БЛЕД, ДА ПЛАДНУВАШ…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитата, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листата още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
додето на жътваарки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета отстри от шишета.

ЗА ДА НАМЕРИМ

За да намерим, щастие, към теб пролука,
човек би трябвало по острие да тича.
Ти си светлик, що пред очите ни мъждука,
прояден лед, що под нозете ни се пука:
затуй не те достига, който те обича.

Споходиш ли и проясниш ли ти душите,
от скръб обзети, твойто утро за сърцето
е сладостно като гнездата под стрехите…
Но нищо не теши едно дете, чието
балонче между къщите отлита.

ДОНЕС МИ СЛЪНЧОГЛЕДА

Донес ми слънчогледа, да го посадя
във моята от сол изпогорена почва,
та той на синевата цял ден над зида
тревогата на жълтия си образ да посочва.

Към яснота стремят се тъмните неща,
в поток от багри изтощават си телата,
а багрите във музика. Така нещата
изчезват и това е връх на радостта.

И нека този стрък ме води към страна,
където русите прозрачности изгряват
и като същност се животът изпарява;
донеси ми слънчогледа, луд от светлина.

Превод Атанас Далчев и Александър Муратов