Тази книга е подарък за участниците в XIX Международен франкофонски фестивал за ученически театър, който се проведе във Варна от 19 до 22 април 2012 г. и се организира от Френски институт в България – Представителство във Варна, Асоциацията на преподавателите по и на френски език в България, представителствата на Алианс Франсез в България, с подкрепата на множество партньори.

Изданието и спектакълът „Пустинните места“ на Еманюел Кордолиани са осъществени с подкрепата на Френски институт – България и фондация „La Poste“. Фондация „La Poste“ има за цел да подпомага писменото изразяване, като подкрепя издаването на кореспонденции, с приоритет на артистични прояви, които представят като живи спектакли писмото и неговото писане, стимулира младите таланти, които съчетават текст и музика и работи в полза на обединяването на несъвместими практики, за овладяването и удоволствието от писменото изразяване.
Изданието е осъществено със съгласието на Еманюел Кордолиани.

Писмо от Цветаева

Аля отиде на панаира, Мурзик спи, който не спи е на панаира, който не е на панаира, спи. Аз лично нито съм на панаира, нито спя.

Борис, не пиша писмата, които искам да напиша. Истинските ми писма не са върху хартия. Днес например, вървейки цели два часа след количката на Мурка по незнаен път – пътища – непознати, завивайки наслуки, разучавайки всяко кътче, блажена, озовавайки се най-накрая на суша (пясък-море), милвайки по пътя някакви бодливи разцъфнали храсти така, както се милва чуждо куче, не можах да се удържа, Борис, говорих ти безспирно, говорих в теб – радвах се – дишах. В миговете, в които ти прекалено задълго се умисляше, обгръщах главата ти с двете си ръце и я извръщах: „Погледни“!

Борис, не се връщам във времето назад, няма да натоваря никого нито с моите шест години, нито с моите шестнадесет години: защо ме влече към твоето детство, защо ме влече да те въвлека в моето? (Детството: място, където всичко си е останало така и там). В този миг, на 26 май 1926 г., заедно с теб във Ванде непрестанно играя на някаква игра, но какво говоря, на игри!

Има нещо, Борис: НЕ ОБИЧАМ МОРЕТО. Не мога.
Накърнената гордост, Борис. На планина не съм по-лоша от планинар. На морето не съм дори и пътник, а КУРОРТИСТ. Курортист, който обича Океана… Плюя на него!

Не пиша на Рилке. Прекалено ми е мъчително. Безсмислено. Чувствам се незначителна, когато това Съкровище на Нибелунгите се възправи над мен и ме кара да изляза от стиховете ми. Смяташ ли, че ми е забавно? Той няма нужда от това. На мен ми е мъчно. Не съм по-малко велика от него (в бъдещето), но съм по-млада. С много животи. Дълбочината на наклона е мерило за висота. Той толкова плътно се наклони към мен, може би по-плътно от… (да оставим това) – и какво почувствах? РЪСТА МУ.

О, Борис, Борис! Излекувай, оближи раната си! Разкажи ми защо. Докажи ми, че наистина бе така. Обичам те. Панаирът, магарешките каручки, Рилке, всичко, всичко в твоята необятна река (не искам море!). Така ми е скучно без теб!

Марина Цветаева – Диалог на Хамлет със съвестта си

– На дъното е тя
сред кал и водорасли…
С надежда да поспи,
но няма сън и там!
– От мен не биха я обичали по-силно
и хиляда братя!
– Хамлет!
– На дъното е тя, сред кал:
кал! Последният венец
изплува на брега…
Обичах я
като хиляда…
– По-малко –
колкото любовник един.

Писмо от Борис Пастернак

Това лято, есен и зима ще има дни и периоди, в които ще ни се струва, че сме прокудили пролетта, че не я желаем. Желая ти щастие в такива дни, щастие за теб и мен.
Да замълчим, да живеем, да растем. Не ме изпреварвай, толкова съм уморен, през последните седем години се бях превърнал в морален труп. Но ще те застигна, ще видиш. Не мога да мисля за твоя ужасен дар. Един ден ще бъда, това ще се случи инстинктивно. Но твоят очевиден и ясен дар ви сграбчва и се превръща в задължение за човек да израства. Той налага свободата като предопределеност, като бряг, на който не мога да те срещна.

Писмо от Цветаева

Скъпи Райнер, Борис вече не ми пише. В последното си писмо ми пише: „Всичко в мен, с изключение на волята, се казва Ти и принадлежи на Теб“. „Воля“ той нарича жена си и сина си, които сега са в чужбина.
Такава съм, Райнер – всяка човешка връзка е остров, винаги потъващ – целият, до край.

От другия човек ми принадлежи челото и малка част от гърдите. Сърцето ще го отстъпя лесно, но гърдите не. Нужна ми е кънтяща обвивка. Сърцето бие глухо.

Райнер, тази зима трябва да се срещнем. Някъде във френската част на Савоя, близо до Швейцария, там, където никога не си бил (има ли такова никога? Съмнявам се). В някой малък град, Райнер. За толкова дълго или за толкова кратко, колкото искаш. Пиша ти за това просто, защото знам, че не само ще ме обикнеш силно, но и много ще ми се зарадваш. (Ти също имаш потребност от радост).

Или есента, Райнер. Или пролетта. Кажи ми „Да“, за да се възрадвам от днес, за да има нещо, в което да се вглеждам (да оглеждам?).
Вече е много късно и съм уморена, затова те прегръщам.
Миналото все още предстои.

Рилке – Из „Сонети към Орфей“ – (Първа част3)

Бог може. Ала как човешки стон
ще се провре през тази тясна лира?
В сърце, което само страст раздира,
Не се издига храм на Аполон.

И песента не дири тук блага,
Нито пък е мечта осъществима.
Живот е песента. И бог я има.
Ала кога сме ние? Той

ще ни дари звездите и земята?
О, юноша, недей мисли, че връх
е любовта, изгаряща устата!

Не, забрави я. Отминава тя.
Да пееш в истината е друг дъх.
И вихър. Божи дъх. Сред пустота.

Писмо от Рилке

Да, да и пак Да, Марина, „Да“ на всичко, което искаш и което си. Всички те образуват най-голямото ДА, изричано някога в живота… Но в него са заключени и всички десет хиляди непредсказуеми „Не“-та.

„Можеш да не отговаряш“, заключаваш накрая ти. Да, представи си, може и да не отговарям, но кой знае, Марина, не ти ли отговорих още преди да си ме попитала? Още във Вал-Мон търсех този малък град в Савоя на картата и ето, че сега ти го каза! Извеждаш го извън времето, правиш го истински, все едно, че всичко вече се е случило, помислих си, докато те четях. Но в полето вдясно на твоето писмо ти сама си написала: „Миналото все още предстои“… (Вълшебен стих, но в какъв тревожен контекст!)

А сега, скъпа, забрави безусловно питаното и отговаряното, приюти го (в каквото и да се превърне) под защитата и властта на тази радост, която носиш, от която се нуждая и която навярно ще нося и аз, когато направиш първата стъпка към срещата (тя вече е направена).

Писмо от Цветаева

Райнер, отговаряй само с „Да“ на всичко, което поискам – повярвай ми, че нищо лошо няма да се случи. Райнер, когато ти казвам, че аз съм твоята Русия, аз ти казвам (още веднъж), че те обичам. Любовта живее в думите и умира в постъпките. Прекалено съм умна, за да се стремя в действителност да бъда твоята Русия! Изречени думи. Любовни трепети.

Марина Цветаева – „Стихове към Ахматова“ (1)

О, Музо на плача, прекрасна музо!
На нощи бели рожба непокорна!
Ти като черна буря тътнеш над Русия
И воплите ти са като стрели.

И лутаме се ние, глухо стенем,
мнозина искат тебе да докоснат.
Анна Ахматова – въздишат твойто име,
въздишката потъва в пропаст без име.

Щастливи сме, че ходим по една земя,
живеем под едно небе със тебе.
Раненият на смърт от твоята съдба
безсмъртен е на смъртното си ложе.

Искрящи куполи, камбанен звън.
Скиталец сляп Спасителя прославя.
Това е моят град, Ахматова.
Дарявам ти го аз
и моето сърце в добавка.

Ема: Борис! Рилке умря!

 

Рилке – Из „Сонети към Орфей“ – (Първа част 5)

Не трябва паметник. Едничка роза
над образа му нека да цъфти.
Орфей е тук! Като метаморфоза
във всичко. И недей да търсиш ти

по-други имена за тази слава.
Орфей завинаги е в песента.

Писмо от Марина Цветаева

Свършва ли годината със смъртта ти? Край? Начало! (Любими, знам, че Ти четеш писмата ми преди да ги напиша). Райнер, ето, че плача. Мили, ако си умрял, значи никаква смърт не съществува, или никакъв живот. И още какво? Малкото градче в Савоя. Кога? Къде? Райнер, а гнездото на съня? Сега ти вече разбираш руски и знаеш, че “nest„ се казва гнездо, както и много други неща.

Не желая да препрочитам писмата ти, а това, което искам от теб, е да си тук, но не смея да го поискам – нали знаеш какво означава това „искам“?
Райнер, усещам те до дясното си рамо, почти виждам русокосата ти глава.
Мислил ли си някога за мен?
Утре е Нова година, Райнер – 1927. 7. Любимото ти число. Значи ти си роден през 1875 (вестникът)? На 51 години? Млад.
Твоето малко момиче, което така и не те видя.

Колко съм нещастна!
Но не бива да тъгувам. Днес в полунощ ще се чукна с Теб. (Нали знаеш, че ударът ми е съвсем беззвучен!).
Любими, направи така, че често да те виждам в съня си.
Ние с теб никога не повярвахме, че ще се срещнем тук или в отвъдното, нали? Ти ме изпревари (и така стана по-добре!) и за да ме посрещнат подобаващо, поръча не стая, не къща, а просторен пейзаж.

Целувам те по устните? По слепоочията? По челото? Мили, разбира се, че по устните, като наистина, все едно, че си жив.
Любими, обичай ме различно и по-силно от всеки друг. Не ми се сърди – трябва да свикнеш с мен такава, каквато съм.
И какво още?

Може би си много нависоко? Нито нависоко, нито надалеч – тук си, в този вълнуващ спектакъл, тук си, до мен, челото ти е на рамото ми. Ти никога няма да бъдеш надалеч, никога на недосегаема висота.
Ти, мое мило, пораснало момче!
Райнер, пиши ми! (Много ли е глупава молбата ми?).
Честита Нова година и прекрасни небесни пейзажи!

Виктор Улман – Мелодрама „Легенда за живота и смъртта на корнета Рилке“

В помещението на кулата цари сумрак. Лицата им се озаряват от усмивките им. Те опипват пред себе си като слепци и докосват другия като врата. Подобно на деца, които се боят от нощта, се притискат един в друг. И все пак не се страхуват. Нищо не може да ги обезпокои – няма зима, нито утрешен ден, защото времето се е сгромолясало. И те избуяват изпод руините си. Той не пита: „Кой е твоят съпруг“? Тя не пита: „Как е името ти“? Защото са се намерили, за да бъдат един за друг нова раса. Ще си дадат сто нови имена и взаимно ще си ги отнемат, нежно, така, както се маха обеца.

Докосваме се отдалече.
Докосваме се как? С крила.
Сам е поетът и понякога
се срещаме в незнайни времена.

КРАЙ

Превод Елена Владова

Превод на стихотворенията на Марина Цветаева, с изключение на „Диалог на Хамлет със съвестта си“ и „Стихове към Ахматова“ – Валентина Радинска

Превод на стихотворенията на Райнер Мария Рилке – Петър Велчев

Използвана литература:

Райнер Мария Рилке – „Лирика“, София, „Народна култура“, 1979
Марина Цветаева – „Избрани творби” в два тома, София, „Народна култура”, 1984

„Райнер Мария Рильке, Борис Пастернак, Марина Цветаева – Письма 1926 года“, Москва 1990 (Некоммерческая электронная библиотека „ImWerden“)