ИЗ НАЙ-ТЪМНАТА НОЩ

Мрачината спи
На прага на съня ми тъй дълбок
И щом теглото му над миглите трепери, Здрачината в унес сладостен пробужда.
Мрачината спи
Вълшебна длан под спомена се плъзва и грабвайки дебелите платна изхлузва
Зяпналата Тишина.
Голота вълшебна, Мрачина-потребност,
Прегърни ме, силно притисни в дланите ми древния си страх

На прага му далечен моите вълнения, и далечни сянка и глад
Голота вълшебна, Здрачина-потребност
Богиня на портите с провесени напред ръце заставя сънищата които изчезват…
Всяка сянка спи, всяка мъка мимолетно
А как изгарям във прегръдка да загърна повея отлитащ, къдрици на нагънатия ѝ
сатенен плащ, обагрен Силует от редки перли, като устни нежни –
леопардовите ѝ палта…

Впиха се целувките ми в тях щом паднаха разплетени
на топлата ѝ гръд звездите.
Всяка сянка от злато, всяка мъка мимолетна
Ах, колко ми е скъпа плахостта ми дето
Всичко скрива под самотния ефирен плащ, а Самотна Нощ в моя покой липсва
Само ноемврийския Борей във телата кухи се притиска.
Мрачината спи, Всяка сянка позлатена
Звезда която се надига под подпухналата топла гръд
Звезда, примамена от повей, път наполовина озарен,
Светлинен лъч на празна тучност…
Стига ми че Липсата съня ми стихващ изличи.
Всяка сянка спи и цялата мъка
Нощта не ме застига денят ако окъснее
В ръцете ми присвива сенки на изгасналия ми покой –
Този който никога не ме стигна.
Всяка отмора, всяка илюзия за покой погасена,
Непозната гордост, упорита сладост.
И изглаждам ъглите ти, когато избледнее
божествения ти образ, крехка Сияйница на сънищата,
акомпанимент на липсващи тела задушаващи немия ми сън.
Мрачината, всяка сянка от злато замлъкнала
бързешком тихо мълви и не я чувам
Тишината изгасва мимоходом пред едни и същи думи –
тъжен приток от вагони, шум
който бушува и стихва веднага щом локомотивите оголят натежалия дим.
А снегът
Загърнат в сенки, нощта се уви топла в мене снощи
Възвишени злощастни нощи,
все още потръпват там където унесът ѝ ме прогони.

*  *  *

Всяка сянка от злато, цялата болка
Въображаема и по-истинска от всякога се измъкна на пръсти от моя сън,
освободена от ледената топлина, под ноти на мелодии,
които закъсняват в люлката ми на мечтание.
Непримирима се взирам в нощите, в които Тя вече идва.
Всяка сянка от злато – цялата болка
Колко са скъпи за мен дълбините и хилядите ѝ нюанси
Колко са мили и успокояващи илюзиите на отсъстващите светове,
Сами напомнят за този дъх на хиляди макове на плътта ѝ. –
“Зажалила мечтаеше до полуда в апломба измамен”
Така под Сянката Мистерията винаги гадае.
Всяка Сянка, всяка болка
Отне ми най-последното видение под клепачите стаено,
дето утешаваше затихналите
ми сълзи, натежалите устни, където капките дъждец се сгушват…
Всички сянка спи, всяка нежност
Дима се отрони, домът на мечтите е отдавна рухнал.
Ах, Миражи, дошли бяхте бели
тополи, а аз дошла бях да Ви обикна ！
Всяка сянка от злато, цялата болка
Силуети отегчени от мен, уморени от упорството ми, вяли от ръцете ми
Звуци на целувки свили се на гръдта ѝ, и с ръце протегнати към тях и които
не са протегнати към теб от цяла вечност, а към вечността празна и напразно.
С всяка сянка заспивам, всяка прегръщам, образа на образа ти в мечтание,
чаршафите и свирепите нощни мъгли, които загръщам.
Клепачите ми са се притиснали дотолкова в тези дълбоки нощи
на мнимия мрак, от които не се будя
Там някъде в най-тъмната, най-дълбока нощ на сладост където
Непримирима някога ме обикна.

ТЪЖНО СЛЪНЦЕ

Тъжно слънце в ръцете ми бленува
тъжно слънце пее и сънува,
необятни сините му тайни
ми се струват нежни и омайни.
Вечер щом глава положи скромно
снело златното си облекло
одеяло тежко и лъжовно
опримчва сънния му вопъл.
Сутрин щом спокойно се събуди
мощни мълнии имена зоват
горещо и заставят го насреща
и разкъсано небе се свени –
Облаци непостижими
бързо Мълния го догони –
хълмът проговори :
“Положѝ сълзи в белите стволи.”
Дъждец след бурята зарони.

*

Тъжно слънце в ръцете ми бленува
Тъжно слънце пее и сънува.
Миналото се е обърнало
и няма да се върне
в него странница несбъдната
с мен самотно размина спомена.
Луната дето не срещнах
и звездата дето не скътах,
Луната е залез затъмнен
и ѝ е крехко слънцето.
Звезда разплела небосвода стар
миналото се завърна за мене
звездите няма да се сбъднат.

БЕЗКРАЙНИ БАРОКОВИ СТЪПКИ

Ще дойдеш ли когато настане нощ
като често сънуван блян
в очите спокойни нежни
под мъглявия сънуван юрган?
Така преигра те съдбата
и дишам със тебе
обградена в прегръдки
безкрайните барокови стъпки
Такива мрачните ти основи
като тебе трептят по клавишите
без мисли и си отиват
спомени създадени за обич.
Уви, понякога си те представям
най-милата надежда за любов
скришом миглите ми натежават
и липсата ти
Ще дойдеш ли когато настане нощ?

МЕЧТА ОТ БЪДЕЩЕТО

Вратата се отвори
от другата страна на прага
от другата страна на кухи крачки
Стоеше ти. Не се обърна.
Вратата позвъни
в шума нестихващ
тишината избледняла
не се обърна
и мълчи
от другата страна на прага
от другата страна на кухи крачки
където дъжд шуми
и портата не трака
отново и отново
и оронва се мрака.
През капките дъждец
се шмугва светлина
но аз не я виждам
а само тебе
да вървиш и то далеч…
така далече е​
портата дето те срива.
Дъх който не мълви,
все още ти,
отново и отново щом се рони мрака
щом лъчите станали са крехък мир,
Все пак си ти,
въздих в тишината за която мълвя
и някъде далече ще дочуеш
разтреперен
под трели тихия въздух
който те сбъдва
отново и отново
и ще се отрони мрака.