ЗА РАЗМИСЪЛ И ПРИПОМНЯНЕ

Из „Херувимският странник“

Съвместна публикация с издателство „Фрувег – ПЗП“

Боголюбиви читателю! Преди няколко години за втори път ти изпратих от страстните ангелски стремления, намиращи се в моята влюбена в Иисуса душа (Психея): с още повече свята любов към Бога, заради блаженото запалване на сърцето ти в божествената любов; а също така и неотдавна „Чувственото съзерцание на четирите последни неща” , с което също искам да те насърча с цялата си душа да възлюбиш Бога.

И ето сега отново ти предлагам „Херувимският странник или Афоризми и рими” за спътник и другар – тъй че да мога още веднъж да насоча и да издигна погледа и душата ти към съзерцание на Бога.

Блажен си ти, ако твоите поглед и душа се преизпълнят още приживе от Бога, тъй че като серафим от Божията любов да гориш и скоро като херувим с неотклонно око да гледаш към Бога. Защото така ще започнеш вечния си живот още в този смъртен свят, доколкото е възможно, и ще се увериш в своето призвание и че си избран за Него. Но тъй като „Херувимският странник” съдържа в себе си множество странни paradoxa или противоречиви думи, а също и много високи и не всекиму обичайни речи за истинското (скрито) божество и още за съединението с Бог или Божественото същество и за равенството с Бога и обожествяването, или да станеш бог и други подобни речи има там, на които поради краткия израз и недостатъчно обяснение лесно може да им се придаде греховен смисъл или лоша умисъл: Ето защо трябва да ти припомня някои неща.

И нека веднъж завинаги да се знае, че никога не е било замисъл на Създателя, че човешката душа трябва или може да загуби сътворената си същност и чрез обожествяване може да се превърне в Бог или в Неговото несътворено същество – което никога и за вечни времена не може да стане. Защото, макар Бог да е всемогъщ, Той не може да направи така (и ако можеше, нямаше да е Бог), че една твар естествено и по същността си да е Бог. Затова Таулер в своите Духовни поучения (глава 9) казва „че понеже Всемогъщият не може така да направи, че ние по природа да сме Бог (защото само Той може да е Бог), затуй Той е направил така, че ние сме Бог по силата на благодатта Му; за да можем еднакво с Него във вечна любов да имаме блаженство, радост и едно единно царство”.

Това е Божият замисъл, избраната и свята душа да стигне до едно такова съединение с Бог и Божественото същество на Бога, тъй че да бъде с Него преизпълненa, преобразенa, съединенa и едно с Него; до такава степен, че като видиш тази душа, да не може друго да видиш и разпознаеш в нея освен Бога; както ще бъде отпосле във вечния живот – когато тя ще бъде като изцяло погълната от блясъка на славата Му. Че може душата да стигне до такова подобие Божие, че даже може по силата на благодатта Му да бъде онова, което Бог е по природа, и в този смисъл може наистина да се нарече светлина в светлината, Слово в словото и БОГ в Бога (както се казва в „Херувимският странник”). Защото, както казва един стар учител, Бог Отец има само един Син, който сме всички ние в Христа.

И като сме синове в Христа, значи трябва да бъдем, каквото е Христос, да имаме Неговата същност, каквато има Божият Син. „Защото поради това” (казва Таулер в четвъртата проповед на Рождество Христово) „че ние имаме Неговата същност, ще станем равни Нему и ще го видим, че Той е истинският Бог”.

С тези думи се съгласяват всички свети свидетели на Бога; давам ви пример сега с Таулер в третата проповед на третата неделя след Св. Троица, където казва:

„Душата ще стане (чрез отново придобитото подобие) равна на Бога и божествена: Тя по силата на Божията благодат ще стане това, което Бог е по природа. В това съединение и потъване в Бога тя бива отведена над себе си в Бога и става тъй подобна Богу, че ако сама се видеше, щеше да каже, че е Бог: И ако някой я види, той ще я види не в естественото, а в даденото ù по силата на благодатта Божие същество, форма и начин и ще стане блажен от тази гледка. Защото Бог и душата в това съединение са едно; макар не по природа, а по благодат.”

И по-нататък казва:

„Чистата и божествена душа, която е свободна от любовта на тварите, както е Бог, нея другите ще я виждат и тя самата във вечността ще се вижда като Бог (понеже Бог и една такава душа в съединението си са едно) и ще вземе своето блаженство във и от себе си в това съединение.”

Рюисбрук в третата книга „Украшението на духовната сватба”, глава 1 казва:

„В единното същество на Бога всички молещи се Нему духове стават едно с Бога чрез своето любящо потъване и сливане в Него: И тъй по благодат те са това едно същество в самото него”. И пак там казва: „Бог отвъд всички притчи, какъвто е Той самият, да Го сетиш и разбереш, това е същото като да бъдеш Бог с Бога непосредствено (или да го кажа другояче) без да е видна някаква разлика”. И в същата книга, глава II, казва: „Когато духът на човека чрез блажената любов загуби себе си, тогава приема Божията светлина непосредстено: той самият не спира да бъде (доколкото може една твар) тази светлина, която приема”.

Същото говори и Свети Бернар в „Книга за уединения живот”, където се казва: „Ние ще бъдем, което е Той. Защото на които е дадена силата да станат Божии деца, на тях е дадена и силата, макар и не да бъдат Бог, но да бъдат това, което е Бог.”

И още казва: „Тази еднаквост с Бога се нарича единството на духа, не само защото Светият Дух работи върху човешкия дух: но още и защото Светият Дух, Бог е любовта, защото чрез Него, който е любовта на Отца и Сина и единството, насладата и доброто и целувката и прегръдката и всичко, което е общо на Отца и Сина, в онова висше съединение на истината и истина на съединението – защото същото работи и на човека с Бога, което и в поотделното единство на Син и Отец и на Отец и Син, когато вътре в прегръдката и целувката на Отец и Син се намира блажената съвест; за да стане по неизречим и без съмнение начин Божествен човек – не Бог: в края на краищата, което е Бог по природа, а човек по благодат.” Горното се казва от самия Свети Бернар. И питаш ли, как може това да стане, ако Божието същество е винаги непримесено с нещо друго?“

На това ще ти отговоря първо със Св. Бонавентура:
„Ако искаш да научиш, питай благодатта, а не учението, копнежа, а не разума, въздишката на молитвата, а не прилежното четене, жениха, а не майстора, Бога, а не човека, тъмнината, а не светлината, не светлината, а огъня, който изцяло и всичко запалва и с горещо желание отвежда в Бога, който огън е самият Бог”.

И още казва, че макар Божието същество да е непримесено, в такъв смисъл, че не може да се примеси с някоя твар и да стане една природа или същество с него – въпреки това обаче ние можем да Го видим и като примесено, поради тъй близкото и молитвено съединение, с което се излива в осветените души: както и Св. Петър казва, че ние приемаме от Божията природа – и Йоан, че сме Божии деца, защото сме родени от Бога. „Затуй не можем да наречем онези Божии деца и приемащи от Божията природа (казва Thomas a Jesu , l. 4. d. orat. divin. c. 4), ако последната не е в нас, ами е отделена и далече от нас. Защото както човек не може да бъде мъдър без мъдростта”, (както казва Таулер в четвъртата проповед на Рождество), „така и не може да бъде някой Божие дете без родителството на Бога, което значи, че той има истинското същество на Божия Син. Ето защо, ако искаш да си Божи син или дъщеря, тогава трябва да имаш съществото, което има Божият Син, иначе не може да си БОЖИ син”.

Но тази велика слава още е скрита за нас сега. Затуй Св. Йоан продължава горните си думи така: „Възлюбени мои, ние сме деца Божии, но още не се е проявило, какви ще станем, ние знаем обаче, че като се прояви, че ще бъдем еднакви с Него, което значи, че ще бъдем съществото, което е и Той”. Затуй казва Николай де Хесу: „Душата по силата на любовта, с която тя люби Бога, да придобие, че Бог не само да ù даде даровете си, но също и самото същество на Бога с особена титла да присъства пред лицето на душата”.

Същото потвърждават и словата на Св. Августин , Проповед 185 De tempore, където той казва: „Светият Дух в този ден, за да подготви сърцата на апостолите Си, падна като проливен освещаващ дъжд върху тях, не като забързан гост, а като винаги присъстващ утешител, който не ще ни остави. После казва на апостолите за Себе Си: И, ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). И продължава Августин за Светия Дух: „Отец ще ви даде утешителя, за да пребъдва с вас вовеки. Затуй в този ден Той е при вярващите в Него не само по силата на милостта на оправданието, но със самото присъствие на величеството Си; и в съдовете сега е не само ароматът на балсама, но там е и самият балсам на освещаването от Бога”.

За да разбера и изясня това по-точно и без заблуда, изучавах винаги притчите, които употребяват светите отци за съединението на слънцето с въздуха, на огъня с желязото, на виното с водата и други подобни, като с всички тези те описват съединението на Бога с душата. Между тях ще изтъкна св. Бернар, в книгата „Как да обичаме Бога”, който казва някъде в средата:

„Също както една капка вода, ако се излее в много вино, изглежда, че напълно изчезва, като възприема изцяло вкуса и топлината на виното – и както огнено пламтящо желязо става досущ като огъня, и старата му форма съвсем се губи – също както въздухът, окъпан в слънчева светлина, приема същата форма на тази светлина; прочее тя не само просветва, но самата става светлина: Тъй ще бъде също потребно в светците всяка човешка порочност по неописуем начин сама да се стопи и да се влее напълно в Божията воля – защото иначе как Бог ще бъде всичко във всички, ако остане в човека нещо от човешкото?”.

После в глава 25, след като изрежда всички тези притчи, продължава: „Духът на човека, когато е пълен с Божията любов, е изцяло любов. Затова, който люби Бога, сам за себе си е мъртъв, и като живее само Бога, той във всяко отношение става (нека да го кажа така) част от съществото на възлюбения (consubstantiat se dilecto.) Както душата на Давид е едно с душата на Йонатан; или както възлюбилият Бога става с Него един дух: така чрез съединението по определен начин с присъщността цялото желание остава в Бога и т. н.”.

Същите речи намираме у Рюйсбрук, Харфио, Таулер и др. Особено хубаво го казва Луи дьо Блоа в глава 12 на неговите духовни поучения:

„В истинското съединение изтича любящата душа и отминава от самата себе си и отпада, сякаш съвсем изчезва в бездната на вечната любов: Защото тя е своята смърт и живее само Бога, без да знае или чувства нещо друго, освен любовта, с която се храни; тя се губи в безмерно голямата пустиня и мрак на божеството. Но да се изгубиш така, е по-скоро да се намериш. Това ще рече наистина да се превърнеш в Бог, когато човешкото излезе и божественото влезе, също както желязото в огъня приема формата на огъня и се превръща в огън. Но съществото на обожествената душа остава, както горящото желязо не престава да е желязо. Затова душата, която преди това е била студена, сега е горяща, и която е била мрачна, сега свети – която е била твърда, сега е мека: изцяло с цвета на Бога, защото съществото ù е пропито с Божието същество. Душата изгаря напълно с огъня на божествената любов и се претопява в Бога и непосредствено се съединява с Него, като става един дух с Него; също както злато и бронз се смесват в една сплав”.

С такива и подобни думи и речи светите отци са се опитали да изразят молитвеното съединение на Бога с осветената душа; защото, казват те, няма думи, които точно да го опишат. Нека, когато благоразположеният читател намери в тези кратки стихове подобни описания, да ги съди и разбира по този начин, както и отците са казали.

Макар да мисля, че досега дадох достатъчно обяснения, искам да добавя и още един хубав откъс от Дионисий Картезианец , който казва в част 42 на коментариите по Книгата „Изход“ от Събраните си съчинения:

„Тогава душата изцяло се разпростира в безкрайната светлина на свръхсъществото Божие и на свръхблажената Троица, тъй сияйна, любвеобилна се слива и свързва, че вече не чувства нещо отделно, нито възприема собственото си действие, а изтича от самата себе си и се втича обратно в извора си и така се захласва в богатствата на глориите и изгаря в огъня на несътворена безмерна любов; в бездната на божеството потънала и погълната, че излъчва от себе си сътвореното същество, за да поеме в себе си обратно несътвореното и първоначално идеално същество (esse ideale) – не че отделността се превръща или собственото същество се отнема, а начинът да бъдеш и качеството да любиш се обожествява, което значи, че по свръхестествен начин и по силата на благодатта става еднаква с Бог и Неговото най-блажено блаженство; и така съвършено се изпълняват словата на апостола: Който люби Бога, е един дух с Него и т.н.”.

Когато човек е стигнал до такава съвършена еднаквост с Бога, че е станал един дух и едно с Него, и в Христа е постигнал цялото качество да бъде дете на Бога и Божи син, тогава е толкова велик, толкова богат, мъдър и могъщ, колкото е Бог, и Бог не прави нищо без такъв един човек, защото Той е едно с него. Той му показва цялата Си слава и богатства и нищо в цялата му къща не e вече скрито; както Той каза на Мойсей: Аз ще ти покажа всичките си богатства. Ето защо авторът не казва твърде много, когато от името на такъв един човек говори: „Богат съм, колкото е Бог“: Защото който има Бог, той има с Бог всичко, което има Бог.

По смисъла на това съединение трябва да се разбират и стихове 8, 95, 96 (пак там) и всички останали. Прочее първите два (8, 95) се съотнасят към Иисус Христос, който е истинният Бог, и който с несравнимата Си любов и дела ни е накарал да мислим, че на Бог не Му е добре, ако ние бъдем погубени.

Затова Той не само е слязъл в тази долина на плача и е станал човек, а също така е умрял с най-позорната смърт, само и само да може да ни върне обратно при Себе Си, че да може вечно с нас да се радва и ликува, както и казва: Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене.

О, чудно и неизразимо благородство на душата! О, неописуемо достойнство, което само чрез Христа можем да постигнем! Какво съм аз, кой съм, царю и мой Боже! и какво е душата ми, о, безкрайно величество! че Ти се унижаваш да стигнеш до мен, и ме възвисяваш до Себе Си! Че търсиш радост при мен, ти който си вечната радост на всички духове!

Ти искаш да се съединиш с мен, и аз с Тебе, който има всичко за вечни времена! Какво е душата ми, че да заслужи да стане едно с Тебе, както невеста с жениха, любима с любимия! О, Боже мой: Както не мога да повярвам, че Ти не си истинен, тъй не мога да повярвам, че между мене и Тебе, несравнимото величество, може да има такова единение. Но защото Ти каза, че искаш за вечността да се венчаеш за мене, то аз мога само да се удивлявам на тази благодат, която е повече за всеки разум, милостта, за която вече зная, че съм достоен, със сърце смирено и притихнал дух.Ти, о Боже, вършиш всички несравними чудеса – защото само Ти си Бог. Твоя е похвалата и наградата и благодарността и славата вовеки веков!

Що се отнася до други не за всеки обичайни речи и слова, надявам се, че брагоразположеният читател, ако е запознат с учителите, които говорят за истинския Бог, словата ми няма да са им чужди и странни, а любими и галещи слуха: затуй дадох тук едни кратки примери от онова, което той може да прочете у тях надълго и нашироко, или пък сам, посетен от Божията милост е вкусил от Бога и Го е почувствал. Ако обаче още няма този опит, ще си позволя да го препратя към тях: особено към Рюйсбрук, Таулер, Харфио, Authore Theologiae Teutonicae и т.н., и особено към Maximilianus Sandaeus , който със своята Theologia Mystica, a също и Clave, преизобилно е заслужил признанието на любителите на това божествено изкуство.

Но най-богато на утешителни слова е представено всичко това и с голяма, удивителна страст и с копнежа на цялото сърце в неотдавна публикувания „Живот на достолепната дева Марина де Ескобар“ , която само поради благодатта Божия е била удостоена да види всичко това, което за всички времена всички учители на истинския Бог, взети заедно са написали и изразили с думи.

Да се даде едно цяло и чисто тълкувание на всичко и всяка дума, ще иска много велеречиви обяснения, които само ще дотегнат на читателя. И без това много книги вече се изписаха, че даже сега повече се пише, отколкото да се чете.

Тези кратки стихове – рими, се дадоха на автора да ги напише за недълго време, най-често без много и мъчително размишление, като идваха направо от произхода на всяко добро и само от Него; така авторът написа първата книга на „Странника“ за четири дена; нека така да остане и на читателя да бъде насърчение сам да търси скрития в себе си Бог и святата Му мъдрост и да види лицето Му със собствените си очи. Но там, където разумът намира повод за съмнение или нещо му е твърде тъмно, нека тогава прочете и си припомни. Нека читателят да продължи да размишлява и живее в съзерцание на Божиите чудеса с неподправена любов и за великата слава Божия, като се подчинява Нему.

Издадено в Силезия на седми август 1674 г.