Великият учител от Армения

Несъмнено Георгий Иванович Гурджиев е сред най-необикновените личности на своето време.

Роден е в неравната планинска Армения, притисната между Иран, Турция, Грузия и Азербайджан. Като политическа цялост Армения рядко е била независима, обикновено се е намирала под чуждо влияние и през целия XIX век е обект на жестокото съперничество между Русия и Отоманската империя. Град Карс, където отраства Гурджиев, днес се намира на турска територия, но през детството му градът влиза в границите на Руската империя. По онова време Карс е по-благоприятно място за християни, отколкото сега, и момчето получава образованието си в местното руско църковно училище.

Наученото там обаче се оказва недостатъчно да удовлетвори жаждата за знания на любознателното момче и подобно на Успенски, още като юноша у него се поражда твърдото убеждение, че в трескавото си преследване на материални блага сме изгубили и забравили мъдростта на древните цивилизации. Така той се впуска в своите търсения по следите на древната мъдрост, които продължават през целия му живот. Дълги години пътешества из Индия и Тибет, а по-късно в Абисиния и Египет, но по-голямата част от живота си прекарва в странствания в просторните централни части на Туркестан и Месопотамия.

Гурджиев е убеден, че в някои отношения древните народи са много по-развити и цивилизовани от съвременното човечество. Независимо от огромния технологичен напредък през последните няколко века, въпреки умението ни да използваме различни видове енергия за повишаване на жизнения си стандарт, малко по малко сме изгубили други, много по-ценни знания, свързани с нашето духовно, психологическо и нравствено развитие, което винаги сме смятали за приоритет на религията. Според Гурджиев, в областта на духовното дори един много интелигентен и образован съвременник е абсолютен невежа в сравнение с далечните си прадеди и в това отношение живеем в ера на мрак ( сравни с индийската идея за Кали Юга, епохата на мрака), а не на просветление, както самите ние сме склонни да вярваме.

Науката ни освобождава от много враждебни природни стихии, но същевременно ни заробва в света на материалното и за нас става все по-невъзможно да открием истинската същност на своето предопределение. Светът около нас и нашето място в него съвсем не са такива, за каквито ги смятаме.

Ценностната ни система е объркана до такава степен, че не си задаваме въпроса какъв е смисълът на живота, а и никой не се интересува от отговора. За щастие не всичко е напълно изгубено. Според Гурджиев мъдри и вещи хора от древността са предвидили, че това време някога ще настъпи. Знаели са, че рано или късно собствените им цивилизации ще изчезнат и на земята ще възтържествува невежеството. Затова са закодирали най-значителните аспекти на своето познание и религиозни убеждения в така наречените от Гурджиев легоминизми ( lego старогр. – съобщавам, разказвам; (лат) – завещавам; mnimi (старогр) – памет, слава; mineo (лат.) – издавам (се), стърча). Обикновено това са материални постройки, като храмове и пирамиди, които могат да оцелеят столетия.

Легоминизмите могат да бъдат оставени и в писмен вид или закодирани в песни и танци. Следи от легоминизми има в колодите карти за игра – четирите групи от по тринайсет карти наистина могат да се разглеждат като символи на езотерични идеи. Гурджиев смята, че скритата мъдрост на времето е предавана от поколение на поколение с помощта и на такива средства. Така той се впуска в поредица от продължителни пътешествия, които имат за цел да открият следите на изгубеното знание.

Според Бенет, търсенията и пътешествията на Гурджиев продължават шестнайсет години – от 1891 до 1907 г., и кулминацията им е увенчана с допускането му в таен храм на езотеричното братство Сармаунг или Сарман. По-голяма част от глава пета на полубиографичната книга на Гурджиев „Срещи с изключителни личности” описва пътуванията му при откриването на тази тайнствена общност, която според него била основана още в древния Вавилон 2500 г. пр. Хр.

Приблизително това е и времето, през което египтяните издигат Голямата пирамида. Авторът разказва древно поверие, според което Питагор пропътувал света в търсене на скрито зание. Когато пристигнал в Египет, персийският цар Камбиз наредил на всички мъдреци от страната си, включително и Питагор, да отидат във Вавилон. Това е отразено в книгата „Животът на Питагор” от Ямблих (гръцки философ – неоплатоник, 260 – 330 г. сл. Хр.)

„…той (Питагор) обходил всички египетски жреци и ги молел да споделят с него своята мъдрост. Така преживял той двадесет и две години по храмове и светилища, изучавал астрономия и геометрия и бил посветен в тайните на боговете – при това съвсем не показно или повърхностно. Накрая, обаче, бил пленен от войниците на Камбиз, които го откарали във Вавилон. Там с радост открил, че най-после е срещнал маговете, които го посветили в свещената си мъдрост и най-съвършения начин на преклонение пред боговете. Благодарение на тях усъвършенствал познанията си в областта на аритметиката, музиката и всички други науки. Дванайсет години по-късно, когато бил на петдесет и шестгодишна възраст, Питагор се завърнал в Самос.”

Бенет цитира друга легенда, според която по време на престоя си във Вавилон, Питагор се срещнал със Зароастър (Заратустра) – основателят на персийската религия, наречена на негово име. Преданието гласи, че Зароастър бил наставник на Кир, бащата на Камбиз. Тази история е разказана в друга книга със същото заглавие „Животът на Питагор”, написана този път от Порфирий – учител на Ямблих.

„В Египет той (Питагор) живял сред свещеници и изучил езика и мъдростта на египтяните, както и трите вида тяхно писмо – епистолографското, йероглифното и символическото; първото описва обикновения начин на говорене, докато другите два изразяват значението като алегория и притча. В Арабия разговарял с царя, а във Вавилон общувал с халдейци, сред които най-близък му станал Заратас (Зароастър); благодарение на него се пречистил от прегрешенията си в миналото и научил от кои неща трябва да се пази човек, ако иска да бъде добродетелен.”

Преди цитирания тук пасаж Порфирий говори за предимствата на една древна цивилизация, в сравнение с друга в областта на различните науки, а също и как Питагор усвоил най-ценното от знанията на всяка от тях:

„Що се отнася до знанията му, смята се, че е изучил математическите науки от египтяните, халдейците и финикийците, че египтяните били превъзходни в областта на геометрията, финикийците – в числата и пропорциите, а халдейците – в астрономическите теореми, божествените ритуали и преклонението пред боговете; другите тайни на живота му били открити и разтълкувани от маговете.”

Едва ли е необходимо да се впускам в повече подробности за пътешествията на Гурджиев, очевидно всеки ще разбере, че в известно отношение руският философ е моделирал живота си по този на Питагор. Възможно е при потеглянето си на изток да е имал предвид легендата, според която Питагор бил посветен в тайното знание именно от вавилонските магове. По думите на Бенет, основаната по-късно от Гурджиев академия до голяма степен е изградена по образец на школата на Питагор.

По време на своите странствания Гурджиев среща множество съмишленици, които като него жадуват да открият следите на изгубеното знание. С цел да се подпомагат взаимно, те основават полулегално дружество, наречено „Търсачи на истината”, и се споразумяват в общата банка на знанието всеки ден да внасят резултатите от своите търсения. В групата е и Погосян – арменец и стар приятел на Гурджиев. На възрастта на Гурджиев, той също разполага със свободно време и споделя интересите на своя приятел в областта на езотеричното.

Двамата предприемат няколко съвместни пътувания, водени от жаждата за знания и от стремежа да открият следи от изгубената мъдрост. При едно от пътуванията отсядат сред развалините на Ани – древната арменска столица. Там прекарват времето си в разкопки и провеждат собствено археологическо разследване. Един млад човек в днешно време едва ли би намерил за забавен подобен начин за прекарване на времето, но през 1890 г. археологията като наука била все още в пелени и изглеждала примамлива за любителите на приключения. По онова време нямало нищо странно в това двама енергични младежи да издигнат палатка сред останките на древните църкви и храмове на своите предци и да останат там, колкото поискат.

При разкопките двамата попадат на подземен коридор, зазидан в единия край. Разчупили преградната стена и се озовали в неголямо помещение със сводест таван, напомнящо монашеска килия. Никои от находките не представлявали особен интерес – намерили само счупени глинени съдове и изгнила дървесина, вероятно останки от мебели, докато най-сетне в един от ъглите попаднали на малка ниша, съхранила в себе си престарели свитъци пожълтяла хартия.

Градът е разрушен от турците през 1064 г., следователно свитъците датирали най-късно от XI в., или по-отдавна. При съприкосновението с въздуха някои се разпаднали и се превърнали в прах, но повечето успели да се запазят. Двамата младежи грижливо ги опаковали и с нарастващо нетърпение поели по обратния път към Александропол (Ленинакан). При относително подходящи условия двамата се заели да разгледат на спокойствие намереното съкровище, като при необходимост прибягвали до помощта на специалисти в разчитане на древни текстове.

Ръкописите представлявали част от кореспонденцията между двама монаси (единият се казвал Арем) и били написани на староарменски. По-голяма част от съдържанието било посветено на обичайните църковни дела, но едно от писмата им се сторило по-различно от останалите и предизвикало у тях силен интерес. В него се споменавало за някакво тайнствено братство, наречено „Сармаунг” – име, което Гурджиев вече бил срещал в стара арменска книга, озаглавена „Меркхарват”. От текста ставало ясно, че по времето, когато било писано писмото, главният манастир на мистериозното братство се намирал в „долината на Изрумин, на три дни път от Нивси”.

Погосян и Гурджиев успели да разгадаят, че „Нивси” е старото име на град Мосул в Северен Ирак, недалече от развалините на Ниневия. По това време градът бил столица на провинция Ниеви. Водени от някои бегли указания в текста, двамата младежи решават, че няма да им бъде трудно да открият долината на Изрумин и манастира на тайнственото братство, при положение, че той все още съществувал. При първата появила се възможност те се приготвили за експедицията и скоро поели на път.

Пътуването се оказало много по-тежко, отколкото очаквали. Обичайните вражди и конфликти между турци, арменци и кюрди ги принудили да изберат най-трудния път, минаващ през планината Егри Даг и да се преструват на татари от Кавказ, за да избегнат въвличането им в евентуални конфликти. Преминали река Аракс, която все още била естествената граница между Турция и Армения, и след два месеца пристигнали в град, наречен от Гурджиев със загадъчното име „А”. Всичко вървяло според плана и вече наближавали крайната цел, когато ги сполетяло нещастие.

„Изминаха два месеца след като бяхме прекосили Аракс, и най-после стигнахме до град А., после трябваше да преминем през един проход към Сирия. Поехме през прохода и малко преди прочутия водопад К. трябваше да свърнем към Кюрдистан – някъде там, в тази посока очаквахме да открием мясотото, заради което бяхме предприели това пътуване.
Преживените премеждия и несгоди ни бяха закалили и подготвили достатъчно за суровите условия на живот по онези места, всичко се развиваше така, както бяхме предвидили, когато внезапно ни сполетя неочаквана беда и трябваше да променим предишните си планове и намерения.”

Погосян претърпял тежка злополука. Ухапал го силно отровен паяк. Този инцидент възпрепятствал пътуването им към целта и двамата се отправили към град „Н”. Там срещнали арменски свещеник, който проявил състрадание към изпадналите в беда младежи. Подслонил ги в дома си, докато Погосян се възстанови след операцията, която Гурджиев му направил по спешност, с цел да го предпази от смъртоносната отрова. Останали в дома на свещеника повече от месец и през това време успели да се сприятелят с него. Той споделил с тях една своя тайна – притежавал древна карта, начертана не върху хартия, а върху тънък пергамент. По думите на свещеника, картата била притежание на рода му от векове. Гурджиев погледнал картата и затаил дъх.

„Внезапно се разтреперах целият и колкото повече се опитвах да възвърна самообладанието си, толкова по-малко успявах да се овладея. Пред очите ми бе онова, за което бях мечтал толкова време и заради което от месец ме измъчваше безсъние! Беше карта на Египет от пред-пустинния период.”

След възстановяването на Погосян решили да отложат търсенето на манастира Сармаунг и се отравили към Египет, въоръжени с копие от картата, предвидиливо направено от Гурджиев, докато свещеникът отсъствал. След множество премеждия Погосян бил принуден да се откаже и Гурджиев се озовал сам в Кайро. Там започнал работа като екскурзовод на туристите при обиколката им на пирамидите в Гиза. С помощта на мистериозната си карта изучил подробно местността, която се превърнала в цел на неговата мисия:

„Трябва да отбележа, че прекарвах всичкото си свободно време в разходки из околността; крачех като обзет от демони и се надявах с помощта на картата да вникна в тайната на Сфинкса и още няколко други паметници от древността.”

Гурджиев не обяснява защо се е отказал от предишната си мисия, нито пък как е възникнал у него толкова силен интерес към Египет; никъде в книгите си не отбелязва дали има връзка между братството Сармаунг и историята на древен Египет. В книгата си разказва за завръщането си в Азия и за престоя си в Бухара, където е потърсен от пратеник на загадъчното братство. Отвели го със завързани очи в тайния манастир на Сармаунг, скрит в недостъпна котловина нейде сред планинските дебри. Там е посветен в езотерични практики и знание, което за него има стойност не по-малка от Светия Граал.

В периода между 1907 и 1914 г. Гурджиев е погълнат най-вече от обработването на разнородните знания и систематизирането им в цялостна система. Тази система включва в себе си философия, психология и космология, и е много по-детайлна и практически приложима от теософията на мадам Блаватска, въпреки привидните сходства на възгледите на двамата. Гурджиев обединява теоретичната част на учението си с музика и танци, на които, според твърденията му, бил научен от многобройни тайни манастири, където отсядал по време на пътуванията си. Успенски се запознава с тази уникална програма през 1916 г. в Москва, а по-късно Гурджиев я пренася със себе си в Константинопол, Западна Европа и Америка.

Скоро след безплодното си пътуване из изтока Успенски се запознал с Гурджиев в Москва и както мнозина други попаднал в плен на неговото обаяние. В продължение на четири години „Г”, както го нарича Успенски, става негов наставник и го запознава с много нови и изключително оригинални идеи. Успенски повярвал, че най-после е успял да открие своя наставник, своя истински Учител по мъдрост. През 1920 г. Гурджиев превръща старинния френски замък край селцето Авон, не далече от Фонтенбло, в учебен институт. Тук той преподава танци, актьорско майсторство и езотеричните знания, от които Успенски бил силно впечатлен още в Русия.

За няколко години през училището на Гурджиев преминават голям брой ученици, повечето от тях, пристигащи от Америка. През 1924 г. Гурджиев претърпява автомобилна катастрофа и една не загива. Впоследствие е принуден да закрие института и да насочи вниманието си към отколешната идея за логоминизмите. През следващите няколко години изпод перото му се появяват поредица от три книги, под общо заглавие „Всички и всичко”. Първото произведение от поредицата е встъпление към том от три книги, озаглавен „Велзевул разказва приказки на своя внук”. Стилът на това твърде необичайно произведение е многословен и трудноразбираем, а жанрът наподобява научна фантастика.

Разказът се води от името на някога обещаващ, а по-късно паднал ангел (застаряващият Велзевул, осъден заради младежките си грехове на изгнание нейде из отдалечените кътчета на Слънчевата система), който описва завръщането на родната планета Каратас, много по-благоприятна за живот от мястото на изгнанието. За да разнообрази скучното ежедневие по време на пътуването си, Велзевул забавлява внука си, който го придружава, със спомени от своя живот.

Разказва му историята на планетата Земя, обяснява му защо хората там са толкова странни и много по-различни от останалите форми на живот по другите планети във Вселената. С остроумния си и ироничен език, книгата представлява смесица от дидактика и сатира и е истинско предизвикателство за интелигентния и търпелив читател. Този ефект не е постигнат случайно. Бенет пише, че Гурджиев преднамерено е закодирал истинското послание в книгата, за да могат само най-упоритите да вникнат в истинския смисъл на думите.

„Самият той (Гурджиев) слушал да му четат на глас отделни глави и ако му се сторело, че ключовите пасажи са прекалено понятни и следователно – повърхностно приемани, ги е преработвал, за да „зарови кучето по-дълбоко” (по собствения му израз). Понякога го поправяли, като му казвали, че изразът е „да зария по-дълбоко кокала”, но той отвръщал, че читателят трябва да открие не някакъв кокал, а самото куче. Кучето е Сириус – Звездата на Кучето, която в зароастризма е символ на мъдростта.”

Втората книга на Гурджиев, „Среща с изключителни личности” (в която се разказва за търсенето на братството Сармаунг), в началото може да изглежда пряма и лишена от алегории. На пръв поглед тя е обикновена автобиография, но всъщност е наситена с много по-дълбоко съдържание. Повествуванието е проникнато от дидактически примери и многобройни истории с нравствено послание, приведени с цел да илюстрират идеята как различни типове хора могат да използват най-добре своите заложби. Дадени са и някои насоки как да се открият източниците на мъдростта. За разлика от приказките на Велзевул, стилът е гладък и понятен, но въпреки това „Срещи със забележителни личности” в много отношения е по-езотерична от първата му творба.

„Животът съществува само докато аз съм жив” – така е озаглавено последното му произведение, останало във фрагментарна форма; още преди публикуването авторът очевидно сам е съкратил някои глави, които според него разкриват твърде много неща пред читателя. Отново в биографичен вид са оставени указания за преподавателската му методика и тези описания обясняват странното му, понякога дори грубо държание с учениците. Съдържанието е доста оскъдно и за неизкушения читател не е от такова значение, каквото имат предишните две произведения. Може би това обяснява и защо книгата е публикувана едва в края на седемдесетте години.

Макар че през 1924 г. Успенски се разделя окончателно със своя учител, той никога не проявява съмнение в правилността на възприетите идеи и за него Гурджиев си остава наследник на една от онези школи по мъдрост, по чиито следи Успенски напразно се лута из Египет и Индия. До самата си смърт през 1948 г. Успенски изнася лекции върху „Системата”. (Под това име са известни твърде еклектичните идеи и техники на Гурджиев.) След Втората световна война Успенски оформя в отделна книга лекторските си бележки, сред които вмъква и спомени от началото на познанството си с Гурджиев, и през 1950 г. книгата излиза посмъртно, със заглавието „В търсене на чудото”.

Оригиналното работно заглавие на книгата е запазено като подзаглавие в първото издание и гласи „Фрагменти от едно непознато учение”. Подзаглавието е бегла препратка към друга книга, чиито идеи лежат в основата на произведението – „Фрагменти от забравена вяра” от Дж. Р. С. Мийд, един от водещите британски теософи по онова време. Мийд е редактор на списание „В търсене на тайнството”, а монументалните му трудове „Трижди великият Хермес” и „Фрагменти от забравена вяра” и до ден днешен си остават програмни творби в областта на гностицизма и херметиката.

Много от първите лекции на Успенски са провеждани в редакцията на списанието и това още повече го сближава с Мийд. По онова време редакторът е на преклонна възраст и никъде не отбелязва на какви теми са били разговорите му с руския философ, но се знае, че самият Мийд проявява благосклонност и оказва всякаква подкрепа на руските емигранти. Със заглавието „Фрагменти от неизвестно учение” Успенски очевидно се обръща към онези, „които имат очи да видят”, за да подчертае връзката между гностическите възгледи и Мийд и идеите, изложени в собствения му труд „В търсене на чудото”.

В Лондон, отделните дружества, повлияни от учението на Успенски, непрекъснато се множат и разрастват, а след смъртта му лягат в основата на различни общества и кръжоци, някои от които развиват свои теории, твърде различни от тези на руския философ. След завръщането си от Турция Бенет става един от най-добрите ученици на Успенски и така наследява мястото му и в буквален смисъл. „Това бе столът, на който седнах твърде вдъхновено преди двайсет и пет години“.

Бенет остава за известно време при Гурджиев малко преди смъртта му и е горещо убеден, че Учителят на Успенски му завещава и част от философското си наследство. Така Бенет стига до убеждението, че е предопределен да продължи делото на двамата руски мислители и въз основа на техните идеи до края на живота си ръководи свои учебни институции, най-напред в Кингстън (недалеч от Лондон), а после в Шърбърн.

След смъртта на Гурджиев през 1948 г. върху „делото” му били написани множество трудове, но нито един от тях не дава отговор на основния въпрос: дали Гурджиев е утвърждавал една от собствените си хипотези и я е превърнал в култ, или наистина е попаднал на таен източник на езотерично знание.

Бил ли е наистина (както самият той загатва) пратеник на тайнствено братство – Учителите по мъдрост, за които говори още Блаватска и които Успенски напразно е търсил, или е просто още един мним пророк. На пръв поглед тези въпроси вълнуват единствено неговите последователи, но отговорите им имат принципно значение. Ако Гурджиев наистина е успял да открие Учителите, наследници на великите магове, които посветили в тайното си знание Питагор, това не само превръща трудовете му в уникална основа за изследвания, но предлага и солидна почва за размисъл на всеки един от нас.