„Eмил, ерудиран, прецизен, деликатен и същевременно необуздан, вдъхновен и човечен, скандален на моменти, признаващ надарените, непонасящ графоманите… и недопускащ до себе си кого да е… рицар и аристократ на духа. Не мога да забравя рецитацията му на онова потресаващо стихотворение, посветено на любимата му Татяна: „…ще изкопая гроб и в него ще полегна, за да го стопля за теб…“ , естествено перифразирам, беше отдавна, когато след представяне на втората му стихосбирка в „АКТИВ АРТ“ и последващото събиране в Клуба на художниците, бях поканен на почерпка и вътрешен рецитал, знаменателно прекарване беше в атмосфера на бохеми, сродни души, варненски Монмартър на духа… Сега той е в по-добри светове, и съм сигурен, че душата му се рее помежду звездите с вродения си аристократичен финес… Емил, бъди в Светлина!“

Никола Анков

(1957 – 2010)

ГРОБИЩЕН РАЗМИСЪЛ

Край град на живите – на мъртви град.
Но как да срещнем скъпите си близки?
Подобно часови обвити в хлад,
стърчат все кръстове и обелиски.

Уж са заглъхнали любов, позор,
гняв, завист, зов към същества обични…
Защо напомня всичко на затвор
със гробове – килии единични?

Последната присъда – на смъртта –
нима, Създателю, ще бъде краят?
Не се надигна никой от пръстта…
Не се зададе никой откъм рая…

Или във Своята всевишна цел,
о, Боже, с ложе празно след Голгота,
дал си смъртта – едничкия тунел
за бягство от затвора на живота?!

УМОЛЕНИЕ

Щом с раздяла завършва тук земният път,
не оставяйте, моля ви, хубави спомени.
Не оставяйте, моля ви, хубави спомени,
вий, потеглящи тихо, всевластно отвъд!

Вий, потеглящи тихо, всевластно отвъд,
помогнете ни някакси пак да живеем.
Помогнете ни някакси пак да живеем,
ала без да откриваме в тленното смърт.

Ала без да откриваме в тленното смърт,
ние как ще достигнем онези предели?
Ние как ще достигнем онези предели,
за които гледецът на Бог е духът?!

За които гледецът на Бог е духът,
паметта е най-страшната книга разтворена.
Паметта е най-страшната книга разтворена,
щом призваните само по нея четат.

Щом призваните само по нея четат,
оставете ни, моля ви, хубави спомени.
Оставете ни, моля ви, хубави спомени,
че с раздяла започва отвъдният път.

НАЗДРАВИЦА

Души от стихове сте за света,
приятели, напуснали живота.
Пред чаша поменна и днес нощта
затвори ме в предела си самотен.

С какво тук тленното възнагради
творбите ви – разпятията ваши?
Тъй близко светят толкова звезди –
навярно са отвъдните ви чаши.

Животът щом със предзатварящ мрак
ни лъхне, вечността ли кръчма става?
Като наздравица със тайнствен знак
към мене звездна чаша полетява.

Каквото в паметта се погребе,
то винаги възкръсва във сърцето.
Пак пълна чаша в нощното небе
запращам – и дано тя да засвети.