ЦАРЯТ НА ТУЛЕ

Царувал в Туле цар. И свято,
до смърт бил верен този цар.
Царицата бокал от злато,
умирайки му дала в дар.

И виждал в тоя дар заръка
вдовецът, рано овдовял.
Със затаена мъжка мъка
изпразвал тежкия бокал.

А щом смъртта си предусетил,
на царския наследник свой
дал всичко, но бокала светъл
за себе си запазил той.

На пир повикал първенците
и пили от зори до мрак
в двореца древен край скалите
на морския отвесен бряг.

Той пиел топлината сетна
на земните си кратки дни.
И станал, и бокала метнал
там долу – в тъмните вълни.

Видял го: паднал във вълните,
напълнил се, съвсем се скрил.
И му забулил мрак очите.
И вече никога не пил.

ГОРСКИ ЦАР

Кой в мрака препуска на вихрен жребец?
Баща със невръстния свой младенец.
Притиска той крехкото детско телце
и нежно го топли до свойто сърце.

– Защо тъй се стресна, юнако мой мил?
– Виж, татко, там Горския цар се е скрил!
Видя ли? С корона е той, опашат.
– Не, сине, мъгла е над горския скат.

– Ела с мен, момченце, знам чудни игри!
Аз имам вълшебни дворци-пещери.
И пъстри цветя по брега ми цъфтят,
там дрешки от злато за тебе тъкмят.

– Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти
как ласкаво Горския цар ми шепти?
– Не бой се, дете, успокой се, мълчи,
там вятърът в сухите листи фучи.

– Не искаш ли с мене да дойдеш, дете?
Виж моите щерки – тъй мили са те!
И с теб ще лудуват, ще вият хорце
и теб ще приспиват на свойте ръце.

– Не виждаш ли, татко, не виждаш ли как
кръжат дъщерите му в гъстия мрак?
– Да, виждам ги, сине – край тъмния път
върбите прегърбени, черни стърчат.

– Обичам те, мил си ми, нямам покой!
С добро ли, със зло ли – ще бъдеш ти мой!
– Той сграбчи ме, татко, той стиска… Боли!
Пронизват ме, татко, очите му зли.

Бащата препуска, бащата лети,
детето се мята, детето крещи.
По-бързо! По-бързо. Най-сетне –  домът!
В ръцете му мъртъв лежеше синът.

ИМАНЯРЯТ

Влача тъжни дни отколе,
без петак, с торба на рамо.
Бедността е зло голямо,
властва златото над нас.

Край на моите неволи:
иманяр от днеска ставам!
„Хей, душата си продавам!“ –
начертах с кръвта си аз.

Кръг описах, после втори,
кости, корени изгарях,
заклинания повтарях
в мрака с трепетни уста.
Тайнствен глас ми заговори:
„Тук имането е скрито!“
Аз копаех упорито.
Черна, бурна бе нощта.

Но далече затрептяла,
грейна светлинка потайна,
може би звезда сияйна
е изгряла в полунощ?
Хубав юноша с преляла
златна чаша там изникна –
светлина от нея бликна
и разля вълшебна нощ.

С рози в къдрите уханни
той в кръга пристъпи леко,
блясъкът небесен меко
взора му бе озарил.
Да отпия ме покани.
„Не – помислих си, – не може
в тази дивна хубост, боже,
злият дух да се е скрил.“

„Пий живота прост и ясен“ –
туй е моята поука.
И не ще заклинаш тука
в тъмни нощи плах и блед.
Остави труда напразен!
Денем – труд, а вечер – песен,
делник – мъчен, празник – весел:
тъй заклинай занапред.“

РИБАРЯТ

Шумят води, кипят води,
а в глъбините взрян,
рибар на стръмен бряг седи
умислен, замечтан.
Приижда приливна вълна,
разтваря се – и в миг
от нея приказна жена
подава модър лик.

И пее тя, говори тя:
„Защо подмамваш ти
дечицата ми към смъртта,
към знойни висоти?
Да би узнал, да би видял
как волно плуват те,
ти с рибките би заживял
щастлив като дете.

Не слизат ли при нас да спят
и слънце, и звезди,
та дваж по-ярко да блестят
във вечните води?
Лазурът, с глъбините слян –
не те ли тегли той?
И в него – този разлюлян,
печален образ твой?“

Шумят вълни, кипят вълни,
в краката му пълзят.
Любовен блян го пияни,
тревожи млада гръд.
И пее тя, и шепне тя,
припомня шемет скъп.
Прегърна го, той полетя…
И скри го тъмна глъб.

Превод Григор Ленков