КАНОНИЧНИ И АПОКРИФНИ ЕВАНГЕЛИЯ

Ориген (185-252) пише в една от своите хомилии, която посвещава на Лука: „Църквата притежава четири евангелия, ереста – цяло множество.” Така той посочва някои гностически писания, зад които се мисли, че се крият „секти”, както и „чуждестранните” евангелия, наречени по-късно „апокрифни”. Обратно, канонът (този гръцки термин означава „правило”) осигурява истинността и валидността на свещените текстове.

Макар Добрата Вест да е устна, все пак тя постепенно е узаконена в синоптичните евангелия от 70-те години и във версията на Йоан малко след 100 г. На Лаодикейския събор през 360 г. канонът ясно посочва свещенните книги на Новия Завет, а през VI век така нареченият Гелатски декрет подробно описва известните апокрифи. От този момент християнската църква скъсва с различните религиозни и духовни движения, с които се е смесвала, и поставя прегради между себе си и тях за дълги векове.

Първите текстове на ранното християнство са едновременно екзотерични и езотерични. Необходимо е да повторим, че двата прочита се допълват един друг и понякога границата между тях е деликатна и сложна. Евангелието от Марко, това от Йоан или някои послания на Павел свидетелстват за езотеризма, т.е. за познание, което изисква учене и посвещаване – познание ограничено по такъв начин в сферата на тайното. „Избраници” ще имат достъп до „тайнства” като тази на Светата Троица, на евхаристията, на Въплъщението или на спасението, „тайнства”, чиято светлина зле подготвените погледи не могат да понесат.

Поколението от 70-те години сл. Хр. до средата на II век се учи на правила за живот и на катехизис. В противоложност на гностичните учения Бог е признат в човека и следователно човекът представлява Негов храм, както твърди Псевдо-Варнава в посланията си, говорейки за „духовния храм” на човека. „Песен на песните“ и „Притчи Соломонови“ вече са описали единението на душата с Бога. В крайна сметка ясно се очертава необходимостта от норми за живот, догма на вярата и впрочем на мистика, предназначена за малък брой последователи, посветени относно скритите под алегориите истини.

Тогава св. Павел говори за „съвършените”, т.е. за онези, които са завършени и сравними с децата. Той описва и „йерархията на даровете” и подчинява всяка власт на първата добродетел – милосърдието. Посланията към Коринтяните съдържат обичаи и правила, религиозни практики, но подсказват, че има степени на разбиране и тълкуване на Христовото слово. В Посланието към Галатяните апостол Павел набляга върху „небесния Йерусалим”, от който ще се стигне до понятието „вътрешна Църква” в бъдещия християнски езотеризъм. Това понятие, споменато и в Откровението на Йоана, е непосредствено подчинено на християнския принцип на живата вяра в откровението на Божия Син. То е новаторско и дава на човешкия микрокосмос обещание за изкупление чрез и в Христа, което означава: Бог е човек.

Друго учение на Павел с по-късно езотерично тълкуване определя четирите измерения, отнасящи се до „вътрешния човек” – ширина, дължина, височина и дълбочина. Тук дочуваме стоически и библейски отзвук, тъй като Йов говори за „дълбочината на Бог”, за това, че „Той е по-висок от небесата” и че „по-дълга е от земята мярката Му и по-широка от морето”(Йов,11:7 и 9). Душата следователно се намира в аналогична връзка с Вселената и Бога, Създателя – явно присъствие на speculum Dei.

Впрочем, не един пасаж внушава трудността и предпазливостта, необходима при точното предаване на тайнствата и приобщаване на способния да ги чуе. Накрая нека цитираме откъса от Евангелие от Марка, изясняващ това „учение на тайната” и това внимателно отношение към нея, свързано с повечето форми на езотеризъм: „А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за птитчата. И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи”(4:10). Следователно изпълнението на Писанието минава през „пробуждане”, което Марко подчинява на добродетелта и благодатта: „И казваше им: който има уши да слуша, нека слуша!”(4:9). Значи в Евангелията става дума не толкова за съпоставяне на екзотеризъм и езотеризъм, колкото за обмисляне на едно откровено слово, за което умът се нуждае от стъпала, от степени – от алегорията до анагогията.

(Анагогията е висшето състояние, постигнато от душата, което я доближава до Божествените тайни. Казва се и за познание и тълкуване, което е преминало през буквалния, алегоричен и аналогичен смисъл и прониква в мистичния смисъл на един текст.)

Един прочут пазаж от Посланието към Римляните въвежда основна за бъдещото езотерично мислене тема – тази за природата, за творението, което също като човека „в окови” – изразът е на Павел в речта му към ефесяните (6:20) – се стреми да се освободи от падението и да се разкрие в „синовете Божии”. Исторически погледнато, този текст съдържа едно от първите загатвания в духа на християнския езотеризъм за реабилитация на природата чрез човека, за възможна философия на природата.

Апокрифните евангелия отиват доста по-далеч в развитието на това зараждащо се учение, което езотеризмът подхваща, но си служат с други средства, стъпва на други основи. Банално е да се напомня, че християнската иконография черпи от тях своите образи и в тях открива своята легенда, че бива съблазнена от епичната им и дори леко анекдотична страна. Още повече, че това са важни свидетелства за разбирането на тогавашната религиозна среда и на ранното християнство.

Различаваме три категории сред тези апокрифи – фикционални, архаични и гностични евангелия. Последните две представляват интерес за Отците на Църквата, тъй като дават възможност за езотерична връзка по отношение на канонични текстове. Всъщност апокрифите изживяват своя разцвет след тях и са подчинени за космополитна публика от разнороден произход. Действително можем да допуснем, че те въвеждат различни равнища на прочит, както и че носят белега на много традиции – еврейска, гръцка, източна.

Архаичните евангелия са под формата на фрагменти – варианти на ръкописите на Новия Завет или цитати от Отците на Църквата. Сведенията за живота на Исус, тези парчета от папируси или нарочени за изгубени евангелия се наричат agrapha. Много често те се разграничават от синоптичните Евангелия, като наблягат на алегоричното тълкуване на събитията или на цитатите. Митът за падението и повторното приобщаване, присъщите на ранното християнство тайнства и символи се съчетават със заемки от гръцката и еврейската космология и космогония. Например „Делата на Пилат” се вписват в драматичен сценарий, в който се появяват Исай, Хадес и Христос, наречен „Царят на славата”.

Но навярно тъкмо „Евангелие от Тома” – с тези „тайни слова на живия Исус”, подхранва размисъла на много християнски езотерици. Става дума за загадъчен текст, чийто източници са мъгляви, а композицията му – сложна. Това следователно, благоприятства усвояването му от езотериците, още повече, че разказът умножава намеците за каноничните Евангелия, като удвоява неяснотата на алегориите и товара на символите. Нарасналата осезаемост на тайната поощрява тълкуванията и внушава на предразположените към убеждаване духове, че в ранното християнство вероятно е имало тайно учение на Исус към апостолите.

Също така приписваните на Климент Римски „Псевдо-Климентини” и други текстове от този вид без колебание призовават магията, астрологията и посредничеството на ангелите. Тия писания свидетелстват за присъствие на елинизъм, еклектизъм и динамичност в изграждането на християнския езотеризъм. Те позволяват да се открият, а после да се разберат някои етапи от неговото развитие, като се започне от основополагащите за катехизиса текстове. Те внушават също значението, което християнският езотеризъм ще отдаде на проблема за статута на природата и мрежата от съответствия, осигуряващи връзката между Бога, човека и творението. От този момент се появява Христовият образ, едновременно емблематичен и деен като светлината, която разкрива „тайнописа” и вече достъпен за добронамерения човек.