Тази книга е подарък за участниците в XIX Международен франкофонски фестивал за ученически театър, който се проведе във Варна от 19 до 22 април 2012 г. и се организира от Френски институт в България – Представителство във Варна, Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България, представителствата на Алианс Франсез в България, с подкрепата на множество партньори.

Изданието и спектакълът „Пустинните места“ на Еманюел Кордолиани са осъществени с подкрепата на Френски институт – България и фондация „La Poste“. Фондация „La Poste“ има за цел да подпомага писменото изразяване, като подкрепя издаването на кореспонденции, с приоритет на артистични прояви, които представят като живи спектакли писмото и неговото писане, стимулира младите таланти, които съчетават текст и музика и работи в полза на обединяването на несъвместими практики, за овладяването и удоволствието от писменото изразяване.
Изданието е осъществено със съгласието на Еманюел Кордолиани.

Докосваме се отдалече.
Докосваме се как? С крила.
Сам е поетът и понякога
се срещаме в незнайни времена.

В периода 12 април – 31 декември 1926 г. поетите Борис Пастернак, Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева поддържат помежду си обща кореспонденция. Единият пише от Русия, другият от Швейцария, третият от Океана.
Ще се опитаме да разкажем с няколко думи как започва тази кореспонденция, каква е същността й и защо приключва.

Райнер Мария Рилке – из „Сонети към Орфей“ (първа част, 1)

Дърво израсна. Чак до небесата!
Орфей запя! В ухото – ствол висок!
Светът немееше. Но тишината
бе превращение, начало, скок.

Животни тичаха в гората ясна,
напускаха гнезда и пещери.
Но не страхът, не хитростта дори
за първи път към тишина ги тласна –

а жаден слух. Най-дивото ръмжене
нищожно им се стори… Там, където
къщурка с глухо скърцащи греди,

подслон, край който тъмна ярост стене,
мълчеше в пустошта на битието –
ти храм велик в слуха им изгради.

Писмо от Рилке
3 май 1926

Скъпа Поетесо,
Точно в този миг получавам писмо, което дълбоко ме трогва, писмо, преливащо от радост и бликащо от вълнение, написано от Борис Пастернак. Написаното върху тези листи предизвиква в мен вълнение и признателност и, ако чета добре – да ви опозная и дори нещо повече – с ваше посредничество да опозная и него! Двете ми книги – последните публикувани, които ще последват писмото, са за вас, за да ги имате. Ще изпратя още два екземпляра, щом се сдобия с тях и те са за Борис Пастернак, ако цензурата позволи. Толкова съм поразен от постоянството и искрения му интерес, че днес друго не мога да кажа, освен това, да изпратите от мое име вместо поздрав на приятеля в Москва листчето, приложено тук.

Въпросът, който сега ме мъчи, е защо не ми бе разрешено да ви срещна, Марина Цветаева? Ако съдя по писмото на Борис Пастернак, тази среща ще бъде за мен и вас дълбоко лично и радостно събитие. Може ли това да се случи някога? !

Писмо от Цветаева

Защо не дойдох при вас? Защото сте най-скъпото, което имам на света. Само заради това. И защото не ме познавате. От болезнена гордост, от боязън от случайността (съдбата, то е едно и също).
Може би поради слабоволие, за да не трябва да срещна вашия чужд поглед на прага на стаята ви. (Нямаше как да ме гледате по друг начин! Така щеше да бъде, защото не ме познавахте. Щяхте да ме гледате така, както гледате всички останали, като чужд човек)!
Райнер Мария Рилке!

Мога ли да ви наричам така? Вие, който въплъщавате поезията, не можете дори и да допуснете, че самото ви име е стихотворение. Райнер Мария – звуци, които извикват образите на църква, детство, рицарство. Името ви не се римува със съвременността, то предшества или остава винаги след всяка епоха. Така е пожелало името ви, което вие сте си избрали. (Ние си избираме имената, а това, което се случва, е последствие).

Кръщенето ви е било прелюдия към вашата същностна цялост и свещеникът, който ви е кръстил, не си е давал сметка какво прави.
Не става дума за човека Рилке (за мъжа, чието присъствие ни смущава!), а за духа Рилке, който е още по-велик от поета и който носи името Рилке само за мен – Рилке на предстоящия ден.
Райнер Мария, нищо не е изгубено. Догодина (1927) Борис ще дойде и ще ви посетим, където и да сте. Толкова малко познавам Борис, а го обичам така, както обичаме Никога-невижданите (от миналото или от бъдещето – потомците), Никога-невижданите или Никога-живелите. Той не е чак толкова млад, мисля, че е на 33, но младее. По нищо не прилича на баща си (най-доброто, което може да направи един син). Вярвам единствено в майчините синове. Вие също сте майчин син. Мъж по женска линия, и затова толкова богат (двойственост).

Той е най-големият руски поет. Това го знаем аз и някои други, които го чакат да умре.
Първото нещо във вашето писмо, което ме хвърли (не възнесе, не издигна) в най-високата кула на радостта, бе думата „май“ (may), която, изписвайки я с буквата Y, й връщате стария аристократизъм. Май (mai) с I напомня за Първи май – не за празника на труда, който някога може да стане красив, а за краткия буржоазен май на годениците и приятно влюбените.

Марина Цветаева

(…) за мойте стихове за смърт и младост –
нечетени от вас! –
забутани из прашните витрини
(където други книги са на власт!) –
все някога – като за старо вино –
за тях ще дойде час!

Май 1913

Писмо от Рилке

Какво да кажа? Всички мои думи (сякаш те вече присъстваха в твоето писмо, като на прага на сцена), всички мои думи искат да достигнат до теб в едно и също време, нито една не иска да пропусне друга да я изпревари! Не бързат ли така хората на излизане от театъра, след като завесата скрие това, което са гледали и животът им изглежда непоносим? Така и аз, след като прочетох твоето писмо, ми е непоносимо да го видя отново в плика. Но завесата може да действа и успокояващо. До твоето красиво име, до това прекрасно Сен-Жил-сюр-Ви (Saint-Gilles-sur-Vie) – survie (надживяване), някой е изписал едно голямо, красиво синьо 7 (ето така: 7) – седем, числото, което ми носи късмет. Атласът бе отворен (защото за мен географията не е наука, а връзка, приведена веднага в консумация) и ето,че ти, Марина, веднага си вписана в моята душевна карта, някъде между Москва и Толедо направих място за прилива на твоя океан.
Пиша като теб. Като теб преливам отвъд изречението и слизам по стъпалата, които водят до подземието на скобите, където таваните са много ниски и вечно ухае на парфюм от древни рози. Марина, аз дълго живях в писмото ти.

Казваш, че не става въпрос за човека Рилке. Аз също съм в разногласие с него, с тялото му, това тяло, с което досега винаги е постигано така съвършено разбирателство, че често вече не разбирах кой е по-щастливият: то, аз или и двамата. (Стъпала на краката, изпитващи блаженство, често тъй блажени да пристъпват върху всичко, върху земята, блажени да изучат света за първи път, да го предчувстват, да го опознаят не чрез знанието!). А сега – разстройство, разногласие, душата е облечена по един начин, тялото е дегизирано по друг. От декември съм в тази клиника…

Марина Цветаева

Отдавна ли си болен?
Тази нощ четох твоите „Дуински елегии“. През деня нито мога да чета, нито да пиша, ежедневните задължения заграбват и нощта, защото имам само две ръце.
Още дълго ли ще останеш в клиниката? Имаш ли приятели там?
Какво да кажа за книгата ти? Върховна наслада. Постелята ми се превърна в облак.
Скъпи мой, вече знам всичко – от мен за теб – но за много от нещата е още твърде рано. Нещо в теб трябва още да привиква към мен.
Ето снимката ми от паспорта – по-млада съм и по-руса.
Забеляза ли, че името ми е съкращение на твоето?
Ето ти книгите ми (на руски!) – не си задължен да ги прочетеш. Сложи ги върху бюрото си и повярвай на думите ми: преди никога на света те не са се намирали върху твоето бюро.
Нали разбра, че те моля – искрено, без никаква свян – да ми изпратиш твоя снимка. Земната ти съдба вълнува повече душата ми от останалите ти странствания, защото знам колко е трудно – всичко.

Из „Сонети към Орфей“ – (първа част, 2)

Почти дете, тя в миг се появи
от лирата – сред песни зазвучали
и, светеща през пролетни овали,
в ухото ми като в легло се сви.
И в мен заспа. И всичко стана сън:
дърветата, пленили сетивата,
ливадите, простора, синевата,
възторга, поразил ме като звън.

Светът й се присъни. Пеещ бог,
как я създаде тъй – да не копнее?
Тя се роди и спеше сън дълбок.

Нима е мъртва? Даже с песен ти
не можеш да я сътвориш. Къде е?
Потъва вън от мен… Дете почти…

Писмо от Рилке

Какво казват лекарите ? Нервно заболяване, което се нарича дисхармония в симпатическата нервна система, увреждане на тази голяма нервна система, в която виреят ако не цветя, то (навярно) ослепителните плодове на нашето битие… заболяване по-скоро от субективно естество, което трудно може да се определи чрез анализи и изследвания (в крайна сметка, поне засега) нарушение на естественото състояние, при което тялото не се усеща и така неволно се постига хармония (в нас самите) с нашата материална обвивка; смущение в тялото, което ме прави много по-безпомощен в сравнение с преди, когато в живота ми настъпи труден обрат по време на престоя ми в Русия (към 1899-1900), привикнах да живея без лекари, в такава абсолютна хармония с тялото си, че често можех да го нарека дете на моята душа. О, как то бе леко и изплъзващо се, способно да се издигне до висините на духовността, как често не усещаше нищо, носейки тежестта само от благоприличие и оставайки видимо само затова да не изплаши невидимото! Така неразделно от мен, другар и истински мой носител, пазител на сърцето ми, то можеше да споделя радостите ми, без да омаловажи нито една и да открива в тях нови за мен смисли, поднасяйки ми ги като дарове в глъбините на чувствата ми. Гениално, възпитавано векове наред, великолепно в невинната радост на своето НЕ-АЗ, трогателно с желанието си да бъде предано на „АЗ-а“ във всичките му превращения и колебания. Наивно и мъдро. Не съм ли му задължен? Със силата на своята същност то засили способността ми да се наслаждавам на плодовете, на вятъра, на стъпките си по тревата. Благодарение на него се слях с непроницаемост, която не мога да разбия и с потоците, които бликат от мен. И още: дори и то да ми бе в тежест, научих какво са звездите. Затова неразбирателството с него е нещастие, връхлетяло ме така внезапно, че да се примиря. И лекарят не може да проумее защо тези разстройства, макар и търпими, веднага проплъзват из цялото ми тяло и така дълбоко и мъчително ме гнетят…
При все това твоите две малки книги ме придружават от прозореца до леглото и предпочитам техните теми, които се четат лесно.
Възпрях се да ти изпратя паспортната си снимка не от тщестлавие, а защото си давам сметка колко случайна е тази моментална снимка. Сложих я до твоята, за да свикнеш първо с нея, нали така?

Марина Цветаева – „Отде ли е тая нежност?“

Отде ли е тая нежност?
Не са първи – тези къдри,
Които милвам, и устни
от твойте по-тъмни знам.

Звезди угасваха тихо
(отде ли е тая нежност?),
очи угасваха тихо –
току пред мойте очи.

По-страстни от твойте песни
съм слушала в тъмни нощи,
(отде ли е тая нежност?)
в певеца склонила гръд.

Отде ли е тая нежност?
Кажи, какво да я правя –
певецо, лукав бродяга –
с най-дълги мигли в света!

1916

Писмо от Борис Пастернак

Преди това имаше три писма, които не изпратих. Това е болест. Трябва да се потиска. Вчера получих думите на Рилке, предадени ми от теб: отсъствието ти, осезаемото мълчание на ръката ти. Не си давах сметка, че подобна погребална музика може да зазвучи гръмко от мълчанието на любим почерк. Не помня друг път да съм се чувствал толкова потиснат, както вчера. Виждах всичко в черно. Страх ме е, страх ме е да кажа от какво се боя. И от всичко останало. Не мога, не искам и няма да ти пиша по този начин. Ценя до смърт времето, останало ти като живителен разтвор, което само засилва жаждата ми. Ценя годината, живота и ме е страх да съм нервен, да си играя с това нечовешко благо.
Имам една молба към теб. Не се разочаровай бързо от мен. Това не е безсмислена молба, защото преди малко проверих за себе си, на ум, смисъла на думите „разочаровай се от мен“ и разбрах, че когато ги заслужа, ще съм способен да ги произнеса. Не се отвръщай от мен както и да ти изглежда всичко.
Въздишка
И още нещо. Не се опитвам да се домогна до теб с отделните си постъпки в определени дни от месеците. Позволи ми поне да вярвам, че дишам един и същи въздух с теб и да обичам този общ въздух. Защо те моля за това и защо говоря за това? Да кажа първо за причината. Ти самата ми внушаваш тази тревога. Витае откъм Рилке. Оттам полъхва. Имам смътното усещане, че лека-полека ме отдалечаваш от него. И тъй като държах всичко заедно, в една шепа, това означава, че и ти се отдалечаваш от мен, без да назоваваш директно твоето действие.

Готов съм да го понеса. Нашето си остава наше. Нарекох го щастие. Нека да бъде мъка. И ето, сега ще се възмутиш, все едно, че превръщам всичко в ненадейно минало предварително време. Нищо не се е променило. Както и да е, всичко е само самота, борба с вятърни мелници, едни и същи предпочитания в лабиринта на литературата и историята и една и съща роля.
Вече не пиша на Рилке. Обичам го не по-малко от теб и ми е мъчно, че не го знаеш. Защо не ти дойде на ум да ми напишеш как ти е надписал книги, как изобщо се случи всичко и може би нещо от писмата? Нима ти не бе в центъра на преживения взрив и изведнъж се отдръпваш? Живея с благословията му. Ако нещо ти хрумне, просто го изпрати по пощата. Мисля, че ще пристигне, стига да не е с швейцарски марки.