Павел Вежинов
Николай Ватов, Наталия Андреева и Павел Вежинов
Крайните психологически състояния, разкъсването на емоционалното и рационалното начало у човека е във фокуса, както стана дума, и на повестта на Наталия Андреева „Парадоксът на близнаците“ (от сборника „Зелена, любя те…“, 1990). Главната героиня Вероника също се ражда различна, но това различие още в самото начало на повестта е разтърсващо, защото „тъничкото и изящно вратле завършвало с две глави. Едната стояла нормално, а другата била прилепена отстрани. И двете глави мигали към лекарите, сякаш искали чрез особен морз да им предадат посланието на своя творец с мирис на сяра и преизподня“ (Андреева 1990: 93).
И тук различието не се толерира от обществото и от семейството. Също както животите на „белият гущер“, „момичето-птица“ и „езерното момче“ са обречени на екзистенциално самозаличаване, така и „бялото мишле“ Вероника се появява на бял свят, за да се бори за/със своята различност. Реакцията на майката е аналогична на тази от „Белият гущер“: „Змия да бях родила, тебе да не бях“ (Андреева 1990: 96).
Но докато майката на Неси се отказва от своя син, като се самоубива, майката в повестта на Наталия Андреева се вкопчва в болните си амбиции да докаже на обществото, че нейната дъщеря е нормална: „Тя искаше вече само едно – да покаже на света, че нейната плът е като плътта на всички останали (…) Нейните внуци и правнуци щяха да бъдат като всички други“ (Андреева 1990: 162).
Непрекъснатите прегледи и постоянният лекарски надзор са не само неделима част от живота на героинята, но и едно от ядрата, което постъпателно подхранва другостта и отчуждението ѝ. Другото е свързано с насилствения сблъсък с остатъците от нейната сестра в Музея на медицината, където първоначално е проводник на странни усещания и невъзможност за осъзнаване на връзката между нея и „това спиртосано парче човешка плът“ (Андреева 1990: 104), пред което майката я задържа насилствено и където нейната сестра е обградена от компанията на още десетина изчадия на сатаната, затворени в буркани и замрели в гротескните пози на смъртта.
„Бяло мишле“, „бяла врана“, така я назовава обществото, отблъснато от нейното минало, от белега, който подхранва отчуждеността ѝ. Прекалената духовна и екзистенциална ограниченост на хората провокира тяхната агресия, също както и в повестта „Белият гущер“, и те я нападат словесно: „Защо не забранят на лекарите да спасяват подобни изроди? – посочи ме тя с глава. (…) Правят си разни експерименти, а после другите страдат заради тях“ (Андреева 1990: 110).
Заключени в собствените си вселени, „белият гущер“ Неси и „бялото мишле“ Вероника не са в състояние да възприемат заобикалящата ги действителност – първият, защото гледа на хората като недоразвити в мисленето си същества, а момичето има усещането, че живее като „отпадъчен продукт“ в условията на свръхцивилизация. Осъзнаването на ограничеността на това, което светът им предлага4, ги подтиква към самодостатъчност, но същевременно невъзможността за бягство предизвиква тяхната трагедия, когато те започват да се вглеждат в нея.
Фантастичното в повестта на Наталия Андреева се случва в получилия се гротесков образ от разрива между реалния и нереалния свят, между това, което е и което трябва да бъде, в насилствените опити на окованото от своята интелектуална и духовна ограниченост общество. От една страна, реалният свят я отхвърля и от нормалността си, в лицето на училището за бавноразвиващи се (етикет, който ѝ е прилепен, за да бъде различността ѝ маркирана и показна), защото е „отпадъчен продукт“, „полузаспало, слабоумно същество, което от време на време можеше да озадачи някой и друг учител“ (Андреева 1990: 103).
От друга страна, болезненото разтваряне на душата, пропаданията, анихилацията, честите ѝ епилептични припадъци са начин да се „изключи“ от този свят и да потърси спасение в онази клапа – отдушник, между рамото и врата, която я откъсва от телесната ѝ обвивка, преодолява ограниченото познание и всичко земно, което го регулира, за да я превърне в чиста мисловна енергия, космическа материя, бродеща в далечни, непознати пространства.
Вероника не усеща и не разбира света. И тя, както героите на Павел Вежинов, притежава човешки сетива, но те отказват да функционират и да изпълняват своята роля: …цветовете се сливаха в сива пепел и после отново (…), а кожата на пръстите ми можеше да става толкова нечувствителна, че дори пламъкът не успяваше да я събуди (Андреева 1990: 97).
След сблъсъка с нейната „изрязана“ същност в Музея на медицината „осакатеното“ същество се ражда за втори път и не само назовава всичко, което предизвиква суматохата и живота на града, лицата на една нова вселена, която тепърва трябва да опознава и разбира, но и отключва сетивност, която непосредствено поглъща всеки образ. Вероника навлиза непосредствено вътре в битието, преодолява преградите на собственото си тяло, а оттам и перспективата на човешкото познание, чийто основен емпиричен източник на познавателен материал се усвоява през външните сетива.
Тя съпреживява, прониква в същността на нещата, слива потока на съзнанието си с онези фини честоти на вселената, които са недостъпни за нашето познание. Човешкият начин на мислене се дистанцира от предмета на познание, разграничава се, за да постигне по-адекватен образ, който да съответства на познавателния инструментариум на ума, и го назовава, оприличава на нещо познато. Наталия Андреева много ярко е разграничила знанието на Вероника от човешкото, и то в сетивен и езиков план.
Това, което се наблюдава в „Парадоксът на близнаците“, е характерно и за повестите на Вежинов, а именно: героите се опитват да назоват посредством езика своята различна душевност и начините, по които проникват в нещата. Героинята дава име на света – Преходност, – и не защото не е в състояние да го назове по друг начин, а заради факта, че ако отключи истинските си познания, човечеството няма да е в състояние да възприеме това знание: …само думите оставаха някъде, но те бяха невероятно безпомощни, за да ми помогнат да задържа миговете. Думите не можеха да отделят нещото едно от друго, да изразят разликите, да откъснат един нюанс от подобните му, да отделят един аромат от друг (Андреева 1990: 108).
Героинята на Наталия Андреева на моменти успява да слее своите сетива (външно и вътрешно), а оттам и техните априорни форми – пространството и времето, но дава предимство на вътрешното си сетиво. Когато става дума за сливане на сетивността, а оттам и на времето и пространството при възприемане на предмета, имам предвид начините, по които Вероника осмисля света. Докато човешкото познание възприема преходността на нещата в своя емпиричен наглед, т.е. вижда на практика как те овехтяват и изчезват в телесен аспект, то има само идея за причините, но няма наглед за механизмите, които го провокират: не е в състояние да „види“ процесите на разлагане на даден предмет например.
Вероника обаче има способността да прониква в същността на тези процеси: Със своето зрение, с новите си сетива, които бях добила изведнъж и не по своя воля, аз бях наследила и един ужасен дефект – да виждам не само повърхността на ябълката, но и червея вътре в нея (Андреева 1990: 108). Вероника притежава особено зрение и тази негова „прекаленост“ ѝ позволява да вижда детайлите вътре в самия обект, да прониква дълбоко в плътта на нещата и да разкрива същността им.
От една страна, героинята на Наталия Андреева преминава бариерата на зависимостите, с които тялото „вкопава“ човека към земното, но същевременно тя остава човек, „вързан за земята с пъпната връв на температурата, въздуха, водата и още десетки други зависимости, които правят живота му толкова нетраен…“ (Андреева 1990: 109). Земната обвързаност с тялото възпрепятства достигането до всесилното, безгранично същество, космическото съзнание, към което се стреми Вероника. Зависимата от земното притегляне телесност трупа знание, расте на обем, докато „…горе аз се променях качествено и тази промяна водеше след себе си усещането за пресищане, блаженство, нирвана. Аз се изпълвах със смисъл и съдържание“ (Андреева 1990: 118).
Постепенното опознаване на заобикалящата я действителност, постоянното заливане с информационния поток на битието все повече събужда земните ѝ сетива, но същевременно подхранва другите, съживява нейната сестра изпод контурите на четката, на картините, които рисува, където се появяват отражения на раздвоено, превъзбудено „аз“. Драмата на различието не свършва с разделянето на главите, защото частица от нейната сестра продължава да живее и расте в тялото ѝ, подобно на дете или на тумор, живот в живота, който неотменно води към смъртта.
Измъчена от парадокса на близнаците, сътворена от съзнание, което се ражда двойно и не е способно никога да се освободи от своята същност, Вероника все по често и за по-дълго остава в тялото си, което постепенно се освобождава от оковите на космическото същество и все повече се вкопава в земните неща, но продължава да я пронизва болката от мисълта за затворената в капсула и отчаяна сестра, плът от нейната плът, разум от нейния разум. Тя осъзнава, че за да съществува в този свят, трябва да се подчини на своето тяло: …моето втурване в земния свят (…) трябваше да продължи, защото светът не искаше от мен болезнени и странни пейзажи, не искаше да му посочвам неговите окови (Андреева 1990: 135).
Светът се отказва да приеме разум, който се препредава през пространството в най-чистия си вид, разум, постигнал слятост с всемира и проникнал в невъзможни за познанието ни същности. Припадъците ѝ стават все по-чести, но също така зачестява и настъплението на майката да види своето внуче, да успокои съзнанието си, че е родила нормална жена. Вероника забременява и това е началото на нейния земен край. Състоянието ѝ запълва празнината на раната, на липсата и оставя една тънка незабележима следа.
Дори сънищата ѝ се стопяват заради спокойствието, което се излъчва от детето. Последният, продължил една седмица припадък, окончателно я слива с нейната сестра, а майката, свикнала вече с мисълта, че е родила отклонение, се вкопчва в нормалността на своето бъдещо внуче. Раждането започва с усещане за катапултиране, отделяне от кораба-майка, оттласкване на духа от тялото, което там долу създава нов живот. Чрез този акт Вероника успява да се освободи от разкъсаната си същност, наново изражда себе си, заедно с мъртвата сестра.
Нещата ще се повторят, за да получат своя адекватен край: „От вика в коридора жената върху операционната маса ще се пробуди за миг. (…) После върху двата осцилоскопа смъртта ще изпише една все по-изправяща се линия. (…) Новата поява на космическото същество ще предизвика смъртта на своите родители“ (Андреева 1990: 164-165). И Павел Вежинов, и Наталия Андрееване дават възможност на хора като Неси, Валентин, Доротея, Вероника да се адаптират към свят, който още с раждането им ги заклеймява като изроди. Единствената възможност е героите да се върнат в пренаталното развитие, в онази космическа прамайка, към която и се устремяват чрез полет.
При Николай Ватов е малко по-особен случаят, защото Изабела от „Стих за нея“ не се ражда по нормалния начин, тя също бива създадена от героя Пол Дебро, а след това от самия него унищожена и заклеймявана за своята различност. Трагедията на отчуждението се корени не в това, с което са се родили героите, а в отчуждението на другите от тях, „в прекъсването на духовните нишки с хората и в последна сметка – в отчуждението от себе си – най-страшната и самоубийствена степен на отчуждение. А човекът реализира своята цялостна и единна същност именно чрез другите. Пътят към личностното осъзнаване е и път към хората и обратно“ (Балчева 1983: 60).
Отчужденото битие поражда отчуждено съзнание. Отчуждението е условие и резултат от развитието на човешката цивилизация. То подтиква индивида да противостои на реалността извън него и по този начин да прекрати близостта си с природата. Още в самото начало на процеса на отчуждение развиващата се субективност е придружавана от нарастваща агресивност към природните и социалните обекти, които трябва да бъдат овладени и подчинени на субективния интерес. Потискането на емоционалното начало се разгръща като условие за действието на разума, като условие за разгръщането на неговите мисловни и познавателни сили, а това е основата, върху която се изгражда технологичното и индустриалното развитие на човешкото общество.
Обществото, в което тези различни същества са родени, с настървено постоянство се опитва да ги лиши от тяхната същност и ги принуждава да живеят и действат против собствената си природа. Поради тази причина героите се изолират от човешките отношения и връзки, тъй като те вече са загубили ценност за тях. Този протест срещу нехуманното отношение на света към различните разрушава чувството им за принадлежност към какъвто и да е обществен строй – а оттам те избират смъртта като единствена възможна реализация за тяхната същност.
…………………………
4 Неадаптираността на героите заради крайните емоционални и ментални състояния е сигнал за невъзможното им осъществяване в свят, който се предполага, че поддържа своя ред от баланса на енергиите между човека и природата.
…………………………….
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Андреева 1990: Андреева, Н. Зелена, любя те… София: Народна младеж. Балчева, Ев. Трагедията на „отчуждения разум“ („Белият гущер“ на Павел Вежинов) // Литературна мисъл, 1983, № 9, 56–68. Вичев, Д. В защита на емоционалното начало у човека. // Пламък, 1984, № 11, 176–181. Вежинов 1978: Вежинов, П. Езерното момче. София: ОФ, 1978. Вежинов 1982: Вежинов, П. Бариерата, Белият гущер, Измерения. София: Български писател. Ватов 2014: Ватов, Н. На пеперудени крила. София: Карина – М. Тодорова. Кант 2013: Кант, И. Критика на чистия разум. София: АИ Проф. М. Дринов. Христова 2004: Христова, Х. Из дебрите на съзнанието. В. Търново: Астрала.