ДЪГАТА
Богословски трактат
Начинът, по който Бог твори, е най-големият довод, най-солидарното опровержение на принципа, че изкуството трябвало да се прави само „заради изкуството”, че то нямало и по-далечна, отвъдна на себе си цел.
Така го мисля аз, така го и чувствам – нищо в природата не е самоцелно, нищо, като скорпионче, не насочва жилото си само към коремчето си, иначе „всичкото” на тоя свят отдавна да се е самоубило или, най-малко, отровило. За сметка на това, то още ражда нов живот и дарява с виталност околните.
Вижте, например, тези разцъфнали вишни, погледнете ги!… Освен че са неописуемо красиви и томително благоуханни /това пък – малко иде като „цел в себе си”/, тяхната красота съдържа и един втори, бих го нарекъл утилитарен план. Тяхната красота, свежест и благоухание привличат пчелите и те ги опрашват и доразсейват тяхната красива популация, като тези мъхнати насекоми също, на свой ред, получават от тях нектар, който после преработват в мед. Скромно, уютно и ясно. Разбираемо и красиво. Като Ортодоксално богословие.
Така е, между другото, и с всяка вещ и образ във Вселената. Така е с червея и с плужека, и с лешоядите дори, с листцата на красивата магнолия и синия чар на пролетния люляк, само дъгата, струва ми се, прави скромно изключение от този ласкав и утилитарен принцип. От този принцип на утилитарната красота. Наблюдавал съм ги аз тези работи, само Дъгата няма никаква цел, смисъл и предзадаваща битието й телеология. Защо ли става тъй?… Ах-ха, ей Божичко, колко самотно съществува тя, да поплачем за тебе, Дъга!… Ами, качи се в Кораба на Ной, преплувай с него цялата година през въртопите и страшните кошмари на Потопа, живей на ръба на битийното, пази се от нечисти и, най-вече, чисти животни, заобикаляй де що видиш в трюмовете хора и акостирай, най-накрая, върху Арарат /Източна, Азиатска Турция/, ще те питам аз тогава няма ли да имаш и ти нужда от Дъга и спасение? От ласкав знак и видим белег на човешкото изцелние?
Гледам вишните, благоухая с пролетните им копнежи, и като тресне върху мене оня дъжд-порой и ме намокри хубаво с овцете, радвам се след това на ширналата се Дъга, изгряла като храмова висока арка над стадото. Дъгата, детска шарчица на Бога, чрез която въздухът се самоосъзнава. Знак на Завета и на спасеното Ново човечество. Дамга на надеждата.
Здравей, Дъга, здравей! Как си, ко прайш? Стига въртя тая вакла опашка като спасена овца! Ела до мен, да поиграем на жоменка или, най-малкото, на прескочи кобила!…
ДУШАТА МИ: КАТО АГАР В ПУСТИНЯТА!
Писането на поезия в предварително зададен ритъм, точна рима и класически стих все по-често ми напомня онзи акт на крайна безизходица в пустинята, при който робинята Агар, изправена пред избора да умре от глад и жажда, заедно с детето си /!/, или – да продължат да живеят и двамата, запраща един камък срещу насрещната скала и от скалата – по Божие чудо и допущение – руква струя жива вода!…
Не чувате ли как звъни запратеният камък? Така звънти намерената рима!…
Случайно подхвърлена от слугинската длан на разума, римуваната дума се удря в стената на неназовимото, отскача пъргаво и плавно се търкулва в краката ти, подсказвайки ти с лъкатушенето си безбройните асоциации, нови сюжетни ходове и образни възможности, за които аврамитичната уседналост на твоята мисъл в стария Дом на стиха ти едва ли би се досетила. И от скалата на неназовимото мълчание действително руква струя жива вода!…
Никога в моите сатирични поеми нямаше да има толкова игра, финес, каламбури и ирония, ако не беше тежкият труд над римите, прозодията и стиха. Едно безплодно лутане на душата ми – тази смугла Агар – в пустинята, откъдето тя се завръща възкресена, отмаляла и щастлива – с богатите плодове на осъзнатата саморефлексия и сакраментална инициация.
Често съм чувал да казват, че римите наподобяват камъни, хвърлени по главата на упорития бездарник от щастливата ръка на Провидението, но след всичко преживяно аз се наемам да твърдя, че те са и каменните блокчета и печените тухли, може би, с които талантливият творец си строи неръкотворен дом за стиха си. А след настоящия фрагмент разбрах, че те са и камъкът, запратен от Агар срещу скалата на неназовимото в Пустинята на живота.
Нима и това карстово поточе, под което толкова предано си подложил своите шепи, читателю, би могло да избликне без тях?…
ЩЕ УМНОЖА ПОТОМСТВОТО ТИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЯСЪКА
Обичта, с която раждаме деца, и обичта, с която искаме те да са „добре” и пълноценно да се реализират в живота, това е една и съща обич. Това е любовта към децата ни! Това е индиректната ни жажда по реализация на творческото ни и биологично призвание. По абсолютно същия начин и енергията, с която пиша стихове, и енергията, с която искам те да видят бял свят и да се реализират в социален и комуникативен план, това е една и съща енергия. „Вита виталис”. Енергията на живота. Това е жаждата ми по живот и по безсмъртие. По пълноценно сбъдване на творческото ми и литературно призвание. А то не е дарено на душата ми, за да си стои на тъмно в компютъра.
Така че, моля те, не ме упреквай с тежкото „Ти много искаш да се реализираш, ти имаш амбиции!”, защото то не би могло да бъде упрек, а възвишен комплимент!… Да, много искам, аз, между другото, затова съм и роден! И искам да съм в центъра на литературния живот у нас, и за творбите ми да се говори много повече, защото смятам, че заслужават това. Като от тридесет години се занимавам с литература, дано да мога да направя такава трезва преценка.
Както библейския баща, чиято многолюдна челяд бавно се разраства по цялата позната земя на древния Изток, така и аз бих искал стиховете ми да изобилстват – и в моето сърце, и върху листа, и върху тучните нивя /или пустините, по-скоро, да речем/ на многобройните литературни издания. По целия Ориенталски Изток на нашата изпосталяла България.
Към Европейското Средновековие нямам особени претенции, на този стан тъче Георги Каприев. Виновен ли е Свети Георги… /не, той изобщо не е виновен за нищо!/… Виновен ли е Авраам, ако харизмата на Божието благословение тъй непомерно тегне над него? Виновен ли е, ако челядта му се преумножава пряко волята му, повече от пясъка? И ти да би имала моя талант, и ти би искала да бродиш из пустинните масиви на Изтока; да би имала моята степен на бащино огорчение, и ти би мразила и обичала същото!…