Преди известно време „Ведра ранина“ публикува кратка анотация за новоизлезлия фантастичен трилър на Галин Никифоров „Лисицата“. Един безспорен успех не само за автора, но и за нашата литература, която почти не познава жанра, нито пък е била обогатявана с един толкова сложен и отлично конструиран текст. Положените от Никифоров усилия са наистина огромни, аз лично мога да ги сравня само с тези, които Умберто Еко е положил за написването на „Името на розата“. Днес ви представяме студията на младата литературоведка Елена Борисова върху романа, като се надяваме тази студия да ви помогне да се ориентирате в лабиринта на един текст, който звучи като литературна симфония и не оставя спокоен читателя си, докато той не достигне последната страница на тази необикновена творба.

За мен е удоволствие да представя последния роман на Галин Никифоров „Лисицата”, издаден от издателство „Сиела“.

Говоренето ми за тази книга ще бъде до голяма степен емоционално заради особената енергия на текста, която не ми позволи да отместя поглед встрани, докато не прочетох и последното изречение на романа. Ще споделя впечатленията си не само като човек, който по-сериозно се занимава с литература, но и като читател и книжар, получаващ обратна връзка от хората, на които е препоръчвал книгата и които са се връщали, за да говорим за прочетеното.

Първото нещо, което ми направи впечатление, когато се запознах по-отблизо с романа, е, че авторът е отделил много време за внимателното проучване на тематиката и фактите около реализирането на този художествен проект. Това изпипване на детайлите се наблюдава и в предишни негови книги, в които той преплита митология, история, криминални елементи, научни теории и алхимични технологии.

В романа се наблюдават две сюжетни линии, които се разгръщат паралелно. Едната проследява необикновения 700-годишен живот на Нора Волпе – родена в Ирландия в началото на 14 век, а другата представлява едно съвременно криминално разследване, водено от полицейския психолог Виктор Трейман. Мъжът отчаяно се бори с демоните на своето минало, където още като дете е извършил убийство. Съдбата среща двамата герои, чиито съдби са подобни – Трейман е израснал в сиропиталище, а Нора е отгледана от мъж, който не е биологичният й баща. За своите родители тя нищо не знае.

Ако се върнем назад към творчеството на Галин Никифоров, ще видим, че подобен тип герои (белязани от съдбата по един или друг начин), които в „Лисицата” се назовават „грешни проби” хора, се появяват например в романите му „Фотографът: Obscura Reperta” и „Къщата на клоуните”. Това са, цитирам: „хермафродити, албиноси, триръки същества, хора с различни синдроми, най-разнообразни и абсолютно изненадващи.”

Смисълът на човешкия живот, отношението към смъртта, прераждането и Бог са общочовешки теми, които се появяват в творчеството на автора, появяват се и в романа „Лисицата”. Ние разбираме, че една книга наистина ни е докоснала, когато провокира у нас въпроси, когато ни е развълнувала до такава степен, че ако не споделим впечатленията си от нея, ако не я визуализираме през говоренето, тя не е свършила своята работа, а именно да се конструира отвъд пространството на книжното тяло в читателската среда. От момента, в който един факт е разказан, той заживява свой собствен живот, започва да въздейства непосредствено върху нашето съзнание, на което авторът нашепва своята изповед. Именно пространството на четенето е мястото, където писаното слово намира крайната си реализация, защото единството на един текст не е в неговото начало, а в неговото предназначение.

Процесът на обговаряне на романа ме подтикна да си задам следните въпроси: „Какво е мястото на смъртта в нашия живот? Възможно ли е човешкото същество да постигне безсмъртие и ако е възможно, до каква степен е склонно да плати цената за това безсмъртие?“ Ще обърна внимание на начина, по който героинята Нора получава безсмъртие.

Когато е 12-годишна, бащата на Нора я оставя сама в гората, за да се отърве от нея. След три дни, на ръба на изтощението и докато се бори за живота си, съдбата й изпраща най-голямата благословия или проклятие в образа на една лисица, която я напада. Немощното момиче с последни сили забива зъби в шията на животното и започва да пие от кръвта му, за да утоли жаждата си. Два века по-късно, в разцвета на своята младост, Нора е в Италия, където се запознава с Леонардо да Винчи. Двамата се опитват да намерят заместител на ужасяващия „лисичи ритуал”, на който тя се подлага през около трийсет години, за да съхрани „пренебрежимото си стареене”. Самата Нора сравнява пристъпите, които подсилват безсмъртието й, с малки умирания, при които наранява тялото си, изпочупва всичко, до което се докосне, яде трева и пръст и разкъсва дребни животни. Това е цената, която героинята плаща за своето дълголетие.

Криминалното разследване в романа и въвличането на читателя в лабиринтите на различни епохи сякаш са само фон, върху който авторът изгражда душевните състояния на героите. Галин Никифоров изважда на показ демоните, които разкъсват неговите персонажи, определят техния живот и в крайна сметка в края на романа ги подтикват към избори, които най-сетне дават покой на душата. А този покой се реализира през любовта. Преди да се случи духовната трансформация на Виктор Трейман, той е преследван от собствената си съвест, проявена в образа на момчето, което той е убил. Мъртвият се появява в сънищата на героя и в моментите, когато болката в коляното му става непоносима и сякаш безкрайна.

„Лисицата” се движи по ръба между реално и въображаемо, смъртта и прераждането, чувството за вина и прошката, която героите получават от собствената си съвест.

Още със самото си заглавие романът задава една от основните насоки на текста. Когато за първи път взех книгата в ръцете си, първият въпрос, който си зададох, беше „Защо авторът е избрал това заглавие и какво означават латинските букви (Nascentes morimur), които стоят като печат на предната корица?“. На момента се разрових в интернет, за да проверя какво символизира лисицата и каква е идеята на тези магически символи. Латинското удължение означава „Раждайки се, умираме”. Смисълът на тези думи веднага се заби в съзнанието ми като парче от молитва, от древен ритуал, който сякаш ми каза:

„Да, произведението е с криминални елементи, но не това е важното в случая.” Този втори план на романа всъщност е същественият ключ, който ни припомня стряскащия факт, че сме смъртни, но това не бива да ни разстройва, защото може да бъде и по-лошо – да бъдем безсмъртни. Стремежите към безсмъртие на човека, копнежът му да удължи собствения си живот, са вълнували и продължават да вълнуват науката, която търси начини да влияе върху продължителността на биологичното ни съществуване. Стремежът на все по-развитите научни технологии не е да пребори смъртта, а да контролира разрушаването на жизнените сили на човека, като удължи разстоянието от момента на неговото раждане до този, когато без болест, без да изпитва затруднение да съществува, сам избира момента на собствената си смърт.

„Лисицата” разсъждава върху подобна възможност както през митологичния пласт, така и през човешката биология, през възможностите на нашето тяло само да провокира дълголетието си. В световната митология значението на лисицата е различно при различните култури и народи.

Романът е избрал да работи със символиката на това животно в японския фолклор. Китсуне е японското наименование за лисица, Китсуне-сан е и една от главите в произведението. В Япония така наричат хората, обладани от лисичи дух, а жертвите винаги са млади жени. Историите ги изобразяват като интелигентни същества, притежаващи магически способности, които растат с увеличаване на възрастта и мъдростта. Една от най-важните им способности е, че те могат да приемат човешка форма. Лисиците били считани за посланици на божеството Инари („раждащо ориз”), а теолозите твърдят, че това божество е същество от женски пол. Героинята в романа е описана по следния начин: „Очите са безумно красиви, загледани някъде далеч, сякаш в сърцето на света. Цветът на ирисите им е рубиненочервен, с миниатюрни кафеникави точици.” (275 с.)

Още в самото начало на романа се появява мото, което е цитат от произведението „Двойки” на американския писател, поет и критик Джон Ъпдайк. Част от него казва следното: „Нима не знаеш, че Бог е жена, която нищо не може да смути…” През този цитат Галин Никифоров също ни подготвя за това, което романът ще осмисля.

Другата гледна точка към дълголетието на Нора засяга човешката физиология и предлага научно обяснение за нейното състояние чрез конкретни биохимични отнасяния. Продължителността на живота на ДНК структурите се дължи на ензима теломераза, а при Нора този хормон работи много по-защитно, отколкото при другите хора. Освен този хормон, в организма й се произвежда още един, видоизменен „кръвнозахарен” хормон, който кара останалите хормони да работят по необикновен начин и така да възстановяват онези поражения, които остаряването като процес нанася върху тялото.

Споменавам всичките тези неща, за да илюстрирам начините, по които романът „Лисицата” изгражда своята образност на границата между реалното и фантастичното, между миналото и настоящето, между митологията и науката.

В процеса на работа все повече осъзнавах, че за истинската стойност и популярност на едно произведение трябва да се съди не толкова от продажбите му, колкото от връзката на читателите с посредника на художествения текст – бил той библиотекар, книжар или самия автор. Много често съм си задавала въпроса: „Защо дадена творба (например криминален роман) се появява на пазара, след като той така или иначе е пренаситен от подобен тип литература?“

Разбира се, тя се появява, за да задоволи някаква потребност – дали ще е духовна или комерсиална, но в крайна сметка се появява с цел. Важното в случая обаче е не какво казва текстът (независимо от жанра), защото знаем, че в повечето случаи темите се повтарят, а как го казва; какви са начините, по които литературата изгражда светове и ги споделя с читателя.

Появата на пазара на романа „Лисицата” се случва в момент, в който интересът на българските автори към преплитането на криминални и фантастични елементи е явен (Лора Лазар и Бистра Спасова). В произведенията на Галин Никифоров обаче се наблюдава внимание към детайлите и сериозно запознаване с проблематиката и темите, които ще изграждат сюжета. Докато чете „Лисицата”, читателят не само има възможност да проследи една сериозно заплетена криминална история, чиито край е фрапиращо неочакван, но и да пътува през различни култури, запознавайки се не само с митологичните им особености, но и с тяхното ежедневие през дадената епоха.

Галин Никифоров е написал роман, който ни провокира да мислим за начините, по които човешкото същество възприема своята смъртност. Но не само – „Лисицата“ въвлича читателите в магическия свят на едни души, намерили покой в споделеността и вътрешната хармония, които само любовта към другия може да постигне. Любов, пренесена през вековете.