Текстът в превод на френски е четен на конференцията „ECRIRE AILLEURS AU FEMININ”, Страсбург, 10-11 декември 2010

Настоящото му препубликуване е от „Литературен вестник“, бр. 10 от 23.-29.03.2011, Год. 20

С благодарност към Катя Станева за текста й, въпреки твърде специалното ми и на моменти отрицателно отношение към явлението „феминизъм“ на българска почва.

Н.А.

Писането е самотно занимание – настояват писателски гласове от различни места и времена. Писането е търсене на корени, пътеки, мостове, които отвеждат към другите и другаде – по различни поводи споделят склонните към вписване в различни общности хора на словото. Потребността на съвременния човек да пише може да бъде прочетена като желание на пишещия да бъде видян, да яви и предизвика съпричастие. Според някои писатели понятието емигрантска литература е дискриминиращо. Питането на Димитър Динев звучи по следния начин: няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния, настоява пишещият на немски език българин. /1/

Ще представя творчеството на две български писателки през оптиката, предложена от организаторите на днешната конференция в рамките на изследователския проект „Да пишем другаде”.

Тези авторки присъстват в литературния живот у нас и в чужбина по особен начин, с променлива интензивност; и двете живеят и работят в Германия. Наталия Андреева (родена през 1955 г. в гр. Бургас) има издадени четири книги в България и две в Германия, където се установява и твори от 1991 година. Цвета Софрониева (родена през 1963 г. в София) пише на няколко езика, предимно на български, английски и немски. След дебютната си поетическа книга „Чикаго блус” (на български и английски, 1992) Софрониева публикува още пет стихосбирки, като „Затворена в светлината” (1999) е на български и немски, а „Вода на длан” (2008) е отличавана с международни литературни награди немска книга.
Поотделно разгледани, биографиите и библиографиите на тези пишещи жени осигуряват солидна основа за наблюдения върху писането в емиграция. Интерпретативното сдвояване тук прави четливи важни прилики и отлики, прояснява и проблематичността на конструкта „женско писане”.

След 1989 г. у нас, в България, идеите на феминизма намериха много добър прием, провокираха академични изследвания и промени в университетските програми, породиха желание да се говори и пише феминистично информирано. М. Кирова – феминистка, литературна критичка и преподавателка, професор по Нова българска литература в Софийския университет – откроява същностни черти на българската ситуация:

Феминистичната реч е вписана в системата от престижни техники на културно присъствие, под влияние на френско-англоезичния опит тя си извоюва правото да представя част от усилията за епистемологична преориентация след началото на 90-те… речта съшива една бляскаво-празнична дреха на желанието за принадлежност към (пост)модерната парадигма; „феминизмът набавя липсващи аспекти на културната идентичност.” /2/ Изследователката коментира и наличието на посттоталитарен страх от идеологически ангажимент, отказа от феминизма като политика на индивидуално присъствие, като мирогледен модел, маргинализиран в публичното пространство. Женското писане, женският глас, жените и канонът са задълбочено дискутирани теми в съвременното ни литературознание.
Добър вход към проблематиката, който днес обсъждаме заедно, намирам в статия от 1993 г. с рефериращо заглавие „Отиване, връщане, сноване“ /3/. Авторката Миглена Николчина – поетеса и теоретичка, манифестно обвързана с феминизма – настоява върху необходимостта от нов език, нова концептуална нагласа към оценката на явления от типа емигрантска литература. Ще припомня само изкования от социалистическата пропаганда „термин” „невъзвращенец” (изписвам в кавички и двете думи). И курсивирам красивото наричане „сноване”. Конотативният ореол, конотативният свод около глагола „снова” осветлява пътя и работата на голям брой съвременни творци и конкретно на двете писателки, за които говоря.

Глобализацията направи невалидни или поне нетърпими всевъзможни граници, затворени пространства, натрапени зависимости. Социокултурните условия след 1989-а позволяват на поетесата Наталия Андреева да сбъдне своя сън за „един интелектуален рай, където единствено талантът определя степените на лична свобода”. /4/
Нейната първа стихосбирка е озаглавена „През пукнатината на сърцето” (С.,1983). „Плач по невъзможното” е заглавието на първата й белетристична книга, отпечатана през януари 1989 г. в София. През 1994 г. от страниците на „Литературен вестник” в поредица „Писма от Германия” Наталия Андреева гневно разказва за пораженията, нанесени от Системата. И се самоокуражава за пътуването си към бленуваната „Интелектуалия”: „Едни търсят Светия Граал, други – Камелот, трети – Атлантида, четвърти – Троя. Някои дори успяват да намерят онова, което търсят. Защо и аз да не съм от тези щастливци?” /5/

Не е лесно да се отговори на въпроса дали писането в емиграция трансформира някогашния плач по невъзможното осъществяване – като че ли за Андреева то си остава „все така залепено за хоризонта, който се отдалечава с нашите стъпки”.
Основание за подобно предположение намирам в нейните последни интернет публикации и интервюта от Германия – и най-вече в книгата „Фенерите на ада” (С.,1995). Тази стихосбирка се нарежда до трите предходни „брутални книги”. /6/ на авторката и допълва представата за нейната мрачна, сериозна, патетична самотност в съвременната ни литература.

Книгата излиза в поредицата „Свободно поетическо общество” с редактор Миглена Николчина и рецензент Блага Димитрова. Двете емблематични за българския феминизъм имена не правят по-малко проблематично определянето на текстовете на Н. Андреева като „женска поезия”. Творчеството на талантливата писателка от Бургас (значим културен и литературен „център” през ХХ век в „периферна” България) се вписва в постмодерната ситуация и е представително за литературните търсения на 90-те /7/. Индивидуалният почерк присвояващо борави с редица световни и български традиции, среща модернизъм и постмодернизъм, литературен авангард и ретроутопии. И неизменно скъпи модернистките нагласи за съвършенство. Според мен в писането на Н. Андреева – и у нас, и в Германия – прозира вечната балканска утопия по хармония между човека и света, кодирана в различни естетики, поетики, жанрови форми. Текстовете изговарят или подсказват едно мъчително прощаване с илюзиите за несъществуващата Атлантида и с младежката романтика.

Душата може да забрави
какво била е,
ала винаги си спомня
какво е можела да бъде.
Тежи пропуснатото повече от всичко,
постигнато приживе.
(„Катаклизми”)

Според Андреева „като знак за самоличност всеки носи своя ад”. И още – нашите идеи са нашите предателства, но единствено тези „фенери на ада” светят в мрака на човешкия живот.
В интервюта от последните години писателката коментира своята работа в Германия. „България е преболедувана болест за мен…Стремя се да бъда колкото се може по-малко писателка и колкото се може по-щастлив човек, живеещ в хармония с природата и в съгласие с Бога”. В подобни отговори маргинализирането на фигурата на пишещия човек може да се прочете като съобразяване с реалната тежест и социалното място на литературата, независимо дали става дума за България или Бавария, за пишещ мъж или пишеща жена. Все пак допускането за нетрансформиран, ненадмогнат плач по невъзможното осъществяване намира подкрепа в превеждането и публикуването на писаните в България творби, в детайли от разказа за литературния живот в Германия и в щрихи от коментара на българското битие, дори в подписа „Наталия Андреева, победена от историята”. Този подпис стои и под публикация в „Revue Periodique”, Р., No 54, 2010. Ще приключа изложението си с ефектно определение за мястото на творци като Наталия Андреева в литературата, предложено от поета емигрант Никита Нанков –„ненаместили се хора, несъвместими хора, неуместни хора.” /8/

Промушването на поезията през езици и идеологии – така най-кратко могат да бъдат представени творческите изяви на Цвета Софрониева. Тази жена притежава завидна активност, името й се свързва с различни проекти, инициативи, институции, академични и писателски среди, конкурси, награди, с множество публикации в периодиката, преводи и книги. И пътувания между Америка, Европа и България. Софрониева е българската илюстрация за новото разбиране на миграция като циркулираща (отчитащо наличието на транснационални пространства, замрежени от неспирно осъществяващи се взаимодействия) /9/ и за феномена пътуваща литература /10/.

Първите книги на поетесата – най-вече „Чикаго блус” – са доминирани от порива по пътуване, себеосъществяване, свобода. По срещи и взаимност, по усвояване на Европа и света. В последните си книги Софрониева манифестира обвързаност с феминистки идеи. Книгата „Три жени” (2009) е резултат от съвместната й работа с две поетеси – финландката Орвоки Варикоски и германката Инге Клайнерт. Сборникът конструира диалогово поле за изговаряне на женския опит и на модерната женска субектност. Направена е крачка към реконструиране на литературни генеалогии чрез включване по едно стихотворение на именити предшественички в родната поезия (Цв. Софрониева е избрала да представи творба на Станка Пенчева). Тематичният обхват е пределно широк, но се е получила добре структурирана книга, с ясно изведени смислови акценти. Преводите са в стила на линеарните преводи от 20-те години на ХХ век. Проектът е подкрепен от национални културни институти, представен е през март 2010 г. на Международния панаир на книгата в Лайпциг.

Четвъртата стихосбирка на Софрониева „Раз-познавания” (Пловдив, 2006) е може би най-интересна за днешната ни дискусия книга. Тя е концептуално обвързана с българското женско писане от последните десетилетия. И в най-голяма степен носи разпознаваемост на името и почерка, носи успех на авторката в актуалния роден контекст. Появиха се критически текстове, които компетентно оцениха художествените достойнства и концептуалния захват на стихосбирката. Ще посоча само великолепния прочит на Камелия Спасова, озаглавен „Нейните градове и езици” /11/и ще цитирам важно обобщение от рецензия на Димитър Камбуров – „Поезията й се прави едва ли не на спонтанна в лекотата, с която сменя стратегии и техники, с която редува наратив с фигуратив, диалог с дескрипция, разцепена между алегория и наглед”. /12/

Специално внимание заслужава въвеждащото стихотворение „Непозната дума”. Текстът събира езиците, на които пише Софрониева – български, немски, английски. Но не тази добре известна от творчеството на писатели емигранти практика е важна за мен. /13/.
Ключово присъствие в целостта на творбата имат фолклорните цитати. Те по особен начин изразяват тъгата по родния дом. Механиката, която превръща фолклорния текст в част от светоусещането, изважда наяве издайнически детайли от частната човешка и професионална писателска история. В приведените откъси от народната песен „Гугутка гука в усое, леле,…” авторката употребява глаголни форми в свършен вид – „гукни ми, гукни, гугутке//гукни ми, гукни пай пукни…”

Клетвата, изреченото проклятие, е речеви жест на болката и безсилието. Университетските учебници по български фолклор, учебниците за основното училище, записи на песента в Националното радио от десетилетия налагат стабилизиран текст, в който липсват глаголи в свършен вид и клетви. Авторският поглед преправя българската народна песен, когато форматира преживяването на спомена за детството, за безгрижното порастване… И помни, че в родния език носталгия е непозната дума. При Цвета Софрониева връзката с майчиния език изтънява.

(Тук в скоби ще вметна, че проблемът заслужава внимателно вглеждане. Не само заради тематизма „забравена дума”, заради споделяни в интервюта виждания за езика на началното обучение и за писане на поезия с прицеленост „да ме разберат лелите на баща ми”. Или сестрите му? В лириката по дефиниция – във времена на постмодерни езикови игри с още по-голяма сила – изискване за съответствие между думи и неща си е необоснован архаизъм. При билингвизма и многоезичието обаче си струва да се коментират езиковите факти – или само на мен така ми се струва? Това по повод стихотворението „Старецът и морето, и жената”.
(„Жената … мени лицата си, косите и националностите,//възрастта, цената на обувките и дължината на токчетата…” И по повод собствените преводи и редакции на програмни творби.)

Но поетесата емигрантка знае – „да имаш майка не доказва принадлежност”. И пояснява, че езикът, думите те правят „пó германка от германците, пó канадка от канадците, пó китайка от китайците…” („Наръчник за получаване на чуждо гражданство или размисли за преселване в деня на Свети Валентин”). Умението за принадлежност се създава в социализацията. Женското и мъжкото писане в този смисъл са равнопоставени навсякъде по света.

Носталгията сменя поданството на знакови тематични и образни сегменти от родната словесна традиция, в немски/английски контекст тя може да преработи „Я кажи ми, облаче ле бяло” в „Я кажи ми, гълъбче ле бяло,//отгде идеш, що си ми видяло”, но доколко това са спонтанни или промислени реторически избори, сговаряне на български и европейски поетически кодове, ангажимент с мъжко-женско или национално светоусещане, само Софрониева може да каже.

В поезията на Наталия Андреева носталгичният мотив също присъства. Разработен е с характерната за поетесата реторика на ледено спокойна ярост. Цитирам стихотворение със заглавие „Без име”:

Носталгия по бягство от родината,
ти нямаш име,
аз не те наричам.
Прегазена от варвари държава,
Това съм днес,
Но аз не те наричам.
Нискочелите са назовани,
Сричат азбуката във килии,
Но си отиват хиляди, защото
Другото остава все без име.

Избрах да представя частния опит на две доста различни като светоглед и поетика писателки. Тяхното творчество не допуска едри съпоставки от типа Бродничество без изгубване на връзка с корена, словото като родина – подобна „прилика” не очертава конкретен лик, не прояснява собствено лице. Дистанциите винаги натоварват с емоции. Двойният товар – на времето и пространството – променя човека, трансформира писането. Родени (в смисъл на талантливи, белязани от съдбата) поетеси, Наталия Андреева и Цвета Софрониева продължават да търсят излаз и пътеки към другите, да превеждат своите писани в България творби, да обитават-обживяват други места и езици.

…………………………..

1. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо. Разговор с Димитър Динев. Литературен вестник, бр. 25, 09-15.07.2008.
2. Кирова, М. (Не)възможността на феминистичното случване. В: Критика на прелома. С., 2002, с. 297
3. Николчина, М. Отиване, връщане, сноване. Литературен вестник, 1993, бр. 43.
4. Андреева, Н. Писма от Германия. Литературен вестник,1994, бр . 2, бр. 7.
5. Пак там.
6. Николчина, М. Оскари и цезари. За някои сходства между женската и курсантската поезия. Литературен вестник,1993, бр.19.
7. Ликова, Р. Литературни търсения на 90-те. Проблеми на постмодернизма. С.,2001.
8. Нанков, Н.. LiterNet.,15.12.2008, No12 (109).
9. Basch, L., N. Glick Schiller, C. Szanton Blanc. Nations unbound: transnational projects, postcolonial predicaments, and deterritorialized nation-states. Gordon and Breach, Amsterdam, 1997.
10. Дойнов, П. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа. С., 2007, с. 91
11. Спасова, К., „Нейните градове и езици”, Алтера, бр. 7 от юли 2007, с. 42-44.
12. Камбуров, Д. „Разпознаване” на Цвета – Литературен вестник, бр.2,17-23 януари 2007.
13. Препращам към статията на Николова, Елка. Конвертируемост на българската литература? –Литературата, 2009, кн.5, с. 201-208.