайни на езотеричната наука, т.е. абсолютните принципи, универсалните ключове, които, съединени с волята, стават символ на всяка сила и на всяка мъдрост. Тези символи са запечатани в паметта чрез съответствието им с буквите на свещения език и на числата свързани с буквите.

Всяка буква и всяко число в този троичен език изразяват един закон, който се отразява върху божествения, върху умствения и върху физическия свят. Както пръстът, докосващ струната на лирата, произвежда звук и кара цялата струна да трепти, така духът, който съзерцава всички тайни на едно число, и гласът, който произнася една буква, осъзнавайки значението й, призовава силата, която изпълва и трите области: божествената, умствената и физическата.

Така буквата А, която съответства на цифрата 1, изразява божествения свят: абсолютното същество, от което произлизат всички същества; от света на разума тази буква изразява единството, извора и съчетанието на числата; във физическия свят изразява човека, върхът на преходните същества, който чрез развитието на своите способности се издига до концентричните сфери на безкрайността. Единицата у египтяните е изобразявана от първосвещеник в бяла дреха, със скиптър в ръка и със златна корона на главата. Бялата дреха символизира чистотата, скиптърът – властта, златната корона – световната светлина.

Новопосвещаваният в тайните не разбира всичко странно и ново, което чува, но при думите на пастофора пред хубавите стенописи, гледащи с безстрастната сериозност на боговете, пред него запрозират непознати пространства. Зад всеки от символите той съзира цял низ от внезапно предизвикани мисли и образи. За първи път навлиза в същността на света благодарение на тайнствената верига на причините. Така, като обяснява на ученика си при всяко число и при всяка буква смисъла на тайните, учителят го води от Изида Урания към колесницата на Озирис, от поразената от гръм кула към блестящата звезда и накрая към короната на първосвещениците.

– И узнай – казва пастофорът – какво означава тази корона: всяка воля, която се съединява с Бога, за да прояви истината и да служи на правдата, още в този живот съучаства на божията власт над съществата и над нещата и това е вечната награда за освободените духове.

Слушайки думите на учителя, новопосвещаваният е обзет от удивление, страх и възхищение. Това са първите проблясъци на светилището и съзираната там светлина му се струва като възраждане на божествен спомен.
Но изпитанията не са свършили. Пасатофорът замълчава и отваря врата към тесен и дълъг свод, в дъното на който пращи буен огън.

– Но там неминуемо ще умра! – казва новопосвещаваният и разтреперан поглежда водача си.
– Сине мой – отговаря пастофорът, – смъртта плаши само извратените същества. Някога и аз минах през този пламък – като през поле осеяно с рози.

И решетката на галерията на тайните отново се затваря за посветения. Ученикът се приближава към огъня, за да види, че неговите буйни пламъци са само оптическа измама, създадена от триенето на насмолени цепеници, поставени клинообразно върху решетки. Една пътека по средата на мнимия огън му позволява бързо да го прекоси. След изпитанието на огъня идва изпитанието на водата. Новопосветеният трябва да мине през застояла и черна вода в ослепителната светлина на цял пожар от нефт, който избухва зад него в залата на огъня. След това двама помощници го завеждат разтреперан в тъмна пещера, където се вижда само едно легло с формата и мекотата на мозък. То се осветява слабо от проблясъците на бронзов светилник, окачен на свода.

Помощниците избърсват ученика, напръскват тялото му с благовония, обличат го в дрехи от тънък ленен плат и го оставят сам с думите:
– Почини си и чакай главния жрец.
Новопосветеният отпуска отпадналото си и разбито от умора тяло върху великолепното покривало на леглото. След толкова бурни вълнение, спокойствието е сладостно. Пред очите му преминават свещените изображения, които е видял – всички тези странни фигури, сфинксове, кариатиди. Но защо едно от тези изображения се появява постоянно – като халюцинация? Той вижда пред очите му упорито да преминава тайнствената буква Х като колело окачено на оста си между две колони. От едната страна се изкачва Херманубис, духът на Доброто, хубавият юноша; от другата страна Тифон, духът на Злото, пада с главата надолу в пропастта. Между двата духа на върха на колелото, седи сфинкс, стиснал меч в ноктите си.

Неясна сладострастна музика, извираща сякаш от дъното на пещерата, заличава тази картина от паметта. Тихи и неопредели звуци, изпълнени с дълбока тъга. Слуха му гъделичка някакъв звънлив ромон. Той трепти като арфа и звучи като флейта прилича на сподавени въздишки, страстни като огнени дихания. Обладан от пламенно мечтание, чужденецът затваря очи.

Когато ги отваря, той вижда на няколко крачки от леглото си пленително видение, изпълнено с живот и с порочно очарование. Една жена от Нубия, облечена в дреха от пурпурен и прозрачен газ, с огърлица на шията, подобна на жриците на тайните на Милита, го обгръща с поглед и държи в лявата си ръка чаша, обкичена с венец от рози. Това е жена от онзи нубийски тип, чията страстна и шеметна чувственост съсредоточва в себе си всички омайващи прелести на женското животно: изпъкнали скули, разширени ноздри, устни, сочни като червен и вкусен плод. Черните й очи блестят в тъмнината. Новопосветеният в тайните скача и без да знае дали да се страхува, или да се раздава, инстиктивно кръстосва ръце на гърдите си. Но робинята пристъпва бавно и с наведени очи прошепва тихо:

– Страхуваш ли се от мен, хубав чужденецо? Аз ти нося наградата на победителите, забравата на мъките, чашата на щастието…

Новопосветеният се колебае. Тогава нубийката отмаляла присяда на леглото и го обгръща с умолителен поглед, пълен с томителна и упорита пламенност. Тежко на новопосвещавания, ако дръзне да се надвеси над тази уста, ако се осмели да се опие от горещото благоухание на тези бронзови рамене. Ако се реши да докосне ръката на жената и да потопи устните си в чашата, той ще бъде изгубен… ще падне в леглото си, обхванат и притиснат от пламенни обятия. Но след като задоволи дивашкото си и страстно желание, течността, която е пил, ще го унесе в тежък сън. Когато се събуди той ще бъде сам, обладан от безпокойство. Светилникът ще хвърли зловеща светлина върху омачканото легло. Пред него ще се изправи един човек – главният жрец, йерофантът, който ще му каже:

– Ти излезе победител в първите изпитания. Но ти, който се стремиш да се издигнеш духовно и да получиш висши знания, бе победен от първото изкушение на чувствата и падна в бездната на материята. Който живее като роб на чувствата си, той живее в тъмнина. Ти предпочете тъмнината пред светлината. Бях те предупредил за опасността, на която се излагаш. Ти спаси живота си, но загуби завинаги своята свобода. Ще бъдеш роб в храма, а тук може и да умреш.

Но ако новопосвещаваният в тайните е разлял течността от чашата и е отблъснал съблазнителката, дванайсет неокори със светилници в ръце го заобикалят, за да го заведат тържествено в светилището на Изида, където жреците, наредени в полукръг и облечени в бели дрехи, го очакват. В дъното на ослепително осветения храм той вижда огромна статуя на Изида излята от метал, със златна роза на гърдите и увенчана със седмоъгълна диадема. Тя държи в обятията си своя син Хор…

Пред статуята на богинята, свещеник облечен в пурпурни дрехи, посреща новодошлия и под най-страшни заплахи и проклятия го кара да положи клетва, че ще пази мълчание и ще се покорява на повеленията на богинята. После го приветства от името на цялото общество като брат и като бъдещ посветен в тайните. Пред тези почитани и величествени учители ученикът на Изида се чувства като пред самите богове. Възвисен, надвишил сам себе си, той за първи път се озовава в света на истината.