СПЯЩАТА

На майка ми

Да отворим вратата на нейната стая
и отново да влезем на пръсти, човеко.
Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
а нима след живота всичко се свършва?
Ето простата чаша – догоре с вода е,
а не стигна до нея ръката й трескава.
И е нямало кой, вече двамата знаем:
да разсее страха й, потта да избърше.

Беше пълна с любов тая къща, човеко,
ала всичко потъна сред прах и забрава.
Ето черният хляб. Ето светлата маса.
Беше празнично, както неделя в душата.
А преди да си иде – Спящата казваше:
– Не сълза – усмивка ще ви оставя.
Ален сън над очите й падаше. Падаше.
Идва час да отворим отново вратата.

Ще са мъртви отдавна мухата и паяка,
светлината и сянката, мрака и пламъка,
в тоя дом е витаел разгрома, човеко,
пепелта – ослепя, оглушало е времето.
– Да си идем оттук, да си идем оттук!
По-далеч от раненото страшно мълчание!
Някой диша в ключалката грохнала.
Някой дебне оттам – божия зеница.

ПРИТЧА ЗА ПРЕСЛЕДВАНИЯ

Обезумял, пресече хоризонтите преследваният,
сподирян
от ловци и лай на кучета.
Човекът, който трябва да умре, е моят брат –
захвърленият в лагерите на смъртта,
обреченият на изгаряне, осъденият на разстрел,
ала часът на неговата смърт не е ударил.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Ако сърцата ви крещят за справедливост –
не го издавайте, витае в паметта му ужаса
и се сменяват преследвачите,
сменяват се,
сменяват се палачите,
чертите на тираните – не се смекчават.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Отново нещо страшно се повтаря.
Светът отново се изпълва с ярост.
Преследваният бяга.
Преследваният ще потъне в ален здрач.
Високи жерави от плач.

БАЛАДА ЗА ФРАНСОА ВИЙОН

Франсоа, братко мой, който още стърчиш
с изкълвана и скапана плът под бесилото,
там, където безсънната Сена тече
и където започва и свършва животът.
По-високо свещта в баладичния здрач!
Осветете – веднъж и завинаги юродивия!
Аз бях двойникът твой.
Аз бях твоя палач.
Като сън отминава доброто и злото.

Ти забрави за мен, братко мой Франсоа,
ти живя като бог сред дворци и вертепи.
Аз се гърчех от студ.
Аз се гърчех от глад.
И трепереше ножът в ръката за казън.
По-високо свещта в баладичния здрач!
Осветете светеца! Осветете и грешника!
Аз бях двойникът твой.
Аз бях твоя палач.
Като сън отминава любовта и омразата.

Франсоа, братко мой, всеки своето взе
в оня век, който чупеше кости без милост.
Аз облякох червената риза в нощта
и дочаках най сетне часа за разплата.
По-високо свещта в баладичния здрач!
Осветете бесилото! Осветете бесилото!
Аз бях двойникът твой.
Аз бях твоя палач.
Като сън отминава позорът и славата.