ИЗ „ЗА ЗАХАРТА, БИОПОЛЕТО И ДУШИТЕ”
РАЗКАЗАНО ОТ ДИМИТЪР ТУДЖАРОВ – ШКУМБАТА
За Ванга мога да разказвам с часове, тъй като живеех на съседната на нейната улица в Петрич. Аз й виках „бабо Ванге”, защото с моята баба бяха почти връстнички, от един край, имаха си приказката.
От дете я познавах, в махалата й викаха „сляпата леля Ванга”, при която ходели много хора. Чудех се как, като е сляпа, си мете двора и чисти. Дойде времето да кандидатствам във ВУЗ. Имах един съученик Вальо, който живееше точно до нейната къща. Един ден бях тръгнал за тях, а Ванга ме видя и извика: „Мите, къде отиваш?” Казвам, ще решаваме задачи за кандидатстудентските изпити с Вальо.
„Тебе ще те приемат, ама него – не – рече Ванга, – не му казвай, помагай му”.
Така стана. Това беше първото й пророчество, което ме респектира. Никога не съм карал Ванга да ми гледа – предпочитах да си говорим за живота. Тя обичаше да ходя при нея и да я забавлявам. Дори в годините, когато й забраниха да гледа и я пазеха с милиция, тя караше униформените да ме пускат. Не искаше да взима пари за това, което прави, но в един момент й наложиха държавна такса. Виждал съм я в годините, в които още не беше въведена таксата, как с бързо движение на ръката буташе оставените й банкноти встрани, в едно кошче, сякаш пипаше огън.
Следвах в Техническия университет в София и имах един колега, инженер, който се ровеше в научно-фантастична литература, считана по онова време за апокрифна. Той редовно четеше изследвания на руснаците, на НАСА и си говорехме често за паранормални неща. Веднъж, да е било през 1978 г. бях отишъл да видя Ванга и отворих приказка за това как тя познава. „Я ми кажи защо гледаш на захар”, попитах я, а тя рече: „Като си учен, ти ми кажи какво представлява захарта?” „Кристал, отговорих.“ „Е, вие там в института от какво правите електрониката, попита Ванга и сама отговори: от германий. Нали си учил на топчето на една карфичка колко информация може да се събере?” Да, отговорих, хиляди битове“.
„Е, аз, поясни Ванга, не мога да карам хората да спят на такива кристали, да търсят германий, затова ги карам да спят върху захар, защото захарта е кристал и има свойствата да пази информацията”. Изведнъж Ванга продължи на научна тема и ме попита: ”Ти убеден ли си, че има биополе?” Изненадах се, че тя има познания за тези неща. „Да, отговорих й, това не е въпрос на вяра, то е доказано.“ „А знаеш ли, че като умре човек, на 40-я ден духът му се отделя от тялото – и в Библията го пише”, подхвърли Ванга.
Казах й, че знам. С моя колега бяхме намерили литература, в която се обясняваше, че всеки човек има биополе и че на 40-я ден след смърта му този ореол, тази енергия, изчезва. Ванга сякаш хвана спомена ми за това и подчерта: ”Прави са някои учени, дето твърдят, че енергията нито изчезва, нито се създава, а преминава от един вид в друг”. Съгласих се. Ванга, оживена от темата, продължи. Уж аз щях да я питам, а тя сама задаваше въпроси и им отговаряше.
„Къде според теб отива това нещо, което се отделя от тялото – провокира ме тя. – Да знаеш, че това нещо съдържа цялата информация за човека – не само за него, но и за всичките му роднини, ДНК-то му, гените на целия му род. Нали съм ти казвала, че два камъка еднакви няма, камо ли двама братя близнаци, родени през три минути. Ти носиш информация за всички твои роднини, живели преди теб, до началото на твоя род. И като умреш, тази информация остава – наричат я дух. Тя се движи с такава скорост, че докато речеш едно, девет пъти е обиколила Земното кълбо. Когато спиш на захар, информацията от твоето биополе се запечатва в кристала и ето това ми е дадено на мене – като туря ръка върху захарта, да усещам тази информация. Затова виждам баби, прабаби, дядовци, лели и говоря с тях”.
Разговорът ставаше все по-интересен. Ванга сякаш беше дешифратор на космическата енергия, на информацията, която витае около нас, но ние не я улавяме, защото нямаме нейната сетивност. „Цветята също имат биополе, по-слабо, вметна изведнъж Ванга. Като скъсаш листенцата му, ореолчето се накъсва”. Ето защо тя не обичаше да й носят отрязани цветя – обичаше да й подаряват живи в саксии.
Тогава й споделих, че имам една китайска роза, но нещо не ми цъфти. „Я помисли защо, нареди Ванга. У вас сега е пълно с болни, не е комфортно, няма уют. Ще видиш, като потръгнат нещата, като оздравеят хората ти, какво ще стане”. На следващата година, когато в дома ми имаше повече щастие и здраве, тази роза цъфна и не спря да цъфти месеци наред. Така Ванга ми демонстрира факта, че и растенията имат сетивност. Веднъж си говорихме за животните. Беше ми интересно какво ще каже Ванга за тях.
„Ако нашият път е предначертан, викам, както казваш, от начало до край, значи ние сме животни. „Не!” – подскочи Ванга. – Човекът има избор, а животното няма”. И ми даде следния пример: „Представи си, че си пред една буйна река – реката на живота. Над нея има мост – това е лекият път, но ако минеш по него ще сториш купища злини. Другият път е да минеш през бурната река, да стискаш зъби, да напрягаш мускули и да преплуваш до другия бряг. Това е трудният път. От теб зависи кой ще избереш. Съблазните изпитват човека. А животното – то няма избор, каквото му е заложила природата – това прави. Не случайно за жена, която не си гледа децата, казват, че е кучка – защото кучката гледа своите малки една година и след това все едно, че не ги познава, влиза в битка с тях, сякаш са чужди”.
Ванга казваше, че животните имат стотици пъти по-развито от нашето обоняние. Че вълкът усеща от десетки километри разстояние, когато го дебнат, и хайките за вълци са обречени на провал. Месец преди да почине пророчицата, отидох при нея да й занеса лекарства, които трудно се намираха. Ванга охкаше и нареждаше: „Защо се хванах да правя тази черква, това ще ме довърши по-рано”. Права беше. Много енергия бе вложила в този градеж, покрай който хората със силно негативни енергии я наобикаляха. Тогава Ванга ми каза, че нашият народ има да изкупува много грехове. Още от времето, когато сме избили богомилите:
„Кръвта на тези истински християни още не е измита – викаше тя. – Много трудности има да изживеем заради тази пролята кръв”. Бях гледал с приятели един филм за пророчествата на Нострадамус. Веднъж реших да питам Ванга за него. От вратата още тя извика: „За Нострадамус ли идеш, Мите?” Каза, че ние, хората грешно тълкуваме времето затова не разбираме Нострадамус. Говореше с уважение за френския пророк. „В природата и в Космоса времето тече по друг начин, поясни Ванга, няма такова нещо като минути, часове, години”. Природните катаклизми според нея са неизбежни, но човешките, причинените от нас, хората, могат да се продотвратят.
Имаше момент, когато се търсеха костите на цар Борис около Рилския манастир и медиите гъмжаха на тази тема. С Ванга си говорихме нещо и изведнъж тя каза ядосано: „Боже, Боже, защо търсят костите на хората. Човек умира, тялото му влиза в земята, остават едни кости, но те не са важни – по-важно е да се сещаш за мъртвия, отколкото да му намериш костите. Важен е споменът за човека, духовната му диря, не телесната”.
Веднъж я попитах защо, въпреки че не съм направил лоши неща, че гледам все да помагам на хората, ми се случват купища проблеми. „Това е проверка, каза Ванга, проверка по кой път ще тръгнеш. По светлия или по черния. И да идеш да се кръстиш, че да има около теб защита”. Тогава бях на 39 години и не бях кръстен. Попитах защо е нужно да се прави този ритуал. Тя поясни: „За да те пази Бог”. „Къде е – викам – този Бог? „Затвори си очите – призова Ванга, – виждаш ли нещо? Дървета, цветя…Не виждаш. Като не ги виждаш, това значи ли, че не съществуват? Не значи. Ами тогава защо не искаш да приемеш, че има нещо, което не можеш да видиш и пипнеш, но то съществува? Бог съществува”.