Капка и тревица в утрото треперят
като алхимични пръчица и сфера.

Капката зачева – пламва във една
алена утроба от срам и светлина.

И избухват в нея образите! Всяка
следваща секунда те се сменят: Дракон

в дъното изплава – и расте дотам,
че с криле обгръща аления срам.

Сменят се лицата – образ на дете,
картичка с момиче /драконът расте!/,

звън на цветни чашки, мравешки хамбари,
камъчета летни – пръснати олтари.

* * *

Но подухва вятър – люшват се тревите –
и във миг угасват кадрите, които

случаят размирен, в милостта си кратка,
бързо прожектира в таз искряща капка.

* * *

След като угасне сетното лице,
става тя прозирно, бисерно яйце,

във което само тихичко писука
тънък лъч със клюнче. Трепва. И я пуква!

…А в тревите стари, с рогче като щик,
танково напредва бръмбър-алхимик

И мърмори мъдро: – Де ли ще намеря
капка като тази алхимична сфера?

ГИБЕЛТА НА ТИТАНИК

Отново днес си спомних за Титаник.
И се видях – сред другите на борда!
Въртоп!… Пробойна като в идеал!…
И океан, от гняв позеленял!…
И паника навред!… И в този миг,
когато не стоеше нищо кротко
и като бяс се пенеше водата,
дочухме покъртителния вик:

– По-бързо!… На спасителните лодки!
Жените да се качват! И децата!…

Защото някой трябва да ни продължи,
и трябва /индиректно/ всеки жив
накрая да изплува от въртопа!… –

…И плъзнаха се мъничките лодки,
понесли в шепи бащината кръв,
и пенната бразда шумеше кротко,
подобно размотаваща се връв,
привързана към пъпа на живота.

А ние, във мълчанието гордо,
потъвахме, оставайки на борда,
и виждахме как там, в далечината,
през бриза и студената мъгла,
на гроздове от скупчени тела,
смаляват се жените и децата!…
И как водата ги люлее кротко
сред шепите на мъничките лодки
като във ласки от любовен транс.
И то, с онези силни, сини длани,
с които подир малко океана
се готвеше да погребе пък нас!…

Бълбукаше огромната пробойна,
но мреше се край нея по-спокойно
и пневмата, получена във заем,
до драхма всеки връщаше, разкаян,
щом знаше, че нашите жени
ще стигнат скоро, само подир дни,
до бреговете на Земите Нови.

И свлекли тези пръстени-окови,
ще си намерят пак мъже, които
да възродят пейзажа на мечтите,
макар и с доста бурени отровни,
и на пръстта копнежите наситили,
в тях да засеят семенце любовно!…

Не искам да се правя на обречен,
но все по-често мисля си, че вече,
историята горна щом видях,
съзнах, че след духовния си крах
към бездната на жизненото дъно
спокойно вече мога да потъна!
Макар епилептичната ми пяна
да ми шепти, че спрямо океана
дебитът на духа не е дълбок!…

Но би могло и в смисъл по-широк
да се тълкува личният ми заник.
И ще го кажа, без да съм пророк:

Земята днес прилича на Титаник!

На разума брегът далеч е вече!…
Въртопът е пред нас! Но пак добре, че
от борда аз съзирам през мъглата
как Бог изпраща лунната пирога
и чувам да се носи над водата
подобно Божи Дух гласът на Бога:

– Жените да се качват!… И децата!…
Приготвяйте се! Кой ще бъде пръв?… –

И лодката се плъзва по водата,
поема след това по небесата
и като Млечен път към Необята
се размотава пъпната ни връв.

АРМАГЕДОН

или Обратна кинолента на живота ми

Една самотна мина просвистя
в небето мое и взриви съня ми!…
Събудих се! Наместо във окопа,
лежах по гръб до своята съпруга,
а сложила глава на мойто рамо,
тя спеше и капризните си устни
разтваряше, събираше, разтваряше
във хъркане безумно-поривисто!…

И хъркането нейно в миг ми спомни
рева на лъвове във римската арена.
И с тръпките по тялото ми бързо
пробягнаха предчувстията страшни:
След малко ще им хвърлят християните!

Аз съм един от тези християни!…
Сред здрачната арена на съня ти
излизам с щит и медни наколенки.
Отвред ме гледат грейнали зеници,
реват, шумят, възбудено скандират!…

Това са те, очите на душата ти,
това са твойте вътрешни човеци.
Недей твърдя, че още ме обичаш,
защото чух добре какво си казват!
Това, което за небе съм мислил,
за купол, храм, кубе на любовта ни,
било е само мръсното шапито
над твойта душна циркова арена.

Но ето, лъв един ме приближава,
пастта си хищна срещу мен раззинва
и тъкмо да ме глътне… Нежен вятър,
самун над Абисинските пустини
засвирва – и картината отвява!…

Това е бризът нежен на дъха ти…
Сменило се е хъркането с леко
просвирване над влажните ти ноздри!

И ето ме – в реда от бедуини
вървя с керван през пюсъчните дюни
и мисля си: „Не стигна ли до утре
оазиса красив на любовта ти,
така ще си умра сред таз пустиня!…”

И стигаме! Загребвам от водата!…
Самото си лице държа във шепи,
но образът му трепва, рухва тъжен
и се разпада на фрагменти прашни,
изпод които… хълцане се чува!…

Напомня то за кликане на мишка.
връз плота пред компютъра домашен.

И ето, буден, аз  халюцинирам
как мишчица една търчи по пода
на дървената наша селска къща.
А ние спим, аз, майка ми и баба,
с крака един на друг срещу главите,
за да пестим от спалното си място.
А на земята мишчицата гризка
корав комат от снощната трапеза.
Подсвирвам й да спре! Тя мигом трепва,
и шмугва се в долапчето си скришно.
И дълго още цвъркането тънко
на тъмното от дъното се чува.

И – рев отново!… Тоз път – самолети!…
Телата им замрежват небесата.
Гърмежи! Бомби! Кръв! Молби и писък!…
Пазар със преобърнати сергии!…
Руини от музеи и джамии!…
Ирак навярно някой бомбардира
и от екрана мазният диктатор,
с усмивка под мустак, се пак заканва,
че „Мъничкият Буш” ще си изпати!…

А „Мъничкият Буш”, неподозиращ,
все още спи във Залата овална
на мойто тяло – мъничко под пъпа ми!
Но ето, че го чува и в главата му
кръвта нахлува – почва той да расне!…
Расте, расте, с размери великански
и ако онзи там не се покае,
той цял свят подир миг ще обладае,
и цял свят подир миг ще доминира,
когато с твоя поглед, като изгрев,
и с утринната врява на децата ни,
за кой ли път – от битки изтощено, –

човечеството мое се събуди!…

СЪНЯТ НА ВЕЧНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

Ужасен сън аз тази нощ сънувах,
но ето, че клепачите повдигнах,
и всичките видения нелепи
пред мене се разпръснаха, подобно
на пукнати сапунени мехурчета
със дъх солен и свеж на пяна, даже
усетих как със сетната си пръска
едно от тях ме щипна по носа!…

Така и ти, която спиш във гроба,
сънуваш най-ужасните кошмари!…
И колкото към утрото по приближаваш,
те толкоз по-сгъстени са и тъмни!…

Ти ни сънуваш!… Нашите омрази
и всяко зло, въздадено за злото,
и цялата неправда на световната
история – пред утрото сгъстена, –
измъчват твойте сънища, любима!

Ти мяташ се в съня си, молиш: „Стига!”,
но земният саван не се повдига
и люшват се тревите в шепот сънен
под ветровете на съня ти тъмен.

Но имай вяра, знай – тръбата скоро
ще протръби едно последно: „Стига!”
и в края на човешката история
ти сънните си клепки ще повдигнеш.

И всичките видения нездрави
на този свят, подобно мимолетни
сапунени мехурчета, тогава
пред теб ще се разпръснат и ще светне

пейзаж, за който тук не ще те питам,
понеже съм го виждал по стените
на толкоз много притвори църковни,
и зная: Цветовете са любовни!

Едно обаче тук не знам докрая,
понеже не го виждам по стените,
и бих ти го припомнил: Всъщност тая
солена, свежа пръска, със която
последното мехурче ще ни щипне,
не мислиш ли, любима, че това ще е
закачката последна, със която
пощипва ни във нашто настояще
виновникът за всичко предстоящо,
или с две думи – солта на земята!…

ПРОРОЧЕСТВО ЗА ЧАСТНИЯ МИ СЪД

Кога ще ме четат, кога, се питам,
кога – и над какво – ще се „налагам”?
Година, две, петнадесет – и ето,
ще дойде времето на Антихриста.
Тогава няма как да ме четат, понеже
такава като мен ще са в немилост.

А след това ще дойде в пълнотата си
бленуваното Царство на Христа.
Тогава пак не ще ме прочетат –
такива като мен ще са… в немилост!

Но все пак, има мъничка надежда,
пролука, зев, пробой във времената,
понеже според древните отци,
/а техните пророчества са святи!/,
между погибелта на Антихриста
и второто Пришествие Христово,
Бог ще даде на съгрешилото човечество
четирсет пълни дни да се покае.
Тъй както между свойто възкресение
и свойто възнесение – Христос
е дал на съгрешилите юдеи
четирсет дни за същото. Напразно!

Напразно, но за тях, за мене – не!…
За мен е пълна ползата, защото
във тез четирсет дни ми е надеждата!

Да, още повече, че свършекът световен
прекрасно се налага върху времето
на личната есхатология, когато
душата, облекчена, се въззема
към горните обители и бива
четирсет дни изпитвана за своите
немалко грехове от бесовете.

И аз си го представям своя прочит
подобно частен съд пред теб, читателю.
И в личния си профетизъм виждам
как хиляди читателски души
край мене се стълпяват като демони.
И как на всякое миторство ме изпитват
за някоя определена фигура!…

– Добре ли тук сравнение употреби?…
А там – метафора, по-горе – метаноя,
епифора, хипербола, литота,
градация – последно, – ала даже
да стигна по „градация” такава
пред дверите на Царството небесно,
ако не съм обичал всички текстове
на чуждите поети като свои,
а съм се пенил вечно – като Мунчо
и други днешни негови колеги –
в епилептични
пристъпи на инфантилност,
от най-високото митарство бесовете
ще ме поемат и продънят право в ада!…

Но тук поне за мен опасност няма,
понеже свойта радост, пък и драма,
все в чужди стихове съм ги оглеждал
Затуй ще потвърдя в рефрена само:

Ей в тез четирсет дни ми е надеждата!…

…Тъй, ако мина всичките митарства
на тропите – аз най-подир ще вляза
във Царството небесно на читателя,
макар и като форма, образ, слово,
лишени от конкретна персоналност,
но все таки живеещи /завинаги?/
във храма на човешкото самосъзнание.
Дано това отмалко компенсира
и да изкупи факта, че за другото,
реално, вечно Царство на Христа
тук не положих никакави усилия!…

ПРОЛОГ КЪМ ГОЛЯМОТО СЪБУЖДАНЕ

Днес, будейки се, в миг установих,
че мисля тъй обистрено и чисто,
че тъй безплътен, лек и окрилен
се чувствам и най-важното – че правя
анализ на живота си предишен
под ъгъл строг
на нравствена категоричност,

че аз огледах се: Дали наместо слънце не изгрява
златист овал на светло същество,
дали съм още в тяло и дали
към мен не приближават вече ангели.

Но пусто бе. Единствено покоя
на тишината утринна струеше
с безметежност слънчева и тоя
пореден ден над мен подобен беше
на онзи първи ден, когато в рая
Адам е бил поставен. В свойта стая
дочувах как невинно по перваза
почукваше врабче. И в миг си казах

че прави са, все пак, средновековните
схоласти, мъдреци и черноризци,
твърдейки, че в живота ни основното
е жертвата вечерна. Да, във смисъл:
На дневните постъпки – изпитание
и в стаичката скришна покаяние!…

Да, явно не грешеше обществото
от святи предстоятели, защото
на ложето ни нежната утроба
във тяхната символика е гроба,
а пък сънят е смърт, а всяка утрин –
възкресна лъчезарност, със дочути
невинно тънки стъпки на врабче
покрай улука, в който все тече
водата на живота ни, измила
на страстите изтляващата сила
и в ручей от танцуващи съзвучия
на суетата празника приключила
с един категоричен, рязък звън!…

Така че взимайте си прошка преди сън!…

И ако, будейки се, в миг установите,
че просто не си чувствате главите,
че вътрешното тяло се открепя
от вас и преминава през предметите,
огледайте се: В утрото лилаво,
дали наместо слънце не изгрява
златист овал на светло същество,
дали от вашто финно естество
оковите на тялото ви, паднали,
под вас не се смаляват и дали,
с размах, от който съвестта боли,
към вас не приближават вече ангели.