За ваше улеснение си позволявам да кажа няколко предварителни думи и с това ще направя последващия разговор по-разбираем за читателя.

Иначе за незапознатия с философията на ведантите (от тайната школа) и особено с тяхната сложна теория за душата и нейното значение във вечността, би било много трудно да се проследят всички тези толкова разнообразни наименования на „духовния човек”. Те са безбройни, също както и имената на техните маски-богове, защото всеки аспект на душата (или по-скоро на този съвкупен духовен агрегат, който при ведантите се нарича истински човек или „духовна личност”, докато тленното му тяло или земната личност се смятат за илюзия), всяко качествено видоизменение на душата има свое особено, характерно название.

Те например разделят „земната личност” на три главни групи: дух, душа и тяло, а после разделят тези групи на седем съставни сили или принципи, от които първите две, дух и „божествена душа” (седалище на духа), са безлични и безкачествени per se, а останалите пет се наричат коша, т.е. „ножница” или обвивки на различни духовни и земни качества на човека, а значи, лични и качествени. Да вземем маномая коша, което в буквален превод означава „призрачна ножница”, тоест седалище или вместилище на чисто земните, а заради това и най-призрачни концепции за човека. Тази коша е обвивка на понятията на неговия земен разум, в съединение с действията на нашите пет сетива, които, затъмнявайки чистия, божествен разум със своите груби земни понятия, превръщат по този начин всяка истина в мираж.

Тази теория особено затруднява онези, които, признавайки сътворението на отделна душа за всеки човек и отхвърляйки теорията за неговите многочислени реинкарнации, с това отричат еманациите, тоест самата същност на пантеистичното учение на Индия. Например, когато четем за седморната конституция на човека, може да помислим, че в нас обитават седем различни личности („седем бяса” според израза на един руски философ), които се разполагат по своя номеричен ред подобно на люспите в луковицата, като стават, съобразно своето отдалечаване от външната и най-груба обвивка, т.е. от тялото, все по-ефирни и по-субективни. Но философията на Веданта нищо подобно не проповядва. Всички тези коши са измислени за уясняване на нейната догма за пълното единство на Парабрама – основата и субстанцията на цялата проявена вселена; ако пък този догмат не се изясни с еманациите за зараждане на качествената вселена от безкачествения дух, той ще остане съвършено неразбираем и за самите пантеисти.

Духът е единен и неделим, а душите на човечеството представляват безброй число отделни единици. Тези души по своето същество са еманации, „духове от духа”. Но тъй като безличната и безкачествена безусловност не може да се прояви лично, то изпъква като обратната страна на Парабрам, Мулапракрити (буквално „корен на материята”, т.е. първобитната есенция на веществото. Но понеже Парабрам е Всичко, то и този корен е също Парабрам), негова съвечна сила и енергия, корен на всичко съществуващо. Неделима от Парабрам, тя, заедно с него, представлява невидимата вселена.

Това, което се отделя, не е Мулапракрити, а само светлина или сияние, излъчвано от „светлината на вселената, която е еманацията, превръщаща се във видима вселена“. Но тук отново възниква затруднение: къде е мястото на видимата вселена? Как да се помести каквото и да е било там, където вече всичко е заето дори и в безграничното пространство, щом практически това пространство не е нищо друго, а само Вездесъщо, Сат? Как в края на краищата да се извлече качественото вещество от безкачествения дух, т.е. от онова, което в нашите представи е нищо?

Ведантите решават този въпрос така: видимата вселена не е нищо друго освен призрак на нашите чувства, временна илюзия на също толкова временни, колкото и лъжливи, понятия на земния човек, който сам е илюзия и една коша или ножница на духовната и затова единствена реална личност. Нито видимият свят, нито обективният човек не съществуват в действителността; защото всичко видимо, подлежащо на осъзнаване посредством свидетелствата на петте сетива, е самоизмама, тъй като съществува и има само едно – Сат.

Превръщането на реалното „нищо” поне в призрачно „нещо”, такава трансформация трябва да стане постепенно. „Сиянието от светлина” е все пак Парабрам безкачествен, следователно неспособен за действие. А пък „сянката” – разбира се, също „призрачна”, защото няма сянка без тяло, а Парабрам е безтелесен – започва в постепенната диференциалност на своето безсъзнателно действие (nota bene – безсъзнателно само в нашето условно понятие за самосъзнание) да се превръща от безкачествено и безлично в качествено и лично, т.е. отначало във видими светове, а след това и в човек.

Но човекът, както и световете, не може да бъде сътворен отведнъж, дори и в онази груба обвивка, в която ние си въобразяваме, че виждаме реалното същество. Той се формира и образува по следния ред:

I група

1.Брама или атман, лъчът на Парабрам или дух.
2.Буди – неговият вахан или вместилище, носител на духа; висшата или божествена душа. (Тази двойна единица е коренът на човека, въпреки че в нашето разбиране тази, сама по себе си безлична и безкачествена единица, е чиста абстракция. Нейната личност започва да се оформа и очертава, само чрез преминаването през много въплъщения, тъй като Буди, за да придобие духовни качества, трябва, отнасяйки след смъртта на земната личност, да ги взема от първия принцип на втора група – Манас).

II група

3. Манас – седалище на ума. В съвкупност с Камарупа, това е истинската земна личност, егото на човека, или обитаваното от нея тяло, а се нарича човешка или земна душа, когато се подразбира в своята отделеност от Буди, или „божествената душа”. Съединена с Буди тя се нарича Сутратма (нишка – душа), тъй като единствено тя от тази тройна група следва, променяйки само личните си качества, след първата група във всичките й земни въплъщения.
4. Кама-рупа – седалище на желанията. Този принцип надживява човека, но заедно с:
5. Маяви-рупа – призрачното тяло или двойник на личността, изчезва с времето. Тези 4-ти и 5-ти принцип след смъртта на човека се превръщат в пазачи или в онези материализирани духове, в които спиритите виждат душите на своите покойници, а брамините – бесове.

III група

6. Джива или живот: „жизнен принцип”.
7. Шул-шарира или тялото на човека, маската на душата.
Тази група е най-кратковременната от всички „илюзии”, която изчезва безследно след своето разграждане.

Така ние виждаме, че трите групи със своите седем подразделения се резюмират от „божествената душа”. Безличната и безкачествена единица трябва да придобива личност и духовни качества от всяка нова манас, т.е. от разумното Ego, и не в една, а в многобройни серии на неговите въплъщения. Преди да може да стане богоподобна личност, достойна да се съедини дори временно със Сат и да престане да бъде „илюзия” , тя трябва да премине всички стадии на човешкото страдание, да изпита лично всичко, което изпитва безпомощното човечество, да прави лични усилия, за очистване на земната кал, извличайки от обитаваните от нея личности само висши духовни качества, ако има такива, да се претопява като златото в огъня.

Всяко ново въплъщение е нова крачка към очистването и съвършенството. Всичко това е нужно, за да може в края на вековете цялото предишно човечество наистина да живее в Бога, както Бог ще живее в бъдещото (човечество) „в седмото” – учат ведантите от тайната школа, наричайки сегашното човечество само пето.